Емили Бронте
Брулени хълмове (30)

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

„Ходих в «Брулени хълмове», но не съм я виждала, откак ни напусна. Джоузеф сложи ръка на вратата, когато поисках да я видя, и не ме пусна. Каза ми, че госпожа Линтон била «заета», а господарят не бил в къщи. Зила ми поразправи как им върви животът, иначе надали бих знаела кой е жив, кой е умрял. Тя смята, че Катрин е високомерна, и не я обича, както личи от приказките й. Младата ми господарка я помолила да й помогне нещо, когато пристигнала там, но господин Хийтклиф й казал да си гледа работата и да остави снаха му сама да се грижи за себе си; Зила с радост се подчинила, понеже е тесногръда, егоистична жена. Това незачитане накарало Катрин да прояви детинско раздразнение. Тя й отвърнала с презрение и така окончателно включила Зила в числото на своите неприятели, сякаш й е сторила някакво голямо зло. Имах дълъг разговор със Зила преди около шест седмици, малко преди да дойдете вие, когато се срещнахме един ден на полето, и ето какво ми разказа тя.

«Първото нещо, което направи госпожа Линтон при пристигането си в „Брулени хълмове“ — каза тя, — беше да изтича горе, без дори да каже добър вечер на мен и Джоузеф; заключи се в стаята на Линтон и остана там до сутринта. Сетне, когато господарят и Ърншоу бяха на закуска, тя влезе в хола и цяла разтреперана, запита дали може да повикат лекаря: братовчед й бил много болен.

— Това ни е известно — отговори Хийтклиф, — обаче животът му не струва счупена пара и нямам намерение да харча нищо за него.

— Но аз не зная какво да правя — възрази тя — и ако никой не ми помогне, той ще умре.

— Напусни стаята — извика господарят — и никога вече да не съм чул дума за него. Никой тука пет пари не дава какво ще става с него. Ако държиш на него, гледай го, ако ли не, заключи го и го зарежи.

Тогава тя започна да ме безпокои и аз й казах, че съм имала достатъчно главоболия с това противно същество. Всеки от нас има определена работа, а нейната работа е да гледа Линтон. Господин Хийтклиф ми нареди да оставя тази работа на нея.

Как са се оправяли двамата, не зная. Предполагам, че той доста се е мъчил и пъшкал ден и нощ. От бледото й лице и тъмните кръгове под очите явно личеше, че едва й е оставало време да си почине. Понякога влизаше в кухнята съвсем като побъркана, сякаш искаше помощ от нас. Но аз нямах намерение да престъпя заповедите на господаря — никога не съм посмяла да не го послушам, госпожо Дийн — и макар и да мислех, че не е право да не повикат Кенет, не ми влизаше в работата нито да давам съвети, нито да се оплаквам и винаги съм отказвала да се меся в тези неща. Случвало се е един или два пъти, след като си легнем, да отворя пак вратата и да я видя разплакана, седнала горе на стълбището; тогава бързо затварях, от страх да не би да се трогна и да се намеся. Дожаляваше ми за нея тогава, право ви казвам, и все пак не исках да си загубя службата, нали разбирате?

Най-сетне една нощ тя слезе смело в стаята ми и ми изкара ума от страх, като ми рече:

— Кажи на господин Хийтклиф, че синът му умира. Сигурна съм, че този път наистина умира. Стани веднага и му съобщи.

Тя каза това и изчезна. Четвърт час останах да лежа, цяла разтреперана и нащрек. Нищо не се помръдваше — къщата тънеше в тишина.

„Тя е сгрешила — казвах си. — Минало му е. Няма защо да ги будя.“ И започнах да се унасям. Ала сънят ми бе прекъснат за втори път, когато звънецът силно зазвъня — единственият звънец, който имаме сложен нарочно за Линтон. Господарят ме извика да видя какво става и да им кажа, че не иска повече да чува този шум.

Предадох му думите на Катрин. Той изруга и след малко излезе със запалена свещ и се запъти към тяхната стая. Аз тръгнах подире му. Госпожа Хийтклиф беше седнала до леглото със скръстени на скута ръце. Свекърът й се приближи, поднесе светлината към лицето на Линтон, погледна го и го попипа. След това се обърна към нея.

— Е, Катрин — заговори той, — как се чувствуваш? Тя не отговори.

— Как се чувствуваш, Катрин? — повтори Хийтклиф.

— Той се е избавил, а аз съм свободна — отвърна тя. — Би трябвало да се чувствувам добре — продължи тя с горчивина, която не можеше да прикрие, — но вие ме оставихте толкова дълго да се боря срещу смъртта сама, че сега усещам и виждам само смъртта. Чувствувам се като умряла.

