Емили Бронте
Брулени хълмове (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Дванадесетте години — продължи госпожа Дийн, — които дойдоха след тоя мрачен период, бяха най-щастливите в живота ми. През това време най-големите ми неприятности се дължаха на леките заболявания на нашата малка госпожичка, които тя трябваше да изкара наред с всички други деца, бедни или богати. Впрочем след първите шест месеца тя растеше като борче и още преди пустото поле да се разцъфти за втори път след смъртта на госпожа Линтон, тя вече можеше да ходи и да говори. Беше най-подкупващото създание и сякаш внасяше самото слънце в мрачната ни къща — истинска красавица в лицето, с хубавите тъмни очи на Ърншоувци, но с бялата кожа, нежните черти и жълтите къдри на Линтоновци. Тя беше жива, но не беше груба. Имаше чувствително сърце, способно да изпитва силна привързаност. Тая нейна способност да изпитва силни чувства ми напомняше за майка й. И все пак тя не приличаше на нея, защото можеше да бъде блага и кротка като гълъбица и имаше нежен глас и замислен израз на лицето. Гневът й никога не биваше яростен. Любовта й не бе буйна, а дълбока и нежна. Трябва обаче да призная, че тя имаше недостатъци, които помрачаваха добрите й качества. Един от тях беше склонността й да бъде дръзка и нахална, а друг — нейната своенравна воля, както обикновено се случва с глезени деца — били те добронравни или нервни. Ако се случеше някой от прислужниците да й досади с нещо, тя винаги казваше: «Ще кажа на татко!» А смъмреше ли я той дори и с поглед, бихте помислили, че се е случило някаква страшна беда. Не вярвам баща й да й е казвал нито една по-строга дума. Той пое изцяло върху себе си грижите по нейното образование и гледаше на него като на забавление. За щастие нейната любознателност и бързият й ум я направиха възприемчива ученичка. Тя напредваше бързо и охотно и правеше чест на своя учител.

Преди да навърши тринадесет години, тя нито веднъж не излезе сама извън границите на парка. В редки случаи господин Линтон я извеждаше на малко повече от миля навън, но не я поверяваше на другиго. За нея Гимъртън беше абстрактно понятие, а параклисът бе единственото здание, в което бе влизала или което бе видяла отблизо, като изключим собствения й дом. «Брулени хълмове» и господин Хийтклиф не съществуваха за нея. Тя беше пълна отшелница и изглеждаше напълно доволна. Наистина, когато гледаше полето от прозореца на детската стая, понякога казваше:

— Елен, кога ли ще мога да се изкача до върха на тия хълмове? Какво ли има от другата страна? Да не е морето?

— Не, госпожице Кати — отвръщах аз. — Отвъд има други хълмове, също като тия.

— И как изглеждат ония златисти скали, когато човек застане под тях? — попита тя веднъж.

Стръмният склон на Пенистън Крег я привличаше особено много, най-вече когато той и най-високите хълмове биваха огрени от лъчите на залязващото слънце и цялата шир на останалата околност тънеше в сянка. Обясних й, че това са голи грамади от скали, в чиито пукнатини едва ли има достатъчно земя, за да се хване дори някое недоразвито дърво.

— А защо светят те толкова много, след като тук падне здрач? — продължи тя.

— Понеже са много по-нависоко от нас — отвърнах аз. — Те са толкова високи и стръмни, че не бихте могли да се изкачите по тях. Зиме студът хваща най-напред там, преди да дойде при нас, дори и посред лято съм намирала сняг под оная черна вдлъбнатина на североизточния скат.

— Ах, значи, ти си се изкачвала на тях! — радостно възкликна тя. — Тогава и аз ще мога да отида, когато стана жена. Елен, татко бил ли е там?

— Той ще ви каже, госпожице — набързо отвърнах аз, — не си струва труда да отиваме натам. Полята, из които се разхождате с него, са много по-хубави, а «Тръшкрос парк» е най-красивото място на света.

