Емили Бронте
Брулени хълмове (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

"Бегълците отсъствуваха два месеца. В тези два месеца госпожа Линтон прекара и преодоля най-тежката криза на болестта, определена като мозъчно възпаление. Никоя майка не можеше да се грижи по-предано за единственото си дете, отколкото Едгар — за нея. Той бдеше ден и нощ и търпеливо понасяше всички безпокойства, които можеха да му създадат възбудените й нерви и помътеният й разум; и макар Кенет да бе заявил, че тая, която спасяваше от гроба, щеше да се отплати за грижите му само като се превърне в извор на непрестанни тревоги — по-точно казано, че господин Линтон жертвувал и здравето, и силите си, за да запази някаква човешка развалина, — благодарността и радостта на господаря нямаха граници, когато лекарят заяви, че животът на Катрин вече не се намира в опасност. Той стоеше край нея дълги и дълги часове и проследяваше постепенното възвръщане на физическите й сили, като подхранваше прекалено оптимистичните си надежди с илюзията за скорошното й възстановяване и че тя не след дълго ще бъде такава, каквато беше преди.

Тя излезе от стаята си за първи път в началото на следващия март. На утрото в тоя ден господин Линтон бе поставил върху възглавницата й китка златни минзухари. Нейните очи, останали дълго време чужди за всякакъв проблясък на радост, ги зърнаха, щом се събуди, и заблестяха от удоволствие, когато почна да събира цветята.

— Тия са първите цветя, които никнат по „Брулени хълмове“ — възкликна тя. — Те ми напомнят топлите ветрове, които топят снеговете, напомнят ми топлото слънце и почти стопени снегове. Едгар, не духа ли южнякът и има ли още неразтопен сняг?

— Тук при нас няма вече сняг, мила — отвърна съпругът й. — Виждам само две бели петна в цялото поле. Небето е синьо, чучулигите пеят, баричките и потоците са пълни догоре. Катрин, по това време миналата пролет аз копнеех да оживееш под тоя покрив, а сега искам да си излязла нагоре по тия хълмове — ветрецът вее тъй нежно и ми се струва, че въздухът би те излекувал.

— Ще отида горе само още един-едничък път — каза болната, — а тогава ти ще ме оставиш и аз ще остана там завинаги. Идната пролет отново ще копнееш да живея под този покрив, ще се връщаш към спомените си и ще мислиш, че днес си бил щастлив.

Линтон я обсипваше с най-нежни милувки и се опитваше да я развесели с най-благи думи, но тя, загледала се унесено в цветята, остави сълзите да се натрупват по миглите и да потекат по страните й, без да му обръща внимание. Ние знаехме, че тя наистина се чувствува по-добре, и затова решихме, че продължителното й стоене на едно и също място допринася значително за тая нейна меланхолия, която би могла да бъде отстранена донякъде чрез една промяна на обстановката. Господарят ми каза да наклада огън в камината на гостната стая, изоставена от всички в продължение на много седмици, и да поставя едно кресло на слънчево място край прозореца. После той я отведе долу, тя седна и дълго се радва на приятната топлина и което очаквахме — съживи се от окръжаващите я предмети, които, макар и познати, не й навяваха тъжните представи, свързани с омразната й стая и с болестта й. Привечер тя вече изглеждаше страшно изтощена, но никакви доводи не можеха да я склонят да се върне обратно в стаята си. Трябваше да наредя дивана в гостната за легло, докато й бъде приготвена друга стая. За да й спестим умората да слиза по стълбите и пак да се изкачва, ние подредихме тая стая, в която лежите понастоящем, на същия етаж с гостната и тя скоро заякна достатъчно, за да се движи от едната в другата, опирайки се върху рамото на Едгар. Ех, гледана тъй, както се грижехме за нея, самата аз почнах да мисля, че би могла да оздравее, а имахме двояка причина да желаем това, защото от нейния живот зависеше още един: всички хранехме надеждата, че не след дълго съкровената мечта на господин Линтон ще се осъществи и че земите му ще бъдат избавени от угрозата да попаднат в чужди ръце чрез раждането на един наследник.

Трябваше да спомена, че около шест седмици след заминаването си Изабела изпрати кратка бележка до брат си, с която му съобщаваше, че се е омъжила за Хийтклиф. Бележката изглеждаше написана със сух и студен тон, но накрая тя бе надраскала с молив някакво неясно извинение, с молба да си спомня за нея с добро чувство и да се сдобрят, ако действията й са го оскърбили. Тя твърдеше, че не могла да постъпи по друг начин тогава, а сега, когато всичко било свършено, не било по силите й да отмени станалото. Струва ми се, че Линтон не отговори на тая бележка, но две недели по-късно аз получих дълго писмо от нея и то ми се стори твърде странно за перото на млада булка, току-що приключила медения си месец. Още го пазя и ще ви го прочета. Всеки спомен от мъртъвци е скъп, стига да сме държали за тях приживе.

„Мила Елен — започваше то, — снощи пристигнах в «Брулени хълмове» и едва сега научих, че Катрин е била и още е много болна. Предполагам, че не трябва да й пиша, а и брат ми е или прекалено ядосан, или премного отчаян, за да ми отговори. Все пак трябва да пиша на някого и не ми остава друг избор, освен да пиша на тебе.

Съобщи на Едгар, че бих дала целия свят, за да видя още веднъж лицето му — че сърцето ми се върна в «Тръшкрос Грейндж» само едно денонощие, след като напуснах къщата, и е там в тоя момент, преливащо от топли чувства към него и Катрин. Обаче не мога да последвам сърцето си (тия думи са подчертани); няма защо да ме очакват; те могат да направят каквито си искат заключения, стига да не стоварват вината върху слабата ми воля или недостатъчната ми любов към тях.

Останалата част от писмото е предназначена само за тебе. Искам да ти задам два въпроса. Първият е — как съумя да запазиш човещината си, когато живееше тук? Не виждам нито едно мое чувство, което да се споделя от ония, които ме окръжават.

Към втория въпрос проявявам особено голям интерес. Ето го и него: господин Хийтклиф човек ли е? Ако е такъв, не е ли луд? Ако не е, не е ли самият дявол? Няма да ти кажа причините, които ме карат да ти задавам тоя въпрос, но те моля да обясниш, ако ти е възможно, какво съм взела за съпруг. Направи това, когато дойдеш да ме видиш, а трябва да дойдеш в най-скоро време, Елен. Не ми пиши, а ела и ми донеси някаква вест от Едгар.

Сега ще чуеш как ме посрещнаха в новия ми дом, който изглежда ще бъде «Брулени хълмове». Ако се спирам на такива въпроси като отсъствието на удобства, то е само за да се забавлявам — те никога не занимават мислите ми освен в редките моменти, когато чувствувам липсата им. Бих се смяла и скачала от радост, ако можех да се убедя, че цялото ми нещастие се свежда до тяхното отсъствие и че всичко останало е някакъв кошмарен сън.

Слънцето залезе отвъд «Тръшкрос Грейндж», когато се насочихме към полето и по това разбрах, че трябва да беше към шест часа. Моят другар се бави половин час, за да разгледа колкото се може по-добре парка и градините, а вероятно и самата къща, тъй че вече бе тъмно, когато слязохме от конете в постлания с плочи двор на чифлика и бившият ти другар по служба Джоузеф излезе да ни посрещне със свещ в ръка. Той стори това с такава вежливост, която можеше само да го препоръча в очите ми. Първото му действие бе да повдигне свещта до лицето ми, злобно да присвие очи, после да издаде напред долната си устна и да се извърне. След това той взе двата коня и ги поведе към конюшнята, но отново се появи, за да заключи външната врата, сякаш живеехме в някакъв старинен замък.

