Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wuthering Heights, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Асен Г. Христофоров, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 228 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Шарлот Бронте. Джейн Еър
Превел от английски: Христо Кънев
Емили Бронте. Брулени хълмове
Превел от английски: Асен Христофоров
„Народна култура“, София, 1978
Библиотека „Световна класика“
Английска. Второ преработено издание
Редактор: Жени Божилова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Людмила Стефанова, Грета Петрова
Литературна група IV. Код 04 95366 72711/5704-22-78
Дадена за набор 16. VII. 1978 г.
Подписана за печат октомври 1978 г.
Излязла от печат ноември 1978 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 521/г. Издателски коли 44,10 Цена 3,50 лв.
Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София
Sharlotte Bronte. Jane Eyre
Paul List Verlag — Leipzig. Published as a Panther Book. Second Printing, 1956
Emily Bronte. Wuthering Heights
Seven Seas Books, 1958
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Още една седмица измина и аз съм със също толкова дни по-близо до възстановяването на здравето ми и до пролетта! Вече чух цялата история на моя съсед при различни случаи, когато домоуправителката можеше да отдели време от по-важни занятия. Ще продължа разказа си с нейните думи, само че малко по-сбито. Общо взето, тя е доста добър разказвач и не мисля, че бих могъл да внеса някакво подобрение в нейния стил.
„Привечер в оня ден — каза тя, — привечер в оня ден, когато отидох в «Брулени хълмове», аз знаех, сякаш го виждам пред себе си, че господин Хийтклиф се навърта някъде из градината, и отбягвах да излизам навън, защото още носех неговото писмо в джоба си и не исках пак да ме заплашва или дразни. Бях намислила да не го давам, докато господарят ми не отиде някъде, понеже не знаех как то ще се отрази на Катрин. Поради това писмото попадна в ръцете й едва след три дена. Следващият бе неделен ден и аз го внесох в стаята й, когато членовете на семейството бяха отишли на църква. Един от прислужниците бе оставал с мен, за да пази къщата, а и ние обикновено заключвахме вратите, докато траеше службата. Тоя път обаче времето бе тъй топло и приятно, че аз ги разтворих широко и за да изпълня задължението си, понеже знаех кой щеше да дойде, казах на слугата, че на господарката много й са се дояли портокали, та да изтича до селото и да вземе няколко, като ги плати на другия ден. Той тръгна към селото, а аз се качих горе.
Госпожа Линтон седеше както обикновено в нишата на прозореца, облечена в широка бяла рокля и с лек шал върху раменете. Бяха поотрязали от гъстите й дълги коси още когато се разболя, така че сега тя ги носеше вчесани надолу и естествените й къдри падаха по тила и слепите й очи. Външният й вид се бе променил, както бях казала на Хийтклиф, но тая промяна, когато бе спокойна, сякаш придаваше на лицето й някаква неземна красота. Вместо да блестят както преди, очите й гледаха замечтано и с меланхолична нежност. Те вече не оставяха впечатлението, че гледат предметите, които я окръжават, и сякаш винаги се взираха отвъд, нейде в далечината — човек просто би казал, че те се взират отвъд тоя свят. При това бледостта на лицето й — неговият изнурен вид бе изчезнал, откакто тя понапълня — и особеният израз, който се дължеше на душевното й състояние, макар и болезнено да припомняха причините на заболяването й, й придаваха много затрогващ вид. Аз самата и навярно всеки, който я видеше, винаги оставаше с впечатлението, че тази бледост оборва по-осезателните доказателства за възстановяването на здравето й и сякаш предвещава близката й смърт.
Една книга лежеше разтворена пред нея, върху перваза на прозореца, и едва забележимият вятър от време на време прелистваше нейните страници. Струва ми се, че Линтон бе оставил книгата там, защото тя никога не се опитваше да се развлича с четене или с някакво друго занимание и той прекарваше дълги часове в напразни опити да я заинтересува в някоя тема на разговор, която я бе забавлявала преди. Тя съзнаваше какво цели той и търпеливо понасяше усилията му в моменти на добро настроение, но от време на време изтъкваше тяхната безполезност, като сподавяше някоя отегчена въздишка и накрая го възпираше с най-тъжни усмивки и целувки. При други случаи тя се извръщаше сърдито встрани и закриваше лице с ръце или дори гневно го отблъскваше, а тогава той гледаше да не я закача, защото беше уверен, че иначе може да влоши състоянието й.