— Но аз познавам парка, а не познавам тия места — прошепна тя на себе си — и бих се радвала да хвърля един поглед наоколо от хребета на най-високия хълм. Малкото ми пони Мини ще ме откара там някой ден.

Когато една от прислужничките спомена Самодивската пещера, тя полудя от желание да изпълни намерението си. Тя врънкаше господин Линтон за това и той й обеща да я заведе натам, когато стане по-голяма, но госпожица Катрин измерваше възрастта си с месеци и от устните й не слизаше тоя въпрос: «Не съм ли вече достатъчно голяма, за да се кача на Пенистън Крег?» Пътят натам извиваше край «Брулени хълмове». Едгар нямаше сили да мине оттам и затова тя винаги получаваше същия отговор: «Още не, мила, още не.»

Казах, че госпожа Хийтклиф живя около дванадесет години, след като напусна съпруга си. Всички в рода бяха с нежно здраве. Нито тя, нито Едгар притежаваха тоя румен цвят на лицето, който хората в тоя край обикновено имат. Не зная точно каква е била последната й болест. Предполагам, че и двамата умряха от едно и също нещо — някаква неизлечима треска, развиваща се бавно в началото, но от която бързо умираха към края. Тя писа, за да осведоми брат си за вероятния завършък на четиримесечното неразположение, от което страдала, и го молеше, ако му е възможно, да отиде при нея, защото имала много неща да урежда, искала да се прости с него и да му повери Линтон. Тя живееше с надеждата, че Линтон ще бъде оставен при него, както бе живял и при нея. Щеше й се да вярва, че баща му няма никакво желание да се нагърби с издръжката и образованието на детето. Господарят ми не се поколеба нито за миг да изпълни молбата й. Обикновено той излизаше от къщи много неохотно за други посещения, но в тоя случай замина с най-голяма бързина, като ми заръча да бдя особено много върху Катрин през време на отсъствието му, повтаряйки на няколко пъти, че тя не трябвало да броди вън от парка дори ако я придружавам. Той не вярваше, че тя може да тръгне сама.

Той се забави три седмици. През първите два-три дни повереницата ми седеше толкова натъжена в един ъгъл на библиотеката, че нито и се четеше, нито й се играеше. Не ми създаде някакво особено безпокойство в това кротко настроение, но след него дойде период на нетърпелива и раздразнителна досада и понеже бях стара и премного заета, за да я забавлявам, като тичам насам-натам с нея, хрумна ми един начин, чрез който тя можеше да се забавлява сама. Изпращах я да скита из имението, кога пеша, кога на кон, а върнеше ли се, търпеливо изслушвах приказките й за нейните действителни и въображаеми приключения.

Лятото беше в разгара си и тя се пристрасти тъй много към тия самотни разходки, че често прекарваше навън от утринната закуска до следобедния чай, а вечерите минаваха в разкази за нейните фантастични приключения. Не се страхувах, че ще излезе навън от парка, понеже вратите бяха обикновено заключени, пък и мислех, че едва ли ще дръзне да излезе навън сама, дори те да бяха широко отворени. За нещастие доверието ми в нея се оказа неоправдано. Една заран Катрин дойде при мен в осем часа и каза, че тоя ден ще бъде търговец-арабин, който трябва да премине пустинята с кервана си, поради което следвало да й дам достатъчно провизии за нея и животните — един кон и три камили, олицетворени от едно голямо ловджийско куче и два понтера. Приготвих доста лакомства и ги турих в една кошница, която висеше от едната страна на седлото. Тя се метна на коня, весела като самодива, защитена от юлското слънце чрез широкополата си шапка и един прозрачен воал, после препусна с радостен смях, като се подиграваше на съветите ми да язди предпазливо, да не кара галоп и да се върне рано. Лудетината изобщо не се върна за следобедния чай. Един от съпътниците й — ловното куче, което беше старо и обичаше спокойствието си — се завърна, но нийде не можахме да зърнем нито Кати, нито понито, нито двата понтера. Проводих пратеници по различните пътеки и накрая сама тръгнах да я търся. Към окрайнините на имението срещнах един работник, който издигаше плет около една овощна градина. Запитах го дали е видял госпожицата ни.