И тя наистина имаше мъртвешки вид. Дадох й малко вино. По това време влязоха Хертън и Джоузеф, събудили се от звънеца и трополенето из къщата. Те бяха чули разговора ни пред вратата. Струва ми се, че Джоузеф се зарадва на смъртта на момчето. Хертън изглеждаше малко разтревожен, макар че явно бе по-залисан по Катрин, отколкото в мисли по Линтон. Но господарят му заповяда пак да си легне, като му каза, че не ни е потребна неговата помощ. Сетне той накара Джоузеф да премести покойника в неговата стая, каза на мене да се прибера в стаята, а госпожа Хийтклиф остана сама.

Сутринта ме изпрати да й кажа, че трябва да слезе долу за закуска. Тя се бе съблякла и като че тъкмо заспиваше. Каза ми, че била болна, което съвсем не ме учуди. Съобщих това на господин Хийтклиф и той отговори:

— Е, хайде, остави я до след погребението, качвай се само сегиз-тогиз да й занесеш, каквото й трябва. Щом видиш, че е по-добре, кажи ми.»

Кати стояла горе две седмици, както ми каза Зила. Последната я спохождала два пъти на ден, готова да бъде много по-дружелюбна, обаче опитите й да се държи по-любезно били гордо и незабавно отблъсквани.

Хийтклиф се качил веднага да й покаже завещанието на Линтон, който завещавал на баща си цялото си движимо имущество, както и това, което някога е било нейно. Нещастникът бил заплашен или подлъган да извърши това през едноседмичното й отсъствие, когато умря чичо му. Със земите той не можеше да се разпорежда, понеже беше непълнолетен. Обаче господин Хийтклиф предяви и запази правата на жена му, както и своите. Във всеки случай предполагаше, че Катрин, останала без средства и без приятели, не може на законно основание да оспори неговото владение.

«Никой не се приближи до вратата й освен мене, с това едничко изключение — каза Зила, — и никой не се осведомяваше за нея. За първи път тя слезе долу в хола един неделен следобед. Когато й занесох обеда, тя извика, че не можела вече да търпи студа; тогава й казах, че господарят ще отива в „Тръшкрос Грейндж“, а няма защо да не слиза заради Ърншоу и мене. И тъй, щом чу да се отдалечава конят на Хийтклиф, тя се появи, облечена в черно, с вчесани зад ушите руси къдрици, скромна като квакерка. Тя не можеше да ги разреши.

Джоузеф и аз обикновено отиваме в параклиса в неделя. (Черквата, както знаете, няма свещеник сега — обясни госпожа Дийн, — а параклис наричат черквицата в Гимъртън, методистка ли е или баптиска, не зная.) Джоузеф отиде — продължи Зила, — но аз сметнах, че е редно да остана у дома. За младите винаги е по-добре да има някой по-възрастен да ги наглежда, пък и Хертън, колкото и да е свенлив, не е образец на добро държане. Казах му, че съвсем не е изключено братовчедка му да поседи с нас. А понеже е свикнала да се зачита неделният ден, няма да сбърка, докато тя е при нас, да остави своите пушки и юзди, с които се занимаваше в къщи. Той се изчерви, като чу новината, и погледна ръцете и дрехите си. Веднага прибра китовата мас и барута. Разбрах, че се канеше да й прави компания, а по държането му се досетих, че иска да има приличен вид. Разсмях се, както не бих си позволила да се смея пред господаря, предложих му, ако иска, да му помогна и го закачих за смущението му. Той се разсърди и започна да псува.

— Госпожо Дийн — продължи Зила, като забеляза, че не одобрявам държането й, — вие може да смятате, че младата ви господарка е много изтънчена за господин Хертън, и може да сте права, но да си призная, много ми се ще да видя носа й не чак толкова вирнат. И за какво й е сега цялата ученост и изисканост? Тя е бедна като нас двете, даже и по-бедна, бас държа. Вие пестите, пък и аз слагам нещичко настрана.»

Хертън позволил на Зила да му помогне и тя успяла с ласкателства да възвърне доброто му настроение. И тъй, когато Катрин влязла, според разказа на икономката, той почти не си спомнял за предишните й оскърбления и се помъчил да й бъде приятен.

«Госпожата влезе ледено студена и надменна като княгиня. Аз станах и й отстъпих креслото си. Но не, тя гордо пренебрегна моята любезност. Ърншоу също стана и я покани да седне на пейката близо до огъня. Каза й, че сигурно много е изгладняла.

— Гладна съм цял месец и повече — отговори тя, влагайки в тези думи колкото се може повече презрение.

