Емили Бронте
Брулени хълмове (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

"В края на третата седмица вече можех да напусна стаята си и да се движа из къщата. Още първия път, когато поседях до късно, аз замолих Катрин да ми почете малко, защото очите ми бяха отслабнали. Бяхме в библиотеката, а господарят си бе легнал. Тя се съгласи, макар и малко неохотно, както ми се стори. Понеже помислих, че любимите ми книги няма да й харесат, аз я замолих да избере някоя по свой вкус. Тя избра една от книгите, които й допадаха, и чете почти цял час, но после започна често да ми задава въпроси.

— Елен, не си ли уморена? Не е ли по-добре да си легнеш сега? