Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wuthering Heights, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 227 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Шарлот Бронте. Джейн Еър

Превел от английски: Христо Кънев

 

Емили Бронте. Брулени хълмове

Превел от английски: Асен Христофоров

 

„Народна култура“, София, 1978

Библиотека „Световна класика“

Английска. Второ преработено издание

 

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Грета Петрова

 

Литературна група IV. Код 04 95366 72711/5704-22-78

Дадена за набор 16. VII. 1978 г.

Подписана за печат октомври 1978 г.

Излязла от печат ноември 1978 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 521/г. Издателски коли 44,10 Цена 3,50 лв.

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Sharlotte Bronte. Jane Eyre

Paul List Verlag — Leipzig. Published as a Panther Book. Second Printing, 1956

Emily Bronte. Wuthering Heights

Seven Seas Books, 1958

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Прекрасно въведение към отшелническия ми живот! Четири седмици на мъки, мятане в леглото и боледуване! Ах, тия студени ветрове, това мрачно северно небе, непроходимите пътища и мудните провинциални лекари! Колко нарядко виждах хора! А по-лошо и от всичко друго — за мой ужас Кенет намекна въобще да не се надявам да изляза на чист въздух до пролетта!

Господин Хийтклиф току-що ми направи честта да ми се обади. Преди около седем дни ми изпрати чифт яребици — последните за сезона. Мошеник! Той не е съвсем безпричастен в болестта ми и много ми се искаше да му кажа това; но уви, как да обидя един човек, който имаше добрината да седи цял час край леглото ми и да говори на други теми, а не за хапове и сиропи, за мехури и пиявици? В тоя момент ми е доста леко. Не ми стигат силите, за да чета, и все пак имам чувството, че нещо интересно би ми доставило удоволствие. Защо да не извикам госпожа Дийн, за да довърши разказа си? Мога да си припомня главните събития в разказа до мястото, дето бе стигнала тя. Да, спомням си, че героят й бе забягнал и никой не бил чул нищо за него цели три години, а героинята се бе омъжила. Ще позвъня. Тя ще се зарадва да види, че съм добре разположен.

Госпожа Дийн дойде.

— Остават още двайсет минути, господине, докато стане време да вземете лекарството — започна тя.

— Махнете го, не го ща! — отвърнах аз. — Искам да…

— Лекарят казва, че вече не трябва да вземате праховете.

— От все сърце. Не ме прекъсвайте! Елате и седнете ей на това място. Оставете тия горчилки, тези редици от аптекарски шишета. Изкарайте плетивото от джоба си — да, точно така. А сега доразправете ми историята на господин Хийтклиф от момента, когато я прекъснахте, до ден днешен. Да не би да е завършил образованието си в Европа и после да се е завърнал като джентлемен? Или пък е получил стипендия в някой колеж, или е избягал в Америка и е спечелил слава, като е проливал кръвта на съотечествениците си, или пък е съумял по-бързо да натрупа богатство като разбойник по друмищата на Англия?

— Може да е вършил по малко от всички тия неща, господин Локууд, но не бих могла да твърдя каквото и да е с положителност. Казах ви вече, че не зная как е спечелил парите си, нито ми е известно как е постъпил, за да изтръгне ума си от дивашкото невежество, в което беше изпаднал, но с ваше разрешение ще продължа, както си зная, стига да мислите, че това ще ви забавлява и няма да ви умори. По-добре ли се чувствувате тази заран?

— Много по-добре.

— Това е добра вест…

„И тъй, пристигнахме с госпожица Катрин в «Тръшкрос Грейндж» и бях приятно изненадана да видя, че тя се държеше далеч по-добре, отколкото смеех да се надявам. Изглеждаше почти прекалено привързана към господин Линтон и проявяваше доста обич дори към сестра му. И двамата безспорно се отнасяха с голямо внимание към нея. В случая не бодилът се навеждаше към орловите нокти, а орловите нокти прегръщаха бодила. Нямаше взаимни отстъпки — единият стоеше изправен, а другите се оттегляха. Пък и кой би могъл да бъде злонравен и избухлив, когато не среща нито противоречие, нито безразличие? Забелязах, че дълбоко у господин Едгар се е загнездил някакъв страх да не би с нещо да развали настроението й. Той не се издаваше пред нея, но ако ме чуеше някога да й отвърна троснато или ако видеше един или друг от останалите прислужници да се навъсва заради заповедническия й тон, веднага проявяваше безпокойството си с едно досадно смръщване, каквото никога не помрачаваше лицето му, когато се отнасяше лично до него. Неведнъж ми е правил строги забележки за дръзкото ми държане и ми е казвал, че и с нож да го промушели, не би почувствувал такава силна болка, както ако видел жена си разстроена. Свикнах да не се обиждам толкова лесно, за да не наскърбявам добрия си господар, и в продължение на половин година барутът стоеше безвреден като пясък, защото наблизо нямаше огън, който да го възпламени. От време на време Катрин изпадаше в мрачно и мълчаливо настроение, което съпругът й зачиташе със съчувствено мълчание. Той отдаваше тези нейни настроения на някаква промяна в организма й, предизвикана от опасната й болест, понеже дотогава никога не бе изпадала в униние. Възвръщането на доброто й настроение го озаряваше като слънце и той засияваше на свой ред. Мога с право да кажа, че те наистина се радваха на дълбоко и растящо щастие.