Камбаните на църквата в Гимъртън продължаваха да бият и тихият, нежен ромон на потока в долината галеше ухото. Ромонът и камбанният звън прекрасно заместваха шепота на листака през лятото, който заглушаваше тая музика край «Тръшкрос Грейндж» в сезона, когато дърветата са напълно разлистени. Ромонът на потока се долавяше в «Брулени хълмове» през тихите дни по топенето на снеговете или след няколко дъждовни дни. И като се ослушваше, Катрин мислеше именно за «Брулени хълмове» — тоест ако изобщо мислеше или се ослушваше, защото и сега гледаше с оня неопределен и далечен поглед, който споменах преди и който не показваше, че материалните неща се отпечатват в съзнанието й било чрез слуха, било чрез зрението й.
— Имате писмо, госпожо Линтон — казах аз и внимателно го поставих в ръката й, която почиваше върху коляното. — Трябва веднага да го прочетете, защото в него се иска отговор. Да разчупя ли печата?
— Да — отвърна тя, без да премести поглед. Отворих писмото. То беше твърде кратко.
— А сега — продължих аз — прочетете го.
Тя отдръпна ръката си и писмото падна. Поставих го в скута й и зачаках права, докато й скимне да погледне надолу, но това движение на очите се забави тъй дълго, че накрая аз пак я заговорих:
— Аз ли да го прочета, госпожо? То е от господин Хийтклиф.
Тя се сепна, очите й заблестяха тревожно от възвръщащия се спомен и от усилието да подреди мислите си. Тя вдигна писмото и сякаш започна да го разглежда, а когато погледът й се спря върху подписа, въздъхна, но все ми се струваше, че още не е разбрала значението му, защото, като поисках да узная отговора й, само посочи името и се вгледа в мен с тъжен и въпросителен поглед.
— Той иска да ви види — казах, като разбрах, че някой трябва да й обясни смисъла на писмото. — Вече трябва да е в градината и нетърпеливо очаква да узнае какъв отговор ще му занеса.
Докато говорех, забелязах едно едро куче, което лежеше долу в огряната от слънце трева, да изправя уши, сякаш се готви да лае, а после, отпускайки ги назад, да възвестява с поклащане на опашката за приближаването на човек, когото то не считаше за чужд в тая къща. Госпожа Линтон се наведе напред и се ослуша със затаен дъх. Минута по-късно дочухме през хола да преминават стъпки. Хийтклиф не бе успял да устои на изкушението и да не влезе през разтворените врати. Той навярно бе предположил, че не съм склонна да удържа думата си, и затова бе решил да се осланя на собствената си дързост. Катрин се вгледа с растящо нетърпение към вратата на стаята си. Той не налучка стаята. Тя ми направи знак да го пусна да влезе, но той намери стаята, преди да съм стигнала до вратата, пристъпи една-две крачки и я прегърна.
В продължение на около пет минути той нито продума, нито я пусна от прегръдките си и през това време я целуна повече пъти, отколкото изобщо бе целувал някого през живота си. Впрочем господарката ми първа го бе целунала и за мен бе съвсем ясно, че от мъка той просто не можеше да я погледне в лицето. Още в същия миг, когато я видя, същата мисъл бе осенила и него като мен преди, че в случая нямаше никакви изгледи за окончателно оздравяване — тя бе обречена и щеше неминуемо да умре.
— Ах, Кати, любов моя, как да понеса това! — бяха първите думи, които той изрече с глас, който не се опитваше да прикрие отчаянието му.
Той се вторачи тъй напрегнато в нея, че на мен се стори, че самата напрегнатост на взора му ще накара очите му да се насълзят, но те горяха от мъка и не се разтопиха.
— Сега пък какво? — рече Катрин, като се отдръпна назад и се вгледа на свой ред в него с внезапно помрачено чело. Настроенията й се меняха постоянно, като същински ветропоказател. — Хийтклиф, вие двамата с Едгар разбихте сърцето ми! И двамата идвате да се вайкате пред мен за станалото, сякаш вие сте хората, които трябва да бъдат съжалявани! Няма да ви съжалявам, не, не и аз. Вие ме убихте и, както ми се струва, благоденствувате от това си дело. Колко си силен! Колко години смяташ да живееш, когато няма да ме има вече на тоя свят?
