Емили Бронте
Брулени хълмове (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

„Това се случи миналата зима, господине — каза госпожа Дийн, — почти преди една година. Не ми идеше и на ум миналата зима, че само след дванадесет месеца ще забавлявам човек, непознат на семейството, като му разказвам тия неща. Но знам ли докога ще останете чужд на семейството? Още сте много млад, за да се задоволите със самотния ергенски живот, а на мене някак все ми се струва, че никой не може да види Катрин Линтон и да не я обикне. Вие се усмихвате; но тогава защо се оживявате и вълнувате, когато говоря за нея, а и защо ме накарахте да окача портрета й над огнището в стаята ви? И защо…

— Престанете, добра ми приятелко! — прекъснах я аз. — Твърде е възможно да я обикна, но ще ме обикне ли тя? Премного се съмнявам в това, за да рискувам спокойствието си и да се поддам на изкушението. И не тук е моят дом. Аз съм във вихъра на градския живот и трябва да се върна в прегръдките му. Разказвайте по-нататък. Катрин послуша ли заповедите на баща си?

— Да — продължи домоуправителката. — Любовта й към него все още заемаше първо място в сърцето й, пък и той не й говореше гневно. Говореше й с безкрайна нежност на човек, който скоро ще остави съкровището си само, сред опасности и врагове, гдето споменът за думите му щеше да бъде единствената помощ, която той можеше да й завещае като ръководно начало. Няколко дни по-късно той ми рече:

— Елен, иска ми се племенникът да ми пише или пък да дойде тук. Кажете ми откровено какво мислите за него. Има ли подобрение у него, има ли надежда да се оправи, когато порасне и стане мъж?

— Здравето му е много разклатено, господине — отвърнах аз, — и той едва ли ще има време да възмъжее. Едно обаче мога да ви кажа с положителност: той не прилича на баща си. Ако госпожица Катрин има нещастието да се омъжи за него, тя ще може да го ръководи, стига да не го глези безсмислено и прекомерно. Впрочем, господарю, ще имате достатъчно време да го опознаете и да видите дали ще й подхожда. Още четири години и той ще стане пълнолетен.

Едгар въздъхна, отиде до прозореца и се загледа навън към параклиса на Гимъртън. Беше един мъглив следобед. Февруарското слънце прозираше през мъглата и през нея се виждаха двете ели в двора и няколкото надгробни камъка.

— Често съм се молил да дойде това, което иде — рече той почти на себе си, — но сега вече почвам да се боя и страхувам. Мислех, че ще се радвам по-малко на спомена за онзи час, когато слязох по оная долчинка като младоженец, отколкото на мисълта, че само след няколко месеца или може би седмици ще ме занесат горе и ще ме поставят в самотен трап. Елен, много бях щастлив с моята малка Кати — през зимните нощи и летните дни тя ми вдъхваше жива вяра в бъдещето. Но аз бях не по-малко щастлив, когато тънех в размисъл между надгробните камъни край старата църква и лежах сам през дългите юнски вечери върху тревистата купчина пръст над гроба на майка й, изпълнен с желание и копнеж по оня ден, когато и аз ще мога да легна в гроба. Какво мога да сторя за Кати? Как да я оставя? Нито за миг не бих се поколебал за това, че Линтон бил син на Хийтклиф или че той ще ми я отнеме, стига да може да я утеши, когато умра. Все ми е едно, че Хийтклиф би постигнал целта си и би тържествувал, като ме ограби от последната ми радост! Но ако Линтон се окаже недостоен — само някакво слабо оръжие в ръцете на баща си, — аз не бих могъл да я оставя на него. И колкото и тежко да е да подтискам жизнерадостния й дух, аз трябва да постоянствувам в това, да я натъжавам, докато съм жив, и да я оставя самотна, когато умра. Милата ми! По-скоро бих я предоставил на бога и бих я положил в земята, преди да умра.

— Можете и сега да я предоставите на бога, господине — отвърнах аз. — Ако ли пък си отидете — дано той не допусне това, — с негова помощ аз ще й бъда другарка и съветница докрай. Госпожица Катрин е добра девойка и аз не се боя, че тя ще тръгне преднамерено по крив път, а и хората, които изпълняват дълга си, накрая биват винаги възнаграждавани.

Пролетта напредваше, но господарят ми не можа да се съвземе, макар и да поднови разходките си из имението, придружаван от дъщеря си. В нейните неопитни очи тези разходки бяха сами по себе си признак на оздравяване. При това бузите му бяха често зачервени и очите му искряха. С една дума, тя бе сигурна, че той ще се поправи. На седемнадесетия й рожден ден той не отиде в църковния двор. Валеше и аз казах:

— Сигурно няма да излизате тази вечер, господине?