То свърши. Впрочем в края на краищата всеки трябва да държи за себе си — благите и благодушните хора имат още по-голямо основание да бъдат себични от хората с властна природа. Краят на щастието им дойде, когато обстоятелствата заставиха и двамата да почувствуват, че интересът на единия не представлява главната подбуда в помислите на другия. В една мека септемврийска вечер аз се връщах с пълна кошница ябълки, които бях набрала в градината. Беше паднал здрач. Луната надничаше зад високата стена на двора и караше беглите сенки да се спотайват в ъглите на многобройните издатини на сградата. Сложих товара си върху стълбището край вратата на кухнята и постоях, за да си отпочина, както и да подишам мекия и благоухаещ въздух. Очите ми се бяха спрели на луната и аз стоях с гръб към входа, когато чух нечий глас зад мен да казва:

— Нели, ти ли си?

Гласът беше басов и с чужд акцент, но все пак начинът, по който бе изречено името ми, го правеше да звучи познато. Уплашено се извърнах, за да разбера кой говори, защото вратата беше затворена и не бях видяла никой да идва към стълбите. Нещо се раздвижи в преддверието. Приближих се и забелязах един висок човек в тъмни дрехи, с мургаво лице и черна коса. Той се бе облегнал върху страничната стена на преддверието и бе поставил ръка върху бравата, сякаш се канеше сам да отвори вратата. «Кой ли ще е! — мислех си. — Да е господин Ърншоу? Не! Гласът не прилича на неговия.»

— Чакам вече от един час — подзе той, докато продължавах да се взирам в него — и през цялото време навред бе тихо като в гроб. Не посмях да вляза. Не ме ли познаваш? Погледни ме, не съм чужд човек!

Един лъч огря лицето му. Бузите му бяха изпити и наполовина покрити с черни бакенбарди, веждите бяха ниски, а очите — хлътнали навътре и твърде особени. Помнех тия очи.

— Как! — възкликнах аз, още неуверена дали да го считам за човек от тоя свят, и вдигнах ръце в почуда. — Как! Нима се върнахте? Вие ли сте наистина? Вярно ли е?

— Аз съм Хийтклиф — отвърна той и премести погледа си от мен към прозорците, в които проблясваха цяла дузина сияйни луни, без да издават някаква светлина отвътре. — В къщи ли са си? Къде е тя? Нели, ти не ми се зарадва! Няма защо да се тревожиш тъй. Тук ли е тя? Кажи! Искам да разменя една-две думи с нея, с господарката ти. Иди да й кажеш, че някакъв човек от Гимъртън иска да я види.

— Как ще реагира тя? — възкликнах аз. — Какво ще направи? Аз съм смаяна от изненада, а тя съвсем ще се обърка. И вие наистина сте Хийтклиф, нали? Но колко сте променен. Не, човек просто не може да проумее това. Да не сте били войник?

— Върви да й съобщиш каквото ти казах! — нетърпеливо ме прекъсна той. — Хайде, че едва се побирам в кожата си.

Той повдигна резето и аз влязох, но когато стигнах до салона, в който седяха господин и госпожа Линтон, просто не можах да вървя по-нататък. Накрая реших да вляза под предлог, че искам да ги запитам дали желаят да запаля свещите, и отворих вратата.

Двамата бяха седнали пред един отворен прозорец, през който — отвъд градинските дървета и дивия зелен парк — се разкриваше долината на Гимъртън, с дълга ивица мъгла, която извиваше почти до билото на седловината (защото почти веднага след като отминете черквата, която вероятно сте забелязали, изтичащата от блатата вадичка се съединява с друго поточе, което следва извивките на тая малка долина). «Брулени хълмове» се издигаше над тая сребриста пара, но старата ни къща не се виждаше — тя клони малко към отвъдната страна. Както самата стая и хората в нея, така и разкриващата се пред тях гледка изглеждаха чудно спокойни. Противно ми беше да изпълня възложената ми задача и вече бях тръгнала да си вървя, след като ги запитах за свещите и без да предам поръчката, когато си дадох сметка, че постъпвам глупаво. Това ме накара да се върна и да измънкам: «Госпожо, един човек от Гимъртън иска да ви види.»

— Какво иска? — запита госпожа Линтон.

— Не го разпитах — отвърнах аз.

— Хайде, Нели, спусни пердетата и сервирай чая — каза тя. — Веднага ще се върна.

Тя излезе от стаята. Господин Едгар нехайно ме попита кой бе дошъл.

— Един, когото господарката не очаква — отвърнах аз. — Оня Хийтклиф, нали си спомняте за него, господине? Същият, който живееше преди у господин Ърншоу.

— Как? Циганчето, което теглеше воловете пред ралото? — възкликна той. — Защо не казахте това на Катрин?

— Тихо! Не трябва да го наричате с тия имена, господарю — казах аз. — Много ще й докривее, ако ви чуе. Тя беше много отчаяна, когато той избяга. Предполагам, че завръщането му ще бъде истински празник за нея.