Хийтклиф бе приклекнал на единия си крак, за да я прегърне. Той се опита да се изправи, но тя сграбчи косата му и го принуди да остане в същото положение.
— Бих искала да мога да те държа — продължи тя с горчивина, — докато и двамата сме мъртви! Не бих обръщала внимание на страданията ти. Пет пари не давам за мъките ти. Че защо да не страдаш? Нали и аз страдам! Ще ме забравиш ли? Щастлив ли ще бъдеш, когато ме заровят в земята? Няма ли да кажеш подир двадесет години: «Ето гроба на Катрин Ърншоу. Обичах я преди много време и бях нещастен, когато тя умря, но всичко мина. Много жени съм обичал оттогава насам. Моите деца са ми по-мили, отколкото бе тя за мен, и при смъртта си няма да се радвам, че отивам при нея, а ще съжалявам, че трябва да оставя децата си.» Тъй ли ще кажеш, Хийтклиф?
— Не ме измъчвай така, че и аз ще стана луд като тебе! — викна той, като се отдръпна и заскърца със зъби.
За един хладнокръвен наблюдател двамата представляваха странна и страхотна картина. Имаше защо Катрин да гледа на небето като на място за заточение, освен ако можеше, умирайки, да се отърси и от душата си. В момента по белите й страни бе изписана някаква дива мъст, а устните й бяха безкръвни и очите й искряха. В сключените й пръсти остана кичур от косите на Хийтклиф, които бе стискала. Колкото до нейния другар — докато се изправяше, подпирайки се на една ръка, с другата той бе хванал ръката й. Но прояви такава липса на нежност, въпреки нейното състояние, че като отпусна ръката й, можах да видя четири ясни отпечатъка върху безцветната й кожа.
— Дяволът се е вселил в тебе — гневно продължи той, — та да ми говориш по тоя начин, когато умираш! Даваш ли си сметка, че тия ти думи ще бъдат записани като с нагорещено желязо в паметта ми и ще се вдълбават навеки все по-навътре, след като напуснеш тоя свят? Знаеш много добре, че лъжеш, като казваш, че аз съм те убил. При това ти знаеш, Катрин, че мога да те забравя толкова, колкото и собственото си съществуване! Нима не стига на проклетия ти егоизъм да знаеш, че докато ти почиваш в мир в земята, аз ще се гърча в адски мъки?
— Аз няма да зная покой! — простена Катрин, която изведнъж почувствува физическата си слабост чрез силното и неравномерно туптене на сърцето си, което пулсираше видимо под влиянието на чрезмерната й възбуда. Тя не каза друга дума, докато трая този силен пристъп, но после продължи с по-нежен глас:
— Не ти пожелавам по-големи мъки от моите, Хийтклиф. Желая само никога да не се разделяме и ако някоя моя дума те хвърли в отчаяние отсега нататък, помисли, че и аз изпитвам същата мъка под земята, и ми прости, заради мен самата! Ела тук и коленичи още веднъж. Никога през живота си не си ми сторил зло. Но ако продължаваш да се гневиш, споменът за това ще бъде по-лош, отколкото острите ми думи. Няма ли да дойдеш пак до мен? Хайде, моля ти се, ела!