— Видях я тая заран — отвърна той. — Тя искаше да й отрежа една лешникова пръчка, после прескочи с кончето си живя плет ей там, гдето е най-нисък, препусна в галоп нататък и се скри от погледа ми.

Можете да си представите как се почувствувах, като научих тая новина. Веднага ми мина през ума, че тя трябва да е тръгнала направо към Пенистън Крег. «Какво ли ще стане с нея!» — възкликнах и се проврях през един отвор на плета, който човекът се бе заел да поправя, после тръгнах право към шосето. Вървях тъй, сякаш ме гони някой, изминах миля след миля, докато «Брулени хълмове» израсна пред очите ми след един завой, но нийде нямаше помен от Катрин. Пенистън Крег се намира на около миля и половина отвъд жилището на господин Хийтклиф, а това прави четири мили от «Тръшкрос Грейндж». Почнах да се страхувам, че ще се стъмни, преди да мога да стигна до скалите. «Какво ли да е паднала, като се е катерила по тях — помислих си, — и да се е убила или да си е счупила някоя кост?» Напрежението ми не се търпеше вече, затова си отдъхнах с облекчение, като минавах набързо край чифлика и видях Чарли, най-злия понтер, да лежи под един прозорец с подута глава и кървящо ухо. Отворих вратичката и изтичах до вратата, после почнах силно да чукам, за да ме пуснат да вляза. Обади се една позната жена, която живееше едно време в Гимъртън. Тя работеше тук като прислужница от смъртта на господин Ърншоу насам.

— Ах — подзе тя, — дошла сте да търсите малката ви господарка, нали? Не се плашете, тя е в безопасност тук, но се радвам, че го няма господарят.

— Значи, няма го в къщи? — рекох аз, силно задъхана от бързото ходене и тревогата.

— Да, няма го — отвърна тя. — Няма нито него, нито Джоузеф и сигурно няма да се върнат преди час и нещо. Влезте за малко, за да си починете.

Влязох и зърнах загубеното ми агне да седи край огнището и да се клатушка в един малък стол, останал от детските години на майка й. Шапката й висеше на стената, а тя, изглежда, се чувствуваше напълно у дома си — смееше се и бъбреше, в отлично настроение, с Хертън. Той бе станал едър и здрав момък на осемнадесет години. Зяпаше я с изострено любопитство и в почуда, понеже разбираше твърде малка част от забележките и въпросите, които се лееха непрекъснато от устата й като поток.

— Хубава работа, госпожице! — възкликнах аз, прикривайки радостта си с престорено гневно лице. — Тая ще е последната ви езда, докато се върне татко ви. Няма вече да ви позволя да прекрачите дори и прага, малка палавнице!

— Ах, Елен! — весело възкликна тя, после рипна и изтича при мен. — Чудесни неща имам да ви разправям тая вечер. Ето че ме открихте. Идвали ли сте и друг път тук?

— Сложете си шапката и веднага в къщи! — рекох аз. — Страшно съм ви сърдита, госпожице Кати. Постъпката ви е крайно лоша. Няма защо да се цупите и да плачете. Това не е отплата за мъките, които ми причинихте, като ме накарахте да пребродя цялата околност, за да ви търся. Като си помисля само колко настойчиво ми заръча господин Линтон да ви държа вътре, а вие да побегнете по тоя начин! Това показва, че сте малка, хитра лисица. Вече никой няма да ви вярва.

— Че какво съм направила! — проплака тя и веднага се умири. — Татко нищо не ми е заръчвал. Той няма да ми се кара, Елен. Той въобще не се сърди като вас.