Господин Линтон преброди стаята и застана пред един прозорец, който гледаше към двора. Той го разтвори и се надвеси навън. Трябва да са били долу, защото той начаса извика: «Не стой там, мила! Покани и човека да влезе, ако е някой познат.» След малко чух как тракна резето и Катрин долетя горе, задъхана, тръпнеща и прекалено възбудена, за да прояви радостта си. Наистина човек по-скоро би могъл да предположи, ако съдеше по лицето й, че се е случила някаква страшна беда.

— Ах, Едгар, Едгар! — рече тя, дишайки тежко, и обви с ръце врата му. — Мили Едгар, Хийтклиф се е върнал, да, върнал се е! — И тя го притисна още по-силно до себе си.

— Разбрах вече! — малко сърдито рече съпругът й. — Няма защо да ме удушваш за това. Никога не ми е правел впечатление на толкова безкрайно ценен човек. Излишно е да се вълнуваш тъй силно.

— Зная, че не го обичаше — отвърна тя, подтискайки донякъде силната си радост, — и все пак сега трябва да се сприятелите с него заради мене. Да му кажа ли да се качи горе?

— Тук? — възкликна той. — В салона?

— Къде другаде? — запита тя.

Той изглеждаше недоволен и предложи кухнята като по-подходящо място за него. Госпожа Линтон хвърли странен поглед към него — полусърдит, полузасмян — заради тая негова придирчивост.

— Не — добави тя след малко, — не мога да седя в кухнята. Елен, наредете две маси тук — едната за господаря и госпожица Изабела, понеже са дворяни, а другата за господин Хийтклиф и за мен, понеже сме от по-долна класа. Ще те задоволи ли това, драги? Или ще трябва да се накладе огън за мене другаде? Ако е тъй, дай нареждане. Ще изтичам долу и ще задържа гостенина си. Боя се, че радостта ми е твърде голяма, просто не мога да повярвам!

Тя вече се канеше да изтича отново, но Едгар я спря.

— Вие му кажете да се качи горе — рече той, обръщайки се към мен, — а ти, Катрин, се опитай да бъдеш радостна, без да ставаш смешна. Няма защо всички в къщи да видят, че посрещаш един бивш слуга и беглец като роден брат.

Слязох долу и намерих Хийтклиф в преддверието. Той очевидно очакваше да бъде поканен да влезе. Тръгна подир мен без излишни думи и аз го въведох при господаря и господарката. Пламналите им бузи сочеха, че са водили припрян разговор, но тия на госпожата поруменяха от друго чувство, когато нейният приятел се появи на вратата. Тя припна напред, хвана и двете му ръце и го поведе към Линтон, после взе пръстите на Линтон, които той подаде неохотно, и просто ги тикна в ръката на Хийтклиф. Сега чертите му се открояваха съвсем ясно в светлината на огъня и на свещта и учудването ми нямаше край, като видях как се бе преобразил Хийтклиф. Той бе станал висок, снажен и добре сложен мъж и пред него господарят ми изглеждаше съвсем тънък и почти младеж. Изправената му стойка навяваше мисълта, че е служил във войската. Лицето му беше много по-старо от това на господин Линтон поради израза и решителността на чертите. То изглеждаше умно и не бе запазило белези от минали унижения. Някаква полуцивилизована свирепост все още се спотайваше в ниските вежди и в очите, в които гореше тъмен огън, но тя бе полуукротена, а държането му бе дори достойно — съвсем лишено от грубост, но твърде строго, за да бъде любезно. Изненадата на господаря ми бе равна на моята или я превишаваше. Той недоумяваше за миг как да се обърне към някогашното момче, което теглеше воловете пред ралото, както го бе нарекъл. Хийтклиф пусна нежната му ръка и не свали хладния си поглед от него, докато той не реши да му заговори.

— Седнете, господине — най-сетне рече господарят. — Като си спомня миналото, госпожа Линтон желае да ви посрещна сърдечно. И разбира се, аз съм доволен, когато се случва нещо, което й доставя удоволствие.

— И аз също — отвърна Хийтклиф, — особено когато и аз имам дял в това. На драго сърце бих останал един-два часа.

Той седна срещу Катрин, която не сваляше поглед от него, сякаш се боеше, че той ще изчезне, ако престане да го гледа. Той не вдигаше често очи към нея — задоволяваше се да я поглежда набързо от време на време, но всеки нов поглед отразяваше все по-уверено нескриваната наслада, която извличаше от нейните очи. Двамата бяха прекалено погълнати от взаимната си радост, за да се чувствуват неловко. Но не и господин Едгар. Той пребледня от яд — чувство, което достигна връхната си точка, когато жена му стана и прекрачвайки килима, сграбчи отново двете ръце на Хийтклиф и се разсмя като луда.

— Утре ще ми се струва, че това е било сън! — просто извика тя. — Няма да мога да вярвам, че съм те видяла и докоснала и че пак съм разговаряла с теб. И все пак ти, жестоки Хийтклиф, не заслужаваш такова посрещане. Да отсъствуваш и да мълчиш цели три години и нито веднъж да не си спомниш за мен!