Хийтклиф отиде до гърба на стола й и се наведе над нея, но не и дотолкова, че да й позволи да види лицето му, което бе посиняло от вълнение. Тя се извърна, за да го погледне. Той не искаше да й позволи това. Извърна се внезапно, запъти се към огнището и застана там, мълчалив и с гръб към нас. Госпожа Линтон го проследи с подозрителен поглед. Всяко негово движение будеше нови чувства у нея. Тя мълчеше, загледа се в него отново, после се обърна към мен и ме заговори с думи на негодуващо разочарование:
— Ето, виждаш ли, Нели, той нито за момент не се умилостиви, не отстъпи, за да не умра. Ето как ме обича! Нищо, няма значение. Това не е моят Хийтклиф. Аз пак ще обичам моя и ще го взема със себе си. Той е в душата ми. И това, което най-вече ме отегчава — замислено добави тя, — е тоя разнебитен затвор. Омръзна ми да бъда държана в него. Горя от нетърпение да литна в оня славен свят и винаги да бъда там — не да го виждам мъгляв през сълзи и да копнея по него през стените на измъченото си сърце, а наистина да бъда в него и с него. Нели, на теб ти се струва, че си по-добре и по-щастлива от мен, понеже си напълно здрава и с крепки сили. Ти ме съжаляваш. Много скоро това ще се промени. Аз ще съжалявам тебе. Ще бъда недостижимо отвъд вас и над вас. Чудя се, че той няма да бъде до мене! — продължи тя, сякаш говореше на себе си. — Стори ми се, че той желае това. Хийтклиф, драги, не би трябвало да се сърдиш сега. Ела при мен, Хийтклиф!
Това нейно желание бе тъй силно, че тя стана и се подпря на страничното облегало на креслото. При тая толкова силна молба той се извърна към нея с напълно отчаян вид. Очите му, широко отворени и най-сетне влажни, се спряха гневно върху нея, а гърдите му се надигаха конвулсивно. Един миг стояха тъй, разделени, а после почти не видях как се събраха, но Катрин се хвърли към него и той я хвана. Двамата се включиха в такава прегръдка, че вече не вярвах господарката ми да може да излезе жива от нея. Впрочем стори ми се, че тя припадна още в първия миг.
Той се хвърли в най-близкото кресло и когато аз се приближих с бързи крачки към тях, за да видя дали бе припаднала, той заскърца със зъби и по устата му изби пяна като на бясно куче, притискайки я още по-плътно до себе си в безумната си ревност. Нямах чувството, че се намирам в присъствието на същество, подобно на обикновените хора — сякаш не бе в състояние да ме разбере, макар и да му говорех, затова се отдръпнах настрана и замълчах от силно смущение.
След малко едно движение на Катрин ме успокои донякъде. Тя вдигна ръка, за да обвие врата му и да долепи бузата си до неговата в положението, в което я държеше, докато той на свой ред я обсипваше с безумни милувки и рече с необуздан глас:
— Сега ми даваш да разбера колко жестока си била — жестока и фалшива. Защо ме презря? Защо измами собственото си сърце, Кати? Не искам нито с една дума да те утеша. Ти си го заслужаваш. Сама уби себе си. Да, може да ме целуваш, може да плачеш и да изтръгваш от мен целувки и сълзи — ще посърнеш от тях, те ще те прокълнат! Ти ме обичаше. Тогава какво право имаше да ме оставиш? Какво право, отговори на въпроса ми, какво право имаше да ме оставиш заради несериозното ти влечение към Линтон? Понеже нищо не би могло да ни раздели — нито нищетата, нито унижението, нито смъртта, нито каквато и да е беда, която бог или дяволът биха могли да измислят и струпат върху нас, ти сама стори това по своя собствена воля. Аз не разбих сърцето ти — ти си го разби и с това разби и моето. Толкова по-зле за мен, че съм здрав и силен. Нима аз искам да живея? Какъв ще бъде тоя живот, когато ти… Ах, господи! Нима на тебе ще ти бъде приятно да живееш, ако душата ти се намира в гроба?
— Остави ме на мира! Остави ме на мира, — простена Катрин. — Ако съм постъпила зле, нали затова умирам? Стига толкова! И ти ме остави, но аз няма да те укорявам. Аз ти прощавам. Прости ми и ти.
— Тежко е да простя и в същото време да гледам тия очи и да чувствувам тия залинели ръце — отвърна той. — Целуни ме пак, но гледай да не видя очите ти. Прощавам ти онова, което извърши спрямо мен. Обичам моя убиец, но и твоя! Нима мога да го обичам?
Те замълчаха със скрити едно в друго лица, всяко окъпано в сълзите на другия. Впрочем струваше ми се, че и двамата плачат, защото Хийтклиф, изглежда, можеше да плаче при случай като тоя.
Междувременно аз ставах все по-неспокойна, защото следобедът бързо отминаваше, а отпратеният от мен човек се завърна от селото и в светлината на западното слънце, огряло горния край на долината, вече различавах тълпа от хора да се трупат вън от входа на църквата в Гимъртън.