— Хайде, хайде! — отново я подканих. — Аз ще вържа панделката. Да няма сръдни. Ех, засрамете се! Тринадесетгодишна, а се държите като бебе!

Последното възклицание бе предизвикано от това, че тя рязко махна шапката от главата си и се отдръпна към комина, гдето не можех да я стигна.

— Госпожо Дийн — подхвана прислужницата, — не бъдете строга с доброто момиче. Ние я накарахме да остане тук. Тя искаше да продължи да язди нататък, защото се боеше, че ще се безпокоите. Хертън предложи да я придружи, а и аз мислех, че ще е добре да стори това. Пътя през хълмовете е тъй глух.

През време на спора Хертън стоеше с ръце в джобовете, чувствувайки се твърде неловко, за да говори. Моето вмешателство, изглежда, не бе по вкуса му.

— Докога трябва да чакам? — продължих аз, без да обръщам внимание на думите на прислужницата. — След десет минути ще се стъмни. Къде е понито, госпожице Кати? А къде е Феникс? Ще ви оставя, ако не побързате. Правете, каквото искате.

— Понито е в двора — отвърна тя, — а Феникс е затворен ей там. Ухапан е, както и Чарли. Всичко щях да ви разкажа, но вие сте в лошо настроение и не заслужавате да ви разправям тия неща.

Взех шапката й и се приближих към нея, за да я сложа на главата й, но като видя, че хората в къщата държат нейната страна, тя почна да подскача из стаята. Подгоних я, а тя припна като мишка, като минаваше над мебелите, под тях и зад тях, тъй че за мен бе трудно да я догонвам. Хертън и жената се смееха, а и тя почна да им приглася и ставаше все по-дръзка и по-дръзка, докато накрая викнах крайно гневно:

— Чуйте, госпожице Кати! Ако знаехте чия е тази къща, щяхте час по-скоро да я напуснете.

— Къщата е на вашия баща, нали? — рече тя, обръщайки се към Хертън.

— Не — отвърна той и сведе поглед, поруменявайки от срам.

Той не можа да издържи вторачения й поглед, макар че очите й бяха също като неговите.

— Тогава чия е? Да не би да е на господаря ви? — запита тя.

Той се изчерви още по-силно, обзет от друго чувство, после изрече някаква ругатня и се извърна встрани.

— Кой е господарят му? — продължи неуморимото момиче, като се обърна към мен. — Той говореше за «нашата къща» и за «нашите хора». Помислих го за син на собственика. Пък и той нито веднъж не ми рече «госпожице». Той би трябвало да ме нарича тъй, нали, ако е слуга?

Тия детски брътвежи накараха Хертън да потъмнее като облак. Мълком раздрусах бъбрицата и накрая успях да я приготвя за път.

— А сега пригответе коня ми — каза тя, обръщайки се към непознатия си родственик тъй, както би се обърнала към някой от конярите в «Тръшкрос Грейндж». — После можете да дойдете с мен. Искам да видя от кое място в блатото се издига ловецът-коболд и да чуя за самодивите, както ги наричате. Хайде, побързайте! Но какво има? Казах ви да приготвите коня ми.

— И да те вземат дяволите, пак няма да стана твой прислужник! — процеди през зъби момъкът.

— Кой да ме вземе? — попита изненаданата Катрин.

— Дяволите, дръзка вещице! — отвърна той.

— Хайде, госпожице Кати — намесих се аз, — нали виждате в каква среда сте попаднали? Та може ли да се казват такива думи на една млада дама! Моля ви, не почвайте да спорите с него. Хайде, нека сами да потърсим Мини и да се махаме оттук.

— Елен — възкликна тя, опулена и вцепенена от изненада, — как смее той да ми говори така? Не трябва ли да го накарат да направи каквото му казвам? Лошо човече, ще кажа на татко какво ми казахте. Хайде, побързайте.