— Малко повече, отколкото ти за мен — прошепна той. — Недавна научих за сватбата ти, Кати. Докато чаках долу в двора, намислих следния план — само да зърна лицето ти, да видя как ще ме погледнеш изненадано и може би с престорена радост, после да уредя сметката си с Хиндли и накрая да избягна присъдата, като се самоубия. Начинът, по който ме посрещна, прокуди тия мисли от главата ми, но да не си ме срещала другояче следния път! Не, няма да ме пропъдиш още веднъж. Ти наистина ме съжаляваше, нали? И с право. Трябваше да се боря с много трудности в живота, след като чух гласа ти за последен път, и трябва да ми простиш, защото се борех само заради тебе!

— Катрин, моля те да седнеш, освен ако държиш да пием чая си студен — прекъсна го Линтон, който се опитваше да запази обикновения си тон, а също и известна доза вежливост. — Господин Хийтклиф ще има доста да върви, където и да нощува тая вечер, а аз съм жаден.

Тя седна на мястото си пред самовара, а и госпожица Изабела дойде, като чу звънеца. Като наместих столовете им, излязох от стаята. Закуската едва ли продължи повече от десет минути. Катрин изобщо не наля чашата си. Тя не можеше нито да яде, нито да пие. Едгар бе разлял чая си в чинийката и почти не глътна от него. Техният гост не се забави повече от един час тая вечер. Попитах го, като си отиваше, дали ще иде в Гимъртън.

— Не! Отивам в «Брулени хълмове» — отвърна той. — Господин Ърншоу ме покани, когато го посетих тая заран.

Господин Ърншоу да покани него и той да е посетил господин Ърншоу! Размишлявах с болка върху това, след като той си отиде. Нима е решил да става лицемер и иде в тоя край, за да направи някоя подмолна пакост? Дълго размишлявах. Нещо дълбоко в сърцето ми подсказваше, че щеше да е много по-добре, ако изобщо не се бе завръщал.

Към средата на нощта първият ми сън бе прекъснат от госпожа Линтон, която влезе безшумно в стаята ми, седна на леглото и ме дръпна за косите, за да ме разбуди.

— Не мога да заспя, Елен — рече тя, сякаш за да се извини, — и искам да имам при себе си живо същество, с което да споделя щастието си. Едгар се цупи, понеже се радвам на нещо, което не го интересува. Отказа да отвори уста, освен за да ми наговори разни дребнави, глупави неща, и заяви, че съм била жестока и егоистка, като съм искала да говоря, когато той не се чувствувал добре и му се спяло. Той винаги успява да се разболее и при най-малката неприятност! Казах няколко похвални думи за Хийтклиф, а той — от главоболие ли или от силна нервност — започна да плаче, затова станах от леглото и го оставих.

— Има ли смисъл да хвалите Хийтклиф пред него? — рекох в отговор. — Двамата не можеха да се търпят още като момчета, а и Хийтклиф би се ядосал не по-малко, ако хвалят Едгар пред него. Такава е човешката природа. Ако не искате да избухне открита кавга между двамата, не говорете на господин Линтон за него.

— Но нима това не е проява на голяма слабост? — продължи тя. — Аз не завиждам на другите. Никога не ми става криво заради блясъка на русите коси на Изабела и белотата на кожата й или заради изисканата й елегантност и любовта, която всички в къщи хранят към нея. Дори и ти, Нели, ако някога се спречкаме с нея, веднага заставаш на страната на Изабела и аз отстъпвам като глупава майка. Наричам я с гальовни имена и я лаская, докато й се поправи настроението. Брат й се радва, като ни гледа в такива сърдечни отношения, а това пък радва мен. Двамата много си приличат. Те са разглезени деца и си въобразяват че светът е направен за тяхно удобство; и макар да угаждам и на двамата, все пак мисля, че едно хубавичко наказание ще им подействува добре.

— Лъжете се, госпожо Линтон — казах аз. — Те угаждат на вас. Знам каква олелия би настанала, ако не постъпваха така. За вас е лесно да удовлетворявате временните им прищевки дотогава, докато главната им грижа е да предугаждат всички ваши желания. Може обаче да се скарате накрая за нещо еднакво важно за двете страни и тогава онези, които наричате слаби, спокойно биха могли да бъдат също тъй упорити като вас.

— И ще се бием до смърт, нали, Нели? — отвърна тя и се засмя. — Не, няма да се бием. Толкова вярвам в любовта на Линтон, че дори и да го убия, той не би пожелал да отвърне на удара с удар.

Посъветвах я да го цени дваж повече заради любовта му.

— Ценя го — отвърна тя, — но няма защо да се разхленчва за разни дреболии. Това е детинско. И вместо да се залива в сълзи, понеже казах, че сега Хийтклиф е достоен за уважението на който и да е човек и че и най-знатният джентълмен в околията би се чувствувал поласкан да бъде негов приятел, той трябваше да каже това вместо мен и да се радва. Така и така ще трябва да свикне с него, поне нека да го харесва. Като имам предвид, че Хийтклиф има основание да не го търпи, трябва все пак да кажа, че той наистина се държи отлично.

— Как ви се струва отиването му в «Брулени хълмове»? — запитах я. — Преобразил се е във всяко отношение: станал е цял християнин и предлага истинско другарство на всичките си неприятели!