— Няма — отвърна той. — Ще се откажа от това тая година.

Той пак писа на Линтон, за да му каже колко много желае да го види, и аз не се съмнявам, че ако болнавото момче бе за пред хора, баща му щеше положително да му разреши да дойде. Всъщност, получил съответните наставления, Линтон изпрати писмен отговор, в който даваше да се разбере, че господин Хийтклиф не е склонен да му разреши да дойде в «Тръшкрос Грейндж», но че любезните поздрави на вуйчо му са го зарадвали и той се надява да го срещне някога при разходките му и лично да го замоли двамата с братовчедка му да не бъдат за дълго и изцяло разделени.

Тая част от писмото му беше написана простичко и вероятно от самия него. Хийтклиф, изглежда, е знаел, че той ще съумее да пледира с красноречие за обществото на Катрин.

«Не моля да й бъде разрешено да идва тук — пишеше той, — но нима не трябва изобщо да я виждам, понеже баща ми не ми позволява да отивам в нейния дом, а и вие й забранявате да идва при мен? Моля ви да идвате от време на време на езда с нея към „Брулени хълмове“ и да ни позволявате да разменяме по някоя и друга дума във ваше присъствие. С нищо не сме заслужили да бъдем разделени, а и вие не ми се сърдите — сам признавате, че нямате основание да ме ненавиждате. Драги вуйчо, изпратете ми една любезна бележка утре с разрешение да се срещнем където обичате, но не и в „Тръшкрос Грейндж“. Вярвам, че една среща между нас ще ви убеди, че не приличам по характер на баща си. Той твърди, че аз съм в по-голяма степен ваш племенник, отколкото негов син; и макар да имам недостатъци, които ме правят недостоен за Катрин, тя вече ги прости, а и вие би трябвало да сторите същото заради нея. Питате за здравето ми. По-добре съм, но как бих могъл да се чувствувам бодър и добре, докато съм лишен от всяка надежда и обречен да живея в самота или в обществото на хора, които никога не са ме обичали, нито пък някога ще ме обикнат!»

Макар и да съчувствуваше на момчето, Едгар не можеше да изпълни молбата му, понеже не бе в състояние да придружи Катрин. Той му писа, че вероятно ще могат да се срещнат през лятото. Канеше го да продължава да му пише от време на време и обещаваше да го съветва и утешава, доколкото можеше да стори това с писмата си, понеже му беше напълно ясно колко е тежък животът му в това семейство. Линтон се съобрази с желанието на вуйчо си и ако не бяха го възпирали, щеше вероятно да развали всичко, като пълни писмата си с жалби и оплаквания, но баща му бдеше грижливо над него, а не ще и съмнение, че е настоявал да му показват всеки ред, който господарят пишеше на племенника си. Ето защо, вместо да пише за личните си мъки и неволи — теми, които винаги заемаха най-важно място в мислите му, — той се разпростираше надълго и нашироко върху жестокото задължение да бъде разделен от своята приятелка и изгора и деликатно даваше да се разбере, че господин Линтон трябва в скоро време да им разреши да се срещнат, защото в противен случай ще почне да мисли, че той нарочно го залъгва с празни обещания.

Кати беше мощен съюзник на братовчед си в къщи и двамата можаха най-сетне да склонят господаря да се съгласи те да се разхождат или яздят заедно един път на седмицата, и то под мое опекунство и в околностите на «Тръшкрос Грейндж» — защото той продължаваше да линее и през юни. Макар и да отделяше ежегодно част от доходите си в полза на младата ми господарка, той естествено желаеше тя да може да се задържи или поне да се върне в скоро време в дома на дедите си. Според него тя нямаше друга възможност да постигне това освен чрез един брак с наследника на имението. Той не можеше да знае, че последният гаснеше почти тъй бързо като самия него, а и не вярвам някой друг да си е давал сметка за това. Нито един лекар не отиваше в «Брулени хълмове» и никой не влизаше в допир с младия Хийтклиф, та да може да ни уведоми за неговото здравословно състояние. Що се отнася до мен, аз почнах да мисля, че предчувствията ми са се оказали неверни и че здравето му трябва наистина да се е подобрило, щом той говори за езда и разходки из полето и когато с такова постоянство преследва целта си. Не можех да си представя един баща да се отнася тъй тиранично и жестоко с умиращото си дете — както впоследствие научих, че Хийтклиф се е отнасял с него, — за да предизвика това привидно желание за една среща. Той удвоявал усилията си при мисълта, че алчните му и коравосърдечни планове неминуемо вървят към провал вследствие близката смърт на сина му.“