Хийтклиф остана да поприказва с него, а аз влязох в кухнята — една нечиста и неразтребена дупка. Предполагам, че няма да я познаеш, защото е тъй променена от времето, когато е била поверена на грижите ти. Край огнището стоеше едно грубо дете с яки мускули и мръсни дрехи, с някаква прилика на Катрин в очите и около устата.

«То е законен племенник на Едгар — помислих си — и мой до известна степен. Трябва да се ръкувам с него и — да — трябва да го целуна. Редно е да постигнем разбирателство помежду ни още в самото начало.»

Приближих се, рекох да взема в ръка топчестото му юмруче и казах:

— Как си, милото ми?

То отвърна с някакъв жаргон, който не можах да разбера.

— Ще бъдем ли приятели с тебе, Хертън? — бе следващият ми опит да поведа разговор.

Упорството ми бе възнаградено с една ругатня и със заплаха да насъска Тротлър по мен, ако не «офейкам».

— Хей, Тротлър, момчето ми! — прошепна малкият негодник и събуди някакъв мелез между булдог и друго куче, което лежеше на постелята си в другия ъгъл. — А сега ще се омиташ ли оттук? — заповеднически ме запита то.

Подчиних се, защото ми бе свиден животът. Прекрачих прага, за да дочакам пристигането на другите. От господин Хийтклиф нямаше и следа, а Джоузеф, когото последвах до конюшнята и го замолих да влезем заедно в къщата, се вгледа втренчено в мен, промълви нещо на себе си, смръщи нос и отвърна:

— Мън, мън, мън!… На какво прилича това? Какво е това мънкане? Как да разбера какво искате да кажете?

— Казвам, че искам да дойдете с мен в къщата! — извиках му аз, понеже го помислих за глух, но се отвратих от грубостта му.

— Дума да не става! Имам си друга работа — отвърна той и продължи да си гледа работата, движейки междувременно масивните си челюсти и разглеждайки с върховно презрение лицето и дрехите ми (последните бяха прехубави, но дори и той не би могъл да желае лицето ми да бъде по-тъжно, отколкото беше в момента).

Разходих се из двора, преминах през една вратичка и се насочих към някаква друга врата, на която си позволих да почукам с надеждата някой по-учтив прислужник да ми отвори. Почаках една-две минути и вратата бе отворена от един висок и мършав човек, без шалче на врата и изобщо твърде небрежно облечен. Чертите на лицето му се губеха в гъсти рошави коси, провиснали по раменете, а и очите му също имаха нещо от духа на Катрин, но без следа от тяхната красота.

— Какво търсите тук? — неприветливо ме запита той. — Как се казвате?

— Името ми беше Изабела Линтон — отвърнах аз. — Виждали сте ме и преди, господине. Наскоро се омъжих за господин Хийтклиф и той ме доведе тук, вероятно с ваше разрешение.

— Значи, се е върнал, а? — запита отшелникът и очите му блеснаха като на гладен вълк.

— Да, току-що пристигнахме — рекох, — но той ме остави до кухненската врата, а когато се наканих да вляза, малкото ви момченце застана на стража в кухнята и ме отпъди с помощта на един булдог.

— Добре, че проклетият подлец си е удържал думата! — изръмжа бъдещият ми хазаин, взирайки се в тъмата отвъд мен с надеждата да разпознае Хийтклиф, после се впусна в монолог от проклятия и заплахи, с които изтъкваше какво щял да направи, ако оня «демон» го бил измамил.

Почнах да съжалявам, че бях опитала тоя втори вход и вече бях почти склонна да се измъкна неусетно, без да дочакам края на ругатните му, но той ми заповяда да вляза още преди да мога да изпълня намерението си, после затвори и залости вратата. Бяха наклали голям огън и това бе единственото осветление в грамадната стая, чийто под бе станал навред еднакво сив, а калаените съдове, някога тъй лъскави, които винаги привличаха погледа ми, когато бях момиче, сега тънеха в същата сивота, потъмнели и прашни. Попитах дали мога да извикам прислужницата и да бъда заведена в някоя спалня. Господин Ърншоу не ме удостои с отговор. Той се разхождаше с ръце в джобовете напред-назад из стаята, очевидно забравил изцяло за присъствието ми, толкова се бе унесъл и целият му вид бе тъй недружелюбен, че се побоях да го безпокоя отново.