— Той обясни това — отвърна тя. — И аз се почудих не по-малко от тебе. Каза, че се е отбил да научи нещо за мен от тебе, като е предполагал, че още живееш там. Джоузеф обадил на Хиндли, който излязъл и започнал да го разпитва с какво се е занимавал и как е живял, а накрая го поканил да влезе. Няколко души играели на карти. Хийтклиф също седнал да играе. Брат ми загубил малко пари, които Хийтклиф спечелил, но като разбрал, че той има достатъчно, поканил го да дойде отново привечер, а Хийтклиф се съгласил. Хиндли е прекалено безразсъден, за да бъде благоразумен при подбора на познатите си. Не си дава труд да помисли какви причини има да не се доверява на човек, когото тъй подло е онеправдал. Но Хийтклиф твърди, че главното му основание да поднови връзките си с предишния си мъчител било желанието му да се настани на квартира в близко съседство с «Тръшкрос Грейндж» и привързаността му към къщата, в която живеехме заедно с него, а също и надеждата, че ще имам по-голяма възможност да го виждам там, отколкото ако би се установил в Гимъртън. Той възнамерява да плати пребогато, за да му бъде разрешено да живее в «Брулени хълмове», а брат ми от алчност несъмнено ще приеме предложението. Винаги е бил алчен за пари, макар и да разпилява с едната ръка онова, което граби с другата.

— Та добре ли е за един млад човек да се настанява в подобна къща? — рекох аз. — Не се ли боите от последиците, госпожо Линтон?

— Не и за приятеля ми — отвърна тя. — Силната му воля ще го предпазва от опасност. Боя се донякъде за Хиндли, но той не би могъл да стане морално по-лош, отколкото е сега, а заради мене той няма да пострада. Това, което стана тази вечер, ме сдобри с бога и цялото човечество. Бях се разбунтувала срещу провидението. Ах, Нели, преживяла съм големи, много големи страдания. Ако онова същество знаеше колко горчиви са били мъките ми, той би се срамувал да помрачава края им с безсмислени сръдни. Само добрите ми чувства към него ме накараха да не споделям мъката си. Ако бях дала израз на страданията, които ме раздираха, това би го заставило да копнее за тяхното облекчаване също тъй силно, както копнеех и аз самата. Обаче те се свършиха и аз няма да си отмъщавам за глупостта му. Имам сили да понеса каквото и да е отсега нататък. Дори и най-долното същество да ме удари по бузата, аз не само ще му обърна и другата, но ще поискам и извинение, задето съм го предизвикала; и за да докажа думите си, още сега ще отида да се сдобря с Едгар. Лека нощ! Аз съм същински ангел!

Тя си тръгна уверена и самодоволна и още на утрото пролича колко успешно бе провела решението си. Господин Линтон се бе не само отказал от сръднята си (макар и да изглеждаше още в миньорно настроение поради прекалената веселост на Катрин), но и не се осмели да се противопостави на нейното отиване в «Брулени хълмове» ведно с Изабела в следобеда на тоя ден. За отплата тя го възнагради с тропически изблик на любов и нежност, които превърнаха къщата в рай в продължение на няколко дни и не само господарят, но и прислужниците използуваха случая да се порадват на вечно усмихнатото слънце.

Хийтклиф — би трябвало да казвам господин Хийтклиф занапред — отначало се ползуваше предпазливо от правото си да идва в «Тръшкрос Грейндж». Той сякаш преценяваше доколко стопанинът на къщата ще търпи нежеланото му присъствие. Катрин също счете за по-благоразумно да не дава пълен израз на удоволствието, които й доставяха неговите посещения, и той постепенно завоюва правото си да бъде очакван и посрещан. Запазил бе до голяма степен оная сдържаност, с която се отличаваше през юношеските си години, и тя му помагаше да подтиска всяка изненадваща проява на чувствата му. Безпокойството на господаря ми поутихна, а други обстоятелства го насочиха за известно време в друга област.

Новите му грижи произлизаха от съвсем неочаквана беда — Изабела Линтон прояви внезапно и неудържимо влечение към госта, когото търпяха в къщата. По това време тя бе прекрасна осемнадесетгодишна девойка с детинско държане, макар че притежаваше остър ум и силни чувства, а също и избухлив нрав, когато биваше предизвикана. Брат й, който я обичаше нежно, беше ужасен от това невероятно влечение. Като оставим настрана въпроса колко унизително би било тя да сключи брак с един безименен човек, а също и вероятността и имотът да премине, в отсъствието на наследници от мъжки пол, в ръцете на такъв човек, той беше достатъчно умен да разбере характера на Хийтклиф и знаеше, че макар и да се беше променил външно, умът му нито се бе променил, нито можеше да се промени. Тоя ум го плашеше — противен му беше. Някакво лошо предчувствие го караше да тръпне пред мисълта да повери Изабела в неговите ръце. Той би изтръпнал още повече, ако знаеше, че влечението й се бе породило без всякакво поощрение и че бе насочено там, дето не будеше взаимност на чувствата; защото още в момента, когато научи за тия чувства на сестра си, той стовари вината върху преднамерените действия на Хийтклиф.