Тя си взе един стол и го сложи на разстояние от двама ни. Поседя така, докато се стопли, след това започна да се оглежда и откри няколко книги в бюфета. Начаса скочи и протегна ръка да ги стигне, но те бяха твърде високо. Като понаблюдава известно време усилията й, нейният братовчед най-после събра смелост да й помогне. Тя подложи полата си, а той я напълни с първите книги, които успя да досегне.

Това беше голяма крачка напред за момчето. Тя не му благодари, но все пак той се чувствуваше поласкан, че е приела помощта му, и се реши да застане зад нея, докато тя разглеждаше книгите, а дори и да се наведе и да посочи нещо, което беше привлякло вниманието му на някоя от старите картини. Не го обезсърчи дори и дръзкият начин, по който тя дръпна страницата изпод пръста му. Той се задоволи да стои малко по-назад и да гледа нея вместо книгата. Катрин продължаваше да чете или да търси нещо за четене. Момчето постепенно съсредоточи цялото си внимание върху гъстите й свилени къдри. Той не можеше да види лицето й, а и тя не можеше да го види. И може би, без напълно да съзнава какво прави, притеглен като дете от пламъка на свещ, накрая посегна да ги пипне. Хертън протегна ръка и нежно погали една къдрица, сякаш беше птичка. Нож във врата й да бе забил, тя нямаше да се обърне тъй рязко, нито да се нахвърли по-свирепо срещу него.

— Махай се веднага! Как смееш да ме докосваш! Защо си застанал тук? — извика тя с тон на отвращение. — Не мога да те понасям! Ако се приближиш до мене, ще се кача горе.

Господин Хертън се отдръпна със страшно глупав вид. Той седна тихичко на пейката, а тя продължи да прелиства томовете още половин час. Най-после Ърншоу се приближи до мене и ми прошепна:

— Хайде, помоли я да ни почете, Зила. Схванах се да стоя без работа, а пък обичам… ще ми се да я послушам. Недей й казва, че аз искам, поискай го за себе си.

— На господин Хертън се иска да ни почетете, госпожо — веднага се обадих аз. — Той ще ви е много благодарен… ще ви бъде много задължен.

Тя се навъси, вдигна очи и отговори:

— Господин Хертън и всички останали ще имате добрината да разберете, че не приемам никаква престорена любезност, която имате лицемерието да ми предлагате! Презирам ви и нямам за какво да говоря с никого от вас! Когато бях готова живота си да дам за една мила дума или дори само да видя лицето на някого от вас, вие всички страняхте от мене. Но няма да се оплаквам на вас. Студът ме накара да сляза; не слязох, за да ви забавлявам, нито пък да се радвам на вашето общество.

— Какво можех да направя? — запита Ърншоу. — В какво съм виновен?

— О, ти си изключение — отговори госпожа Хийтклиф. — Никога не съм почувствувала нужда от грижи като твоите.

— Но аз неведнъж съм предлагал и съм молил — каза той, докачен от нейната рязкост. — Помолих господин Хийтклиф да ми позволи да бдя заради вас…

— Млъкни! Предпочитам да изляза вън, да ида където и да е, само да не чувам противния ти глас — каза госпожата.

Хертън промърмори, че малко го било грижа, ако тя отидела по дяволите, после откачи от стената пушката си, решен да не се въздържа повече от неделните си занимания. Той вече се отпусна да приказва, а скоро тя реши да се уедини. Обаче студовете бяха настъпили и въпреки гордостта си тя се видя принудена да понася нашето общество все повече и повече. Аз обаче внимавах да не й давам възможност да отблъсва добрината ми. Оттогава станах надменна като нея и между нас няма никой, който да я обича или харесва; тя не го и заслужава, защото при най-малкия повод се наежва, без да зачита когото и да било. Сопва се и на самия господар и просто като че го предизвиква да я набие. И колкото повече я оскърбяват, толкова по-жлъчна става.»

Като чух всичко това от Зила, отначало реших да се откажа от службата си, да си взема една къщурка и да убедя Катрин да дойде да живее при мене. Но господин Хийтклиф не искаше и да чуе за това (колкото би се съгласил да настани Хертън в отделна къща) и засега не виждам друг изход, освен да се омъжи повторно. Това обаче не е в кръга на моите възможности.“

Така завърши разказа си госпожа Дийн. Въпреки предвижданията на доктора аз бързо възстановявам силите си и макар сега да е едва втората седмица на януари, смятам след някой и друг ден да отида на кон до „Брулени хълмове“ и да съобщя на своя хазаин, че следващите шест месеца ще прекарам в Лондон, та ако иска, да си намери друг наемател за имението след октомври. Мъчно биха ме съблазнили да прекарам тука още една зима.