Няма да се изненадаш, Елен, че се чувствувах много натъжена, като седях върху плочата на неприветливото огнище, окръжена от нещо по-лошо и от самата самота и съзнавайки, че само на четири мили оттук се намира моят прекрасен дом, приютил единствените хора, които обичам на света. Но сякаш Атлантическият океан ме разделяше с тях, а не някакви четири мили. Аз не можех да ги премина. Сама си задавах въпроса: къде да се обърна за утеха? Моля те, не казвай на Едгар или Катрин, но всяка друга тъга бледнееше пред обзелото ме отчаяние, загдето не мога да намеря човек, готов да бъде мой съюзник срещу Хийтклиф. Почти с радост бях подирила убежището на «Брулени хълмове», тъй като това разрешение на въпроса ме освобождаваше от задължението да живея сама с него, но той познаваше хората, у които идвахме, и не се боеше от тяхната намеса.

Седях дълго време, потънала в тъжни мисли. Часът удари осем, после девет, а господин Ърншоу продължаваше да се разхожда насам-натам из стаята с клюмнала на гърдите глава, напълно безмълвен, освен когато някой стон или горчиво възклицание се изтръгваха от време на време насила от устата му. Ослушвах се да доловя гласа на жена в къщата и през останалото време се измъчвах с горчиви съжаления и безрадостни очаквания, които накрая се изляха гласно в неудържими въздишки и ридания. Не съзнавах колко открито изразявах скръбта си, докато Ърншоу не прекъсна равномерния си ход, за да спре срещу мен и да ме погледне вторачено с очи, в които прозираше истинска изненада. Възползувах се от това, че отново ми обръща внимание, и възкликнах:

— Уморена съм от пътуването и искам да си легна! Къде е прислужницата? Кажете ми къде е, щом тя не иска да дойде при мене.

— Нямаме прислужница — отвърна той. — Трябва сама да се погрижите за себе си.

— Че къде да легна? — простенах аз. Съкрушена от умора и отчаяние, изобщо не се и опитах да запазя достойнството си.

— Джоузеф ще ви покаже стаята на Хийтклиф — рече той. — Отворете оная врата. Той е там.

Вече се готвех да го послушам, но той неочаквано ме спря и добави с най-странен глас:

— Бъдете тъй добра да заключите и залостите вратата на стаята си. Не забравяйте да сторите това!

— Добре! — съгласих се. — Но защо, господин Ърншоу? — Никак не ми се искаше нарочно да се заключвам в стаята с Хийтклиф.

— Я погледнете това! — подзе той и извади от жилетката си пистолет с особено устройство, към чиято цев бе прикачена кама с две остриета, която се отваряше механично, с пружина. — Това е страшно изкушение за един отчаян човек, нали? Не мога да устоя на изкушението всяка вечер да се качвам горе с това в ръка и да се опитвам да отворя вратата му. Веднъж да я намеря отворена, и с него е свършено! Неизменно го правя, макар и само минута преди това да съм си припомнял стотина причини, които би трябвало да ме накарат да се откажа от намерението си. Някакъв дявол ме подтиква да осуетя собствените си планове, като го убия. Можете да се борите колкото искате с тоя дявол от любов към него: дойде ли времето, всички ангели на небето не биха могли да го спасят!

Заразглеждах оръжието с любопитни очи. Една грозна мисъл мина през главата ми. Колко силна щях да бъда, ако притежавах такъв инструмент! Взех го от ръката му и опипах острието. Той се вгледа, изненадан от израза, който за миг се изписа по лицето ми: не ужас от оръжието, а силно желание да го притежавам. Ърншоу ревниво изтръгна пистолета от ръцете ми, сгъна камата и го върна там, дето го криеше.