Хертън нямаше вид да се е стреснал от тая заплаха и от очите й бликнаха сълзи на възмущение.

— Вие изведете понито — рече тя, обръщайки се към жената, — и веднага да пуснете кучето ми на свобода!

— По-кротко, госпожице — отвърна жената, към която се бе обърнала Кати. — Нищо не губите, ако се държите по-вежливо. Макар и да не е син на господаря, господин Хертън е ваш братовчед, а мен не ми плащат, за да слугувам на вас.

— Той, мой братовчед! — възкликна Кати и се засмя презрително.

— Да, точно така — отвърна жената.

— Ах, Елен, не им позволявай да казват такива неща! — продължи тя, силно смутена. — Татко отиде да доведе братовчед ми от Лондон. Моят братовчед е джентлеменски син. Тоя да е мой… — Тя млъкна и веднага се разплака, разстроена от самата мисъл за роднинство с такъв недодялан момък.

— Тихо, тихо! — прошепнах на ухото й. — Човек може да има много и всякакви братовчеди, госпожице Кати, и това с нищо не уронва достойнството му, стига да не дружи с тях, ако те са лоши и се държат противно.

— Той не е… той не ми е братовчед, Елен — продължи тя още по-натъжена, след като бе размислила върху казаното, после се хвърли в прегръдките ми, за да се спаси от тая мисъл.

Бях много сърдита на нея и на прислужницата за взаимните им разкрития, понеже не се съмнявах, че оповестената от Кати новина за скорошното пристигане на младия Линтон щеше да бъде съобщена на господин Хийтклиф. При това, съвсем сигурна бях, че първата мисъл на Кати след завръщането на баща й щеше да бъде да поиска обяснение във връзка с твърдението на прислужницата относно нейния грубо възпитан роднина. Ядът на Хертън, задето го бяха взели за слуга, бе попреминал и сега изглеждаше трогнат от нещастието й. Той доведе кончето до вратата, после взе едно малко кривокрако кученце от колибката, подаде й го и й каза да мълчи, понеже не искал да я засегне. Тя спря да се вайка, огледа го с поглед, в който се четеше страх и ужас, и отново избухна в плач.

Едва се сдържах да не се усмихна пред тази нейна антипатия към нещастния Хертън, който беше едър момък с атлетическо телосложение, хубави черти, снажен и здрав, но облечен в дрехи, които подхождаха на ежедневната му работа в чифлика и за скитанията му из полето, когато ходеше на лов за зайци и друг дивеч. И все пак ми се струваше, че чертите на лицето му издават един ум с по-ценни качества от тия, които баща му бе притежавал — добри заложби, завехнали, разбира се, сред цяла пустош от бурени, чиято смрад задушаваше недораслите ценни стръкове, а също и наличието на богата почва, която би могла да даде обилна родитба при други и по-благоприятни обстоятелства. Вярвам, че господин Хийтклиф не го е малтретирал, и то благодарение на безстрашния нрав на момъка, който не предразполагаше към тоя вид подтисничество. Той изобщо не притежаваше оная плахост, която, по преценка на Хийтклиф, би събудила у него желание да го измъчва физически. Хийтклиф, изглежда, бе насочил злобата си към друга цел — да превърне момъка в същински дивак. Никой не го учеше да чете и пише, никой не го мъмреше за една или друга лоша привичка, която не дразнеше тоя, който го издържаше, никой с нищо не го насочваше към каквато и да е добродетел, нито пък някой го предпазваше с нещо срещу пороците. А според това, което научавах, Джоузеф допринасяше доста много за неговото по-нататъшно падение чрез тесногръдото си пристрастие, което го подтикваше да го ласкае и гали, когато бе момче, понеже Хертън бе единственият потомък на стария род. И тъй както бе свикнал в миналото да обвинява Катрин Ърншоу и Хийтклиф, когато бяха деца, че изкарвали господаря си от търпение и че онова, което той наричаше техните «ужасни» маниери, го карало да търси утеха в алкохола, така и сега той хвърляше цялата вина за недостатъците на Хертън върху гърба на оня, който бе обсебил имота му. Когато Хертън ругаеше, той не го мъмреше, нито дори когато момчето се държеше още по-лошо. Джоузеф очевидно изпитваше задоволство да го гледа да стига до най-лошите крайности. Той признаваше, че момчето отива към провал и че душата му е обречена на гибел, но колчем размисляше върху това, винаги стигаше до убеждението, че Хийтклиф трябва да отговаря за всичко. Той трябваше да даде отчет за кръвта на Хертън, а в тая мисъл Джоузеф съзираше огромна утеха. Той бе внушил на момчето чувство на гордост заради името и потеклото му. Ако бе имал нужната смелост, би подклаждал омраза между него и сегашния собственик на «Брулени хълмове», но страхът му от последния граничеше със суеверие и той даваше израз на чувствата си към него само чрез намеци и като го заплашваше в негово отсъствие с божие наказание.

