Емили Бронте
Брулени хълмове (6)

ШЕСТА ГЛАВА

„Господин Хиндли дойде на погребението и — нещо, което ни удиви и накара съседите да приказват врели-некипели — със себе си доведе и съпруга. Никога не пожела да ни каже каква е тя и къде се е родила. По всяка вероятност тя не би могла да се похвали нито с богатство, нито със старинно име, защото иначе той едва ли би държал тоя брак в тайна от баща си.

Тя не бе от ония, които биха вдигнали много шум около себе си в къщата. Още щом прекрачи прага, всеки предмет, върху който попадаше погледът й, и всичко, което ставаше около нея, изглежда, й доставяше удоволствие освен подготвителните работи около погребението и присъствието на опечалените. Докато траяха тия неща, по държането й разбрах, че е доста глупавичка. Тя се втурна в стаята си и ме застави да отида при нея, макар че в това време трябваше да обличам децата. А тя само стоеше и трепереше в стаята, чупеше ръце и все питаше: «Отидоха ли си вече?» После започна да ми разправя с истерично вълнение какво въздействие й оказвал черният цвят, сепваше се, трепереше и накрая се разплака, а когато я запитах какво й е, тя каза, че не знаела, но че много се страхувала да не би да умре. Струваше ми се, че тя е толкова далеч от смъртта, колкото и аз самата. Беше доста слабичка, но млада и с румено лице, а очите й блестяха като диаманти. Бях забелязала наистина, че се задъхва при изкачване на стълбите, че и най-малкият неочакван шум я кара да трепери и че от време на време я задавя кашлица, но съвсем не знаех какво показват тия симптоми и не бях наклонна да й съчувствувам. Ние, обикновено не се прехласваме по чужденците, господине, освен ако те първи не се привържат към нас.

Младият Ърншоу се бе променил значително през тригодишното си отсъствие. Той беше изтънял, нямаше предишния си цвят на лицето и се обличаше и говореше по съвсем друг начин, а още в деня на пристигането си каза на Джоузеф и на мен, че занапред ще трябва да стоим в задната кухня, за да оставим хола само на него. Впрочем, той смяташе да застеле една малка свободна стаичка и да облепи стените с книжни тапети, за да я превърне в гостна, но жена му се радваше толкова много на белия под и на огромното пламтящо огнище, на калаените съдове и на шкафа с порцеланови съдини, на колибката на кучето и на просторния хол, където най-често седяха, че той се отказа от това намерение, понеже не счете, че то ще допринесе нещо за удобството й.

Освен това жена му казваше, че се радвала, задето е намерила сестрица между новите си познати. Тя бърбореше на Катрин, целуваше я, тичаше насам-натам с нея и в началото й даваше многобройни подаръци. Обаче чувствата й към Катрин скоро охладняха и когато тя започна да се цупи, Хиндли стана същински тиранин. Покажеше ли само с няколко думи, че не харесва Хийтклиф, това бе достатъчно за Хиндли да възкреси в себе си цялата си отколешна омраза към момчето. Той го изгони от тяхното общество и го изпрати при слугите, отне му възможността да взема уроци от помощник-пастора и държеше то да работи полска работа, вместо да учи, като го караше да върши най-тежките работи наравно с всяко друго момче в чифлика.

Отначало Хийтклиф понасяше доста добре понижението си, понеже Катрин му предаваше уроците, които той заучаваше, или пък работеше и играеше с него в полето. Имаше всички изгледи двамата да израснат като същински диваци, понеже младият господар съвсем нехаеше как се държат и какво вършат те, стига да не му се мяркат пред очите. Той дори не би се погрижил да ходят редовно на църква в неделни дни, ако Джоузеф и помощник-пасторът не го мъмреха за тая негова небрежност всеки път, когато двойката отсъствуваше от служба; и това го подсещаше да нареди да набият Хийтклиф, да лишат Катрин от обед или вечеря. Едно от главните им удоволствия бе да изтичат още в ранно утро към полето и да останат там през целия ден, а после се присмиваха на наказанието, което неминуемо следваше. Помощник-пасторът можеше да дава колкото си ще глави на Катрин, за да ги научава наизуст, а Джоузеф можеше да бие Хийтклиф, докато го заболи ръката — те забравяха всичко в същия миг, когато биваха заедно или щом се спираха — каквито бяха палави — на някакъв план за отмъщение. И неведнъж съм плакала, като ги гледах да стават от ден на ден по-безразсъдни, без да смея дори да ги смъмря, от страх да не загубя неголямото влияние, което още можех да упражнявам върху тези същества, които нямаха нито един приятел.