— Все ми е едно дали ще му кажете! — рече той. — Предупредете го да бъде нащрек и бдете над него. Виждам, че знаете какви са отношенията ни и опасността, която него го грози, вас не ви стряска.

— Какво ви е сторил Хийтклиф? — запитах го. — С какво се е провинил към вас, та да е оправдана тая страхотна омраза? Няма ли да е по-разумно да му заповядате да напусне къщата?

— Не! — прогърмя гласът на Ърншоу. — Рече ли да си отиде, свършено е с него. Склоните ли го да побегне, и вие сте убийца. Нима трябва да загубя всичко, без да имам възможност да си възвърна загубеното? Нима Хертън трябва да стане просяк? Ах, проклятие! Твърдо съм решен всичко да си възвърна. Ще взема и неговото злато, след това и кръвта му, а душата му ще отиде в ада. С тоя гост адът ще стане десет пъти по-черен.

Елен, от теб познавам навиците на предишния ти господар. Явно е, че той се намира на границата на лудостта.

Снощи поне беше такъв! Присъствието му ме изпълваше с ужас и считах невъзпитаната мрачност на слугата за сравнително приятна.

Той пак мрачно закрачи из стаята, а аз повдигнах резето и побягнах в кухнята. Джоузеф се бе надвесил над огнището и се взираше в един котел, който висеше там, а близо до него върху пейката бе поставена дървена купа с овесено брашно. Водата в котела започна да ври и той се изви, за да пъхне ръка в купата. Предположих, че тия приготовления се отнасят до вечерята ни и тъй като бях огладняла, реших тя да бъде годна за ядене и сопнато рекох:

— Аз ще приготвя кашата! — Преместих съда далеч от него, после свалих шапката си и мантото за езда. — Господин Ърншоу ми заръча сама да си прислужвам — продължих аз. — Точно така ще постъпя. Боя се, че бих умряла от глад, ако се държа като дама между вас.

— Боже господи! — промълви той, като седна и заглади чорапите си от коляното до глезена. — Ако ще има нови заповеди тъкмо когато попривикнах с двама господари и ако трябва да ми сложат и господарка над главата, време е да си вдигам багажа оттук. Никога не съм мислил, че ще дойде време да оставя старото си място, но май че идва тоя ден!

Не обърнах внимание на това оплакване. Веднага се залових за работа и с тъга си спомних времето, когато бих я вършила с удоволствие, но трябваше бързо да прокудя спомена. Измъчваше ме мисълта за отлетялото щастие и колкото по-голяма бе опасността да възкръснат спомените ми, толкова по-бързо се въртеше пръчката и толкова по-бързо изсипвах цели шепи овесено брашно във водата. Джоузеф наблюдаваше моя начин на готвене с растящо възмущение.

— Хубава работа! — възкликна той. — Хертън, ти няма да ядеш кашицата си тая вечер. Тя ще е пълна с бучки, по-големи и от юмрука ми. Хайде пак! Ако бях на ваше място, щях да бухна цялото брашно наведнъж в котела заедно със самата супа! Хайде, отберете пяната и комай, че вече свършихте! Джаста-праста… Цяло чудо е, че не продънихте котела!

Признавам, че когато налях кашата в купичките, в нея наистина имаше доста буци. Четири купички бяха сложени, а от мандрата донесоха кана с прясно мляко.

Хертън грабна каната и почна да гълта млякото, което протече по широкия й ръб. Възпротивих се и настоях да сипят неговото мляко в отделна купа, като подчертах, че не бих могла да вкуся измърсената по тоя начин течност. Старият циник реши да се престори на много засегнат от тези превземки и на няколко пъти ме увери, че «детето чини толкова, колкото и аз», и че било «досущ тъй здраво», като мен. Той се чудеше как е възможно толкова да се докарвам. В това време невръстното грубиянче продължаваше да смуче мляко, гледайки ме сърдито и предизвикателно, като олигавяше каната.