От известно време насам всички забелязвахме, че госпожица Линтон се разяжда от мъка и чезне по нещо. Тя изпадаше в лошо настроение и се отегчаваше, зъбеше се на Катрин и я дразнеше, рискувайки всеки път да изчерпи търпението й, което и без това не бе голямо. Извинявахме я донякъде под предлог, че не е добре със здравето. Тя се топеше и чезнеше пред очите ни. Но един ден, когато се бе държала особено капризно — отказала бе да закуси, оплакваше се, че слугите не изпълнявали нарежданията й, че госпожата я лишавала от всякакви права в къщата, а Едгар я пренебрегвал, че се била простудила, понеже никой не затварял вратите, и че нарочно оставяли огъня в салона да загасне, — госпожа Линтон категорично настоя тя да си легне и след като й се скара не на шега, заплаши я, че ще изпрати да повикат лекаря. Самото споменаване на Кенет я накара начаса да заяви, че се чувствува напълно добре, но че била нещастна единствено поради грубото държане на Катрин.

— Как можеш да кажеш, че съм груба, разглезена немирнице! — възкликна господарката, смаяна от неоснователното й твърдение. — Навярно си на път да се побъркаш! Кажи кога съм била груба с тебе?

— Вчера — проплака Изабела — и сега!

— Вчера! — възкликна нейната снаха. — По какъв повод?

— Като се разхождахме край блатото. Каза ми да поскитам, където си искам, докато се шляете с господин Хийтклиф.

— Това ли разбираш под грубо държане? — рече Катрин и се засмя. — Това не беше намек, че присъствието ти е излишно. Безразлично ни беше дали ще вървиш с нас или не. Просто ми се струваше, че разговорът на Хийтклиф никак няма да те интересува.

— Не, не — пак проплака девойката. — Ти искаше да се махна, понеже знаеше, че ми е приятно да съм там!

— С разума си ли е тя? — запита госпожа Линтон, обръщайки се към мен. — Ще повторя разговора ни дума подума, Изабела, а ти посочи какво би могло да представлява интерес за тебе.

— Не държа на разговора — отвърна тя. — Аз исках да съм с…

— С кого? — откликна Катрин, като забеляза, че другата не смее да завърши фразата.

— С него; и няма да позволявам винаги да ме отпъждаш — продължи тя все по-разпалено. — Ти си като кучето в яслите[1], Кати, и не желаеш да обичат другиго освен тебе.

— Ти си дръзка малка маймунка! — възкликна в изненадата си госпожа Линтон. — Просто не мога да повярвам тая идиотщина. Невъзможно е тъй силно да жадуваш за възхищението на Хийтклиф и да го считаш за приятен човек! Дано погрешно да съм схванала думите ти, Изабела!

— Не, не си — рече увлечената девойка. — Обичам го повече, отколкото ти обичаш Едгар, а и той би могъл да ме обикне, стига да го оставиш!

— Тогава не бих искала да съм на твое място дори и цяло царство да ми дават — рязко заяви Катрин с вид на човек, който говори откровено.

— Нели, помогни ми да я убедя, че е луда. Кажи й какъв е Хийтклиф — човек без род, без изтънченост и без култура, някаква безводна пустош от бодливи храсти и кремък. По-скоро бих оставила ей това малко канарче в парка в зимен ден, отколкото да ти препоръчам да дариш нему сърцето си. Ти нямаш ни най-малка представа за характера му, дете мое, и само това и нищо друго не е могло да втълпи тая мечта в главата ти. Не си въобразявай, че под неговата строга външност се крият дълбини от доброжелателство и нежност. Той не е някакъв нешлифован диамант, някакъв прекрасен селяк, затворен като бисер в стрида. Той е жесток и безмилостен, също като вълк. Никога не му казвам: «Не закачай тия или ония свои неприятели, понеже няма да е великодушно и ще бъде жестоко да им напакостиш.» Казвам му: «Не ги закачай, понеже ще ми бъде страшно неприятно да пострадат.» И той би те смачкал като врабче яйце, Изабела, стига да види, че му досаждаш. Зная, че не би могъл да обича някого от Линтоновци, но въпреки това той е способен да се ожени за тебе заради богатството ти и евентуалното наследство. Алчността му става неговия най-голям порок. Ето какъв е според мен; а ние с него сме приятели, и то дотолкова, че ако наистина би помислил да те плени, щях може би да мълча и да те оставя да влезеш в клопката.

Госпожица Линтон отправи пълен с възмущение поглед към снаха си.

— Срамота! Срамота! — гневно повтори тя. — Ти си по-лоша и от двайсет неприятели, отровна ми приятелко!

— Ах! Значи, не искаш да повярваш на думите ми! — рече Катрин. — Мислиш, че говоря тъй от долен егоизъм?

— Сигурна съм в това — отвърна Изабела — и тръпки ме избиват, като те гледам!

— Добре! — извика другата. — Опитай сама, щом гледаш тъй на нещата. Казах каквото трябваше и оставям последната дума на дръзкото ти нахалство.

— И аз трябва да страдам заради нейния егоизъм — промълви тя през сълзи, когато госпожа Линтон излизаше от стаята. — Всичко е срещу мен. Тя разби единствената ми утеха. Каза един куп лъжи, нали? Господин Хийтклиф не е зъл дух. Той има благородна душа и е верен, иначе не би могъл да си спомня и сега за нея.