Случи се така, че привечер в един неделен ден те бяха изгонени от всекидневната стая за това, че бяха вдигнали много шум, или пък за друга малка простъпка от тоя род, а когато отидох да ги повикам за вечеря, те бяха изчезнали. Претърсихме и горния, и долния етаж на къщата, а също и двора, и конюшнята. Нийде не ги видяхме, а накрая Хиндли избухна и каза да заключим вратите, като заповяда никой да не ги пуска вътре през нощта. Всички си легнаха, но аз бях твърде разтревожена, за да си легна, затова разтворих решетката на прозореца и подадох глава навън, за да се ослушам, макар че валеше дъжд. Въпреки забраната бях решила да отворя, стига само да се върнеха. Не след дълго дочух стъпки откъм пътя. Светлинка от фенер замъждука през портата. Забрадих се с шал и изтичах към тях, за да не би да събудят господин Ърншоу, като почукат на вратата. Там беше само Хийтклиф. Уплаших се, като го видях без нея.

— Къде е госпожица Кати? — запитах го бързо аз. — Да не е станало някакво нещастие?

— В «Тръшкрос Грейндж» — отвърна той. — И аз щях да бъда там, но те не бяха достатъчно вежливи, за да ме поканят.

— Ще си имаш неприятности — рекох, — няма да мирясаш, докато не те изпъдят. Кой дявол ви караше да скитате към «Тръшкрос Грейндж»?

— Чакай да си сваля мокрите дрехи, Нели, и тогава ще ти разправя всичко — отвърна той. Казах му да гледа да не събуди господаря. Докато се събличаше, а аз чаках да изгася свещта, той продължи:

— Кати и аз избягахме от пералнята, за да поскитаме на свобода. Като зърнахме светлините на «Тръшкрос Грейндж», дойде ни наум чисто и просто да отидем и да видим дали малките Линтоновци прекарват вечерите на неделните дни, наказани в ъглите на стаята и треперещи от студ, докато баща им и майка им ядат и пият на масата или пеят и се смеят, без да откъсват очи от огъня. Мислиш ли, че ги наказват така? Или пък че четат проповеди, или че слугата им ги наказва и изпитва по вероучение, или че ги карат да учат наизуст цяла колона от библейски имена, когато не отговарят както трябва на въпросите?

— Едва ли — отвърнах аз. — Не се съмнявам, че те са добри деца и че с тях човек не може да се държи тъй, както с вас заради лошото ви поведение.

— Не се преструвай, Нели — рече той, — и не говори глупости! Ние изтичахме на един дъх от върха «Хълмовете» чак до парка. Кати беше боса и затова съвсем изостана в надбягването. Ще трябва утре да потърсиш обувките й в блатото. Промъкнахме се през една дупка в живия плет, тръгнахме като слепци нагоре по пътеката и застанахме в една цветна леха под прозореца на салона. Светлината идеше оттам. Те не бяха затворили капаците и пердетата бяха само наполовина дръпнати. И двамата можехме да гледаме вътре, като застанем на цокъла и се държим за перваза. А какво видяхме!… Красиво беше — един прекрасен салон с тъмночервен килим, столове с тъмночервена тапицерия и маси с покривки от същия цвят, а чисто белият таван със златни ръбове и безброй стъклени капки висяха на сребърни верижки от средата на тавана и блещукаха с малки нежни свещици. Старите Линтоновци не бяха там и Едгар и сестра му се ширеха сами в салона. Те би трябвало да са щастливи, нали? На тяхно място ние бихме се чувствували на седмото небе. А какво, мислиш, правеха тия прехвалени от теб деца? Изабела — струва ми се, че е на единайсет години, или с една година по-малка от Кати — лежеше в дъното на салона, надуваше гайдата и пищеше тъй, сякаш вещици я дупчат с нажежени игли. Едгар седеше до огнището и тихо плачеше, а в средата на масата бе седнало едно малко кученце. То скимтеше и поклащаше лапа. Разбрахме от взаимните им обвинения, че двамата го бяха дърпали тъй силно — всеки от своя страна, — че за малко не го разкъсали на две. Идиоти такива! Ето какво било забавлението им — да се карат кой да държи купчинка топли косми и всеки да почне да плаче, понеже и двамата отказвали да го вземат, след като са се боричкали за него. Открито се присмяхме на тия глезотии. Колко много ги презирахме! Кога си ме видяла да желая нещо, което Катрин иска да има, или да намериш двама ни сами да търсим развлечение в писъци и плач и да се превиваме на земята, тя на единия, а аз на другия край на стаята? Не бих заменил тукашното си положение срещу това на Едгар Линтон в «Тръшкрос Грейндж», та ако ще хиляди пъти да живея, освен ако ми бъде разрешено да хвърля Джоузеф от най-високия прозорец на тавана и да боядисам предната стена на къщата с кръвта на Хиндли!