— Службата е свършила — съобщих аз. — Господарят ще бъде тук след половин час.
Хийтклиф изръмжа някакво проклятие и още по-плътно притисна Катрин. Тя изобщо не мръдна.
Не след дълго забелязах група слуги да идват нагоре по пътя към кухненското крило. Господин Линтон дойде след малко. Той сам си отвори вратата и тръгна бавно нагоре, наслаждавайки се по всяка вероятност на прекрасния следобед, който лъхаше на летен ден.
— Ето че дойде! — възкликнах аз. — За бога, слизайте час по-скоро! Няма да срещнете никого на главните стълби. Хайде, побързайте и постойте между дърветата, докато той влезе вътре.
— Трябва да си вървя, Кати — рече Хийтклиф и се опита да се изтръгне от прегръдките на събеседницата си. — Но ако остана жив, ще те видя отново, преди да заспиш. Няма да се отдалечавам на повече от пет метра от прозореца ти.
— Не трябва да си вървиш! — отвърна тя, държейки го толкова силно, колкото й позволяваха силите. — Казвам ти, че няма да си вървиш.
— За един час — замоли я той със сериозен тон.
— Нито за минута — отвърна тя.
— Трябва. Линтон ей сега ще дойде — упорствуваше разтревоженият неканен гост.
Той искаше да стане и с това да разтвори и пръстите й, но тя се притискаше здраво в него, задъхвайки се. Неимоверна решителност лъхаше от лицето й.
— Не! — викна тя. — Не, не, не си отивай! Това е последният път! Едгар няма да ни навреди. Хийтклиф, ще умра! Да, ще умра!
— Проклетият му глупак! Ей го, иде! — рече Хийтклиф и отново потъна в креслото. — Тихо, мила моя! Тихо, Катрин! Ще остана. Ако ме застреля тъй, ще умра с благословия на устните си.
Двамата пак се притиснаха в прегръдките си. Чух господаря, си да се изкачва по стълбището. Студена пот се стичаше от челото ми. Ужас ме обзе.
— Нима ще се вслушвате в бълнуванията й? — гневно казах аз. — Тя не знае какво приказва. Нима ще я погубите, понеже й липсва разум, с който да си помогне? Станете! Можете в миг да бъдете свободен. Това е най-пъкленото ви дело от всички досега. Свършено е с нас — с господаря, с господарката и с прислужницата.
Закърших ръце и се разплаках, а господин Линтон ускори крачките си, като долови врявата. Искрено се зарадвах посред паниката си, като видях, че ръцете на Катрин висят отпуснато надолу и че главата й също е клюмнала върху гърдите.
«Тя е припаднала или пък е умряла — помислих си. — Толкова по-добре. Би било далеч по-добре да е мъртва, отколкото да продължава да съществува като бреме за всички, които я окръжават, причинявайки им само страдания.»
Пребледнял от изненада и гняв, Едгар се нахвърли върху своя неканен гост. Не зная какво бе намислил да направи, обаче другият веднага спря всякаква подобна проява, като взе безжизненото тяло в ръцете си.
— Чуйте — рече той. — Ако не сте звяр, най-напред й помогнете. После ще приказвате с мен!
Той влезе в гостната и седна. Господин Линтон ме извика и двамата успяхме да я свестим с голяма мъка, и то след като прибягнахме до всевъзможни средства, обаче тя бе съвсем замаяна. Въздишаше, хленчеше и не можеше да познае когото и да е. В страха си за нея Едгар забрави омразния й приятел. Аз не го бях забравила. Отидох при първия сгоден случай и го замолих да си върви, уверявайки го, че тя се чувствува по-добре и че ще го уведомя на следното утро как е прекарала нощта.
— Няма да откажа да изляза навън — отвърна той, — но ще стоя в градината. А вие, Нели, гледайте да устоите на думата си утре. Ще бъда под онези борове. Внимавайте или ще дойда още веднъж независимо от това, дали Линтон е вътре, или не.
Той погледна набързо през полуотворената врата на стаята и като разбра, че казаното от мен бе наглед вярно, освободи къщата от злощастното си присъствие.“