— Не мислете повече за него, госпожице — казах аз. — Той е предвестник на злото и не е другар за вас. Госпожа Линтон се изразяваше малко пресилено, но аз все пак не бих могла да твърдя обратното. Тя познава сърцето му по-добре и от мен или който и да е друг човек, а и никога не би го представила в по-лоша светлина, отколкото заслужава. Честните хора не крият делата си. Как е живял той? Как е забогатял? Защо живее в «Брулени хълмове», в къщата на човек, когото мрази от сърце? Казват, че господин Ърншоу се държел все по-зле, откакто е дошъл той. Двамата непрекъснато осъмват заедно и Хиндли е започнал да взема пари назаем, залагайки земите си, и само пие и играе на карти. Чух това само преди седмица, Джоузеф ми го каза, бях го срещнала в Гимъртън. «Нели — рече той, — съдебният следовател идва да прави следствие при нас. Един от тях почти си отряза пръста, като се опитваше да попречи на другия да го заколи като теле. Знаеш, нали, че господарят е решил да отиде на областното[2] заседание на съда? Но как не го е страх от съдиите, нито от Павел или Петър, от Йоан или Матей[3]. Много обича, дори копнее да се изправи с дръзкото си лице срещу тях. А и оня хубостник Хийтклиф си го бива! Знае да се смее не по-зле от всеки друг на някоя хубава шега. Никога ли не разправя нещичко за чудесния живот, който води у нас, когато идва в „Тръшкрос Грейндж“? Ей тъй я карат. Стават при залез слънце; зарчета, коняк, затворени капаци и запалени свещи до пладне на другия ден; после глупакът отива да беснее и тропа в стаята си, та кара почтените хора от срам да запушват уши. А оня негодник първо си преброи парите, наяде се, легне да спи и после отива у съседа да брътви с жена му. Разбира се, разправя на госпожа Катрин как златото на баща й се влива в неговите джобове, а синът на баща й препуска с коня по широкия друм, докато той тича напред да вдигне бариерата.[4]» Джоузеф може да е стар негодник, госпожице Линтон, но не лъже; и ако е вярно това, което разправя за поведението на Хийтклиф, вие никога няма да помислите да вземете такъв мъж, нали?

— Вие сте се съюзили с другите, Елен — отвърна тя. — Няма да слушам тия ваши клевети. Трябва да сте много злобна, за да искате да ме убедите, че на тоя свят няма щастие!

Не мога да кажа дали тя щеше да преодолее това влечение, ако не я закачахме, или пък щеше вечно да живее с него. Тя нямаше достатъчно време да размисли. На следния ден един състав на съда заседаваше в съседния град. Господарят ми беше длъжен да присъствува, а господин Хийтклиф, узнал за отсъствието му, дойде малко по-рано от обикновено. Катрин и Изабела седяха в библиотеката, сърдити една на друга, без да си приказват. Изабела беше разтревожена, загдето вчера тъй неблагоразумие бе разкрила тайните си помисли във временен пристъп на гняв, а Катрин, обмислила зряло нещата, сега наистина бе докачена от другарката си и ако все още се смееше на дързостта на Изабела, не забравяше да я кара да се чувствува твърде неловко от това. Тя действително се засмя, като видя Хийтклиф да минава край прозореца. Избърсвах огнището в момента и забелязах устните й да се свиват в лукава усмивка. Увлечена в размисъл или в някаква книга, Изабела остана в стаята до отварянето на вратата, когато бе вече твърде късно да се опита да побегне — нещо, което тя би сторила на драго сърце, стига да бе възможно.

— Влез, влез! — весело възкликна господарката и дръпна един стол към огнището. — И на двете много ни трябва някой, който да разтопи леда между нас, и ти си тъкмо човекът, когото и тя, и аз бихме избрали за тая цел. Хийтклиф, горда съм, че най-сетне мога да ти покажа някого, който лудее по тебе повече, отколкото аз самата. Надявам се, че ще бъдеш поласкан. Не, не е Нели и няма какво да поглеждаш към нея. На нещастната ми зълва й се къса сърцето само като съзерцава физическата и моралната ти красота. От тебе зависи да станеш брат на Едгар. Не, не, Изабела, няма да бягаш — продължи тя и възпря с престорена палавост смаяната девойка, която бе станала на крака, дълбоко възмутена. — Карахме се като котки заради тебе, Хийтклиф, и тя почти ме надмина с тържествените си заявления за привързаност и преклонение пред тебе. При това ми каза, че стига да съм била достатъчно благовъзпитана, за да стоя настрана, моята съперница — самата тя — би изстреляла такава стрела в сърцето ти, която би те пленила завинаги и би хвърлила образа ми във вечна забрава!

— Катрин! — подзе Изабела с цялото си достойнство, без да прави усилие да се освободи от ръката, която я държеше здраво. — Моля да не се отклоняваш от истината и да не ме клеветиш, макар и на шега. Господин Хийтклиф, бъдете тъй добър да кажете на тази ваша приятелка да ме освободи. Тя забравя, че двамата с вас не сме близки приятели, а това, което нея забавлява, на мен ми причинява неизразима болка.

Понеже гостът не й отговори, а седна на мястото си, изцяло безразличен към чувствата й, тя се извърна и прошепна гореща молба на мъчителката си да я освободи.