— Ще вечерям в друга стая — заявих. — Нямате ли помещение, което да се нарича гостна?

— Гостна! — И гласът му отекна подигравателно. — Гостна! Не, нямаме никакви гостни. Ако не ви се нрави компанията ни, вървете при господаря, ако пък не харесвате господаря, ние сме налице.

— Тогава ще се кача горе — отвърнах. — Покажете ми някоя стая.

Сложих купичката си върху една табла и сама отидох да донеса още мляко. Човекът стана с недоволен ропот и тръгна пред мен нагоре по стълбището. Качихме се на тавана. От време на време той отваряше по някоя врата и надничаше в стаичките, край които минавахме.

— Ето една стая — рече той накрая и нашироко разтвори една разхлопана врата на панти. — Бива я, колкото да хапне човек малко каша в нея. Ей там, в другия ъгъл, има чувал с жито, съвсем чисто. Ако се боите, че ще изцапате прекрасните си копринени дрехи, постелете кърпичката си върху чувала.

«Стаята» представляваше някакъв килер, силно вмирисан на малц и жито. Различни торби бяха натрупани наоколо, но тъй, че в средата оставаше широко и открито място.

— Слушай бе, човек! — възкликнах, извръщайки се гневно към него. — Това не е място за спане. Искам да видя спалнята си.

— Спалня! — възкликна той с подигравателен тон. — Ще видите всички спални, до една ще ги видите. Ей там е моята.

Той посочи друга една мансардна стаичка, различаваща се от първата с по-оголените си стени и с някакво широко и ниско легло без завеси и с тъмносин юрган, поставено в другия ъгъл.

— За какво ми е потрябвала спалнята ви! — отвърнах. — Предполагам, че господин Хийтклиф не живее на тавана, нали?

— Ах, значи, търсите господин Хийтклиф? — възкликна той, сякаш бе направил някакво ново откритие. — Че защо не казахте така още в началото? Тогава нямаше да си давам тоя труд и щях да ви кажа, че тъкмо неговата стая не можете да видите. Винаги я държи заключена и никой изобщо не влиза в нея освен той самия.

— Прекрасна къща имате, Джоузеф, и много приятни хора живеят в нея — не се стърпях да кажа. — При това, струва ми се, че цялата лудост на света се е съсредоточила и вселила в мозъка ми в деня, в който свързах съдбата си с тези хора! Както и да е, това не е от значение в момента. Има и други стаи. За бога, побързайте и ми дайте възможност да се настаня някъде!

Той остави молбата ми без отговор и тръгна бавно надолу по дървеното стълбище, после спря пред една стая, която по всяка вероятност бе най-хубавата в къщата, съдейки по по-доброто качество на мебелите и от самия начин, по който Джоузеф застана пред вратата. В нея имаше и килим, при това хубав, но шарките му бяха заличени от наслоения прах. Полицата на огнището бе украсена с изрязана и накъдрена хартия, вече почти разкъсана. Имаше и красив дъбов креват с големи тъмночервени завеси от доста скъпа материя и с модерна направа, но те носеха явни белези на немарливо стопанисване — горната им част висеше на гирлянди, откъснати от халките им, а и желязната пръчка, от която висяха, бе извита в дъга и драперията се влачеше по пода. Столовете също бяха повредени, много от тях доста осезателно, и дълбоки дупки обезобразяваха лампериите по стената. Мъчех се да събера достатъчно смелост, за да вляза и се настаня в стаята, но тъкмо тогава моят глупав водач заяви:

— Тая е на господаря.

Вечерята ми вече бе изстинала, апетитът ми бе изчезнал и търпението ми се изчерпи. Настоях незабавно да ме въведе в някоя стая, гдето бих могла да намеря убежище и да си отпочина.