— Тихо! Тихо! — прекъснах го. — Ти все още не си ми казал защо Катрин е останала там.

— Казах ти, че се изсмяхме — отвърна той. — Линтоновци ни чуха и дружно отхвръкнаха като стрели към вратата. Настъпи тишина, после дочухме викове: «Ах, маминко, маминко! Ах, татенце! Ах, маминко, ела тук! Ах, татенце-е-е!» Те наистина крещяха нещо подобно. Ние вдигнахме ужасна гюрултия, за да ги изплашим още повече, после скочихме от цокъла, защото някой вдигаше резето на вратата, и тогава решихме, че ще бъде по-добре да офейкаме. Бях хванал Катрин за ръката и я подканях да вървим, но тя изведнъж падна на земята. «Бягай, Хийтклиф, бягай! — прошепна тя. — Отвързали са булдога и той ме държи!» Това проклето куче я бе захапало за глезена. Нели — чух отвратителното му пръхтене. А тя дори не изпищя! Тя не би се унижила да пищи даже и да я надянат на рогата на някоя луда крава. Но аз викнах и изрекох достатъчно проклятия, за да погубят който и да е демон в християнския свят, после грабнах един камък и го пъхнах между челюстите му, като се опитвах с всички сили да го набутам навътре в гърлото му. Най-сетне някакъв проклет слуга дойде с фенер в ръка и се развика: «Дръж, Скълкър, здравата дръж!» Но той промени тона си, като видя жертвата на Скълкър. Кучето се задушаваше и пусна Кати, а моравият му език висеше на половин фут извън устата и кървави слюнки струяха от увисналите му бърни. Слугата вдигна Кати. Беше й прилошало — не от страх, уверен съм в това, а от болка. Той я занесе вътре. Тръгнах подир тях, мълвейки проклятия и заканвайки се да им отмъстя.

— Какво има, Робърт? — викна Линтон от входа.

— Скълкър е хванал едно момиче, господине — отвърна той, после ме сграбчи и добави: — Има и едно момче. Прилича на същински крадец. Разбойниците навярно са искали да ги прехвърлят през прозореца, за да отворят вратата и да пуснат цялата банда, когато всички си легнем, та най-спокойно да ни изпоколят. Хей ти, мръсен крадльо, затваряй си устата! Ще те обесят за това. Моля ви, господин Линтон, не прибирайте пушката си.

— Няма, Робърт, няма — рече дъртият глупак. — Негодниците са знаели, че вчера събрах наемите си. Хитро са намислили да ме пипнат! Хайде влизай! Ще ги посрещна както трябва. Ей, Джон, сложи веригата на вратата! Джени, дай малко вода на Скълкър! Да предизвикат един мирови съдия в самата му крепост, и то в неделен ден! Докъде ли ще стигне нахалството им? Ах, мила Мери, я погледни! Не се страхувай — нищо и никакво момче, а лицето му смръщено като на същински разбойник. Няма ли да бъде благодеяние за страната да го обесят още сега, преди да изяви природата си с дела, а не само с изражението на лицето си?