— В никой случай! — викна госпожа Линтон в отговор. — Не искам пак да бъда сравнявана с кучето в яслите. Тук ще стоиш. Но кажи, Хийтклиф, защо не проявяваш задоволство от приятната новина, която ти съобщих? Изабела се кълне, че любовта на Едгар към мен бледнеела пред нейната към тебе. Сигурна съм, че каза нещо подобно, нали, Елен? И тя не е хапнала нищичко от деня преди завчерашната ни разходка от мъка и яд, че съм я отпратила далече от нас, под предлог, че не е желана.

— Мисля, че я представяш в невярна светлина — рече Хийтклиф и извърна стола си, за да бъде лице с лице срещу тях. — Във всеки случай сега тя желае да бъде далече от мен.

И той се вгледа вторачено в нея — тъй, както човек би гледал някакво странно и противно животно, например някаква стоножка от Индия, която човек може да разглежда от любопитство въпреки отвращението, което буди. Нещастната девойка не можа да понесе това. Тя ту пребледняваше, ту се изчервяваше и докато сълзите напираха като мъниста по миглите на очите й, направи върховно усилие, за да се освободи от здравата ръка на Катрин; и като видя, че щом махнеше един пръст от китката си, друг се свиваше около нея и че не може да се освободи от всички наведнъж, тя прибягна до ноктите си, чиито остри краища разкрасиха ръката на другата в червени полудъги.

— Цяла тигрица! — възкликна госпожа Линтон, като я освободи и почна да клати ръката си от болка. — Върви си, за бога, и скрий злобното си лице! Колко глупав постъпваш, като показваш пред него орловите си нокти! Не се ли досещаш какви изводи ще направи той? Погледни, Хийтклиф! С тях може и човек да убие. Трябва да пазиш очите си.

— Бих ги изтръгнал от пръстите й, ако рече да ме заплаши с тях — грубо отвърна той, когато вратата се затвори след нея. — Но защо измъчваше тъй това същество, Кати? Не казваше истината, нали?

— Вярвай, самата истина — отвърна тя. — От няколко седмици въздиша по тебе, а тая заран те превъзнасяше и после ме обсипа със същински порой от ругатни, когато, за да намаля донякъде преклонението й пред тебе, ясно и посочих недостатъците ти. Но не обръщай повече внимание на това. Исках само да я накажа заради дръзкото й държане и нищо повече. Тя ми харесва твърде много, драги Хийтклиф, за да ти позволя да я разкъсаш на парчета.

— Тя далеч не ми харесва, за да се опитам да го направя — рече той, — или бих го сторил единствено от любов към жестокостта и безобразията. Странни неща биха стигнали до ушите ти, ако живеех сам с това сладникаво, восъчно лице. Най-обикновено нещо би било да нашаря белотата му с цветовете на дъгата и през ден-два да правя сините й очи да чернеят от подутини. Те отвратително наподобяват тия на Линтон.

— Възхитително наподобяват на тях — забеляза Катрин. — Това са очи на гълъбица, ангелски очи!

— Тя е наследница на брат си, нали? — запита той след кратко мълчание.

— Не ми се ще да вярвам — отвърна събеседницата му. — Половин дузина племенници ще я обезнаследят, ако е рекъл бог. Откъсни мислите си от тоя въпрос засега. Прекалено си склонен да пожелаваш благата на съседите си. Помни, че благата на тоя съсед са мои.

— И мои да бяха, те пак щяха да бъдат твои — каза Хийтклиф. — Изабела Линтон може да е глупава, но тя едва ли е луда. Накратко, да оставим тоя въпрос, както сама предлагаш.

Те престанаха да говорят за това, а Катрин вероятно и престана да мисли по тоя въпрос, но аз бях сигурна, че Хийтклиф често си мислеше за него тая вечер. Виждах го да се усмихва на себе си — по-скоро да се ухилва — и да потъва в зли мисли всеки път, когато се случваше госпожа Линтон да излиза от стаята.

Реших да го наблюдавам при посещенията му. Сърцето ми постоянно ме влечеше на страната на господаря, когото предпочитах пред Катрин — и основателно, струва ми се, защото той бе внимателен, доверчив и почтен, докато тя — за нея не можеше да се каже обратното, но сякаш си позволяваше толкова широки отклонения, че нямах голяма вяра в принципите й и бях още по-малко отзивчива към чувствата й. Надявах се да се случи нещо, което тихомълком да освободи както «Брулени хълмове», така и «Тръшкрос Грейндж» от присъствието на господин Хийтклиф и да ни остави, както бяхме преди пристигането му. За мен неговите посещения бяха непрекъснат кошмар, каквито бяха навярно и за господаря ми. Пребиваването му в «Брулени хълмове» ме потискаше по необясним начин. Струваше ми се, че бог е изоставил тамошната заблудена овца на собствените й грешни пътища и че някакъв зъл звяр броди между нея и кошарата, дебнейки сгоден момент да се нахвърли върху нея и да я унищожи.“

Бележки

[1] Широко известно детско стихотворение, в което кучето седи в яслите, без да може да яде сеното, и не позволява на гладните овце да влязат и да се нахранят. — Б. пр.

[2] Подвижен състав от областния съд, който обикаля околиите и разглежда дела в отделни градски центрове. — Б. пр.

[3] Четиримата апостоли. — Б. пр.

[4] Затворен частен път, при който бариерата се вдига след плащането на пътна такса. — Б. пр.