— Че къде, дявол да го вземе! — подзе религиозният старик. — Бог да ни благослови! Бог да прости греховете ни! Къде ще се дявате, дявол да ви вземе, глезла такава! Видяхте всички освен малкото стайче на Хертън. В цялата къща няма друго място, гдето да легнете!

Тъй се раздразних, че захвърлих тавата и цялото й съдържание върху пода, после седнах на първото стъпало на стълбището, закрих лице с ръце и заплаках.

— Ех, ех! — възкликна Джоузеф. — Браво, госпожице Кати! Браво, госпожице Кати! Но господарят току ще се препъне в тия счупени грънци и тогава ще ни писнат ушите — ще видим и ще патим… Нескопосана луда жена! Заслужавате да тримирите до Коледа за това! Бива ли, като ви прихване, да хвърляте под краката си благодатните дарове на бога? Не вярвам дълго да се държите тъй. Мислите ли, че Хийтклиф ще търпи да си разигравате коня така? Просто ми се ще да може да ви хване в такъв момент. Де да може да ви хване!…

И той продължи да ме мъмри в тоя дух, докато слезе долу и влезе в бърлогата си, като взе и свещта със себе си и ме остави сама на тъмно. Като поразмислих след глупавата си постъпка, разбрах, че се налага да подтисна гордостта си и да заглуша гнева си, а също и да се погрижа да премахна следите от разсипаната каша. Скоро намерих един неочакван помагач в лицето на Тротлър, който се оказа син на нашия стар Скълкър. Кучето бе прекарало първите месеци от живота си в «Тръшкрос Грейндж» и баща ми го бе подарил на господин Хийтклиф. Струва ми се, че то ме позна. Вместо поздрав то тръкна носа си в моя, после побърза да излапа кашицата, а в това време аз заслизах надолу, опипвайки с ръце всяко стъпало, като събирах парчетата на счупените грънци и бършех пръските мляко от перилата с носната си кърпа. И той, и аз едва приключихме работата си, когато дочух стъпките на господин Ърншоу по коридора. Моят помощник присви опашка и се прилепи към стената, а аз се вмъкнах в първата врата. Усилията на кучето да го избегне се оказаха безуспешни, защото го чух как изквича продължително и жално и изтича надолу по стълбите. Аз имах по-голямо щастие. Той премина край мен, влезе в стаята си и затвори вратата. Веднага след това Джоузеф се качи горе с Хертън, за да го сложи да спи. Бях намерила убежище в стаята на Хертън и като ме видя, старият човек рече:

— Струва ми се, че сега в къщата има място и за вас, и за гордостта ви. Тя е празна и можете да се разполагате сама в нея, ведно с онзи, който винаги присъствува невидим в такава лоша компания!

Възползувах се с радост от тоя намек и още в същата минута, когато се хвърлих в един стол край огъня, главата ми клюмна и аз заспах. Сънят ми бе дълбок и приятен, макар и твърде краткотраен. Господин Хийтклиф ме събуди. Той бе току-що влязъл и ме запита с обичайната си любезност какво търся тук. Казах му защо бях стояла будна до късно — че ключът от стаята ни се намираше в неговия джоб. Намекът за общата ни стая смъртно го обиди. Той се закле, че тя не била обща, нито пък някога щяла да бъде моя, и че той… Но няма защо да повтарям думите му, нито пък да описвам обикновеното му държане. Той е изобретателен и неуморим в усилията си да ме накара да го мразя. Понякога съм толкова смаяна от изненада, че страховете ми изчезват, и все пак мога да те уверя, че никой тигър или никоя отровна змия не биха ме ужасявали, както той ме ужасява. Той ми съобщи за болестта на Катрин и обвини брат ми за нея, като обеща, че щял да ме кара да страдам вместо Едгар, докато можел да се добере до него.

Наистина го мразя — нещастна съм — излязох глупачка! Внимавай да не кажеш нито дума от това на когото и да е в «Тръшкрос Грейндж». Ще те очаквам всеки ден. Не ме разочаровай!

Изабела“