Той ме издърпа под полилея, а госпожа Линтон постави очилата на носа си и вдигна ръце от ужас. Страхливите деца също се промъкнаха по-наблизо, а Изабела изфъфли: «Ужасно човече! Затвори го в избата, татко. Той прилича досущ на сина на гадателя, който открадна питомния ми фазан. Нали прилича на него, Едгар?»

Те все още ме разглеждаха, когато Кати влезе в стаята.

Тя чу последните думи и се засмя. Като се взря изпитателно в нея, Едгар Линтон напрегна мозъка си и можа да я познае. Знаеш, че ни виждат в черква, макар и нарядко да ги срещаме другаде. «Това е госпожица Ърншоу! — пошушна той на майка си. — И гледай как я е захапал Скълкър, как кърви кракът й!»

— Госпожица Ърншоу! Глупости — викна госпожата. — Госпожица Ърншоу да броди из страната с едно циганче! Впрочем, драги мой, детето е в траур. Наистина е то! И може да е осакатено за цял живот.

— Каква престъпна нехайност от страна на нейния брат! — възкликна господин Линтон, извръщайки поглед от мен към Катрин. — Доколкото можах да разбера от Шийлдърз (тъй се казваше помощник-пасторът, господине), той я оставя да расте съвсем като езичница. Но кой е тоя? Къде ли е попаднала на тоя другар? Ах, положително това ще е оная странна придобивка на моя съсед, останала от пътуването му до Ливърпул — някакъв малък индонезийски моряк или захвърлено дете от Америка или Испания.

— Във всеки случай зло момче — забеляза старата дама — и съвсем неподходящо за една почтена къща! Чу ли какво говори то, Линтон? Възмутена съм, че децата ми трябваше да чуят подобни думи.

Пак започнах да ругая — не се сърди, Нели — и те заповядаха на Робърт да ме изведе. Отказах да си вървя без Кати. Той ме изблъска в градината, тикна фенера в ръката ми, увери ме, че господин Ърншоу ще бъде уведомен как съм се държал, после ми каза веднага да си вървя и отново заключи вратата. Пердетата бяха още подгънати в единия ъгъл и аз пак се настаних на наблюдателното си място, защото, ако Катрин поискаше да се върне и не я пуснеха, смятах да строша големите стъкла на прозорците на хиляди парчета. Тя седеше спокойно на канапето. Госпожа Линтон свали от гърба й голямото сиво наметало на млекарката, което бяхме взели за екскурзията си, като в същото време клатеше глава и навярно я мъмреше за нещо. Кати беше малка госпожица и държането им към нея бе по-друго от това към мен. После прислужничката внесе леген с топла вода и изми краката й, а господин Линтон й напълни чашка с топъл коняк и Изабела изсипа в скута й цяла чиния сладкиши; само Едгар зяпаше отдалеч. След това те изсушиха и вчесаха хубавите й коси, дадоха й чифт грамадни чехли и я откараха на стол с колелета до огнището. Оставих я от весела по-весела да раздава половината от храната си на малкото куче, а другата половина на Скълкър, щипвайки носа му от време на време, докато тя самата ядеше, и да разпалва искрица от въодушевление в безучастните очи на Линтоновци — мъжделив отблясък от нейното омайно лице. Те явно бяха изпаднали в глупав възторг. Тя ги превъзхожда тъй безкрайно много — тях и всички други хора по света, нали, Нели?

— Тая работа ще стане по-дебела, отколкото си мислиш — рекох в отговор на Хийтклиф, като го покрих и загасих фенера. — Ти си непоправим и господин Хиндли ще бъде принуден да отиде до крайност. Ще видиш, че ще постъпи така.

Предсказанието ми се сбъдна дори в по-голяма степен, отколкото желаех. Това нещастно приключение разяри Ърншоу. А господин Линтон дойде да ни посети на другия ден, за да изглади недоразумението, и държа такава лекция на младия господар за пътя, по който бе повел семейството си, че той реши да погледне сериозно на нещата. Хийтклиф не яде бой, но му казаха, че ако каже само една дума на госпожица Катрин, непременно ще бъде изпъден. Госпожа Ърншоу обеща здраво да държи юздите на зълва си след завръщането й в къщи, и то с увещание, не с груба сила. Опиташе ли със сила, тя щеше да разбере, че е невъзможно да успее.“