Не съм добре запозната с обичайния начин на живот в «Брулени хълмове» през онези дни. Думите ми са основани само на приказки и слухове, защото виждах малко от тия неща. Селяните твърдяха, че господин Хийтклиф бил стиснат, че като господар бил жесток и суров спрямо наемателите на земите си, но в къщата, попаднала под женски грижи, се бе възцарила отново някогашната уютност; там сега нямаше гуляйджийски сцени, тъй чести по времето на Хиндли. Господарят бе прекалено мрачен, за да търси обществото на каквито и да е хора, били те добри, или лоши. Той и сега е такъв.

Впрочем аз се отклоних от разказа си. В лицето на кривокракото кученце госпожица Кати отхвърли подаденото й клонче на мира и поиска собствените си кучета Чарли и Феникс. Те дойдоха с понакуцване и провиснали глави. Тогава потеглихме към къщи в доста лошо настроение. Аз не можах да изтръгна от малката ми господарка подробности за начина, по който бе прекарала деня. Разбрах, както и предполагах, че целта на нейното пътешествие е била да стигне до Пенистън Крег. Тя пристигнала без особени приключения до портата на чифлика тъкмо когато Хертън излизал навън, следван от няколко кучета, които се нахвърлили върху нейните. Кучетата се сдавили жестоко, преди господарите им да могат да ги разделят, и това представлявало запознаването. Катрин се представила на Хертън и му казала накъде била тръгнала, после го замолила да й покаже пътя, а накрая го склонила да я придружи. Той й разкрил потайностите на Самодивската пещера и на още двадесетина странни места, но понеже бях в немилост, тя не ме удостои с описанието на интересните неща, които бе видяла. Можах обаче да разбера, че тя е била очарована от водача си до момента, в който бе засегнала чувствата му, обръщайки се към него като към слуга. Впрочем и домоуправителката на Хийтклиф засегна нейните, назовавайки го неин братовчед. Тогава езикът, който момъкът бе държал към нея, почна да гложди сърцето й — тая, която винаги наричаха «мила» и «скъпа», «царица» и «ангел» в «Тръшкрос Грейндж», да бъде обидена по тъй възмутителен начин от един непознат! Главата й не можеше да побере това и аз трябваше доста да се потрудя, за да я накарам да обещае, че няма да се оплаче на баща си. Обясних й колко неприятни са за него всички хора в «Брулени хълмове» и колко ще се нажали, като узнае, че тя е била там, но наблегнах най-много върху обстоятелството, че ако тя разкрие нехайството си към заповедите му, той може би ще се ядоса дотолкова, че аз вероятно ще трябва да напусна къщата, а тая мисъл бе непоносима за Кати. Тя обеща и удържа дадената дума заради мен. Въпреки всичко тя беше мило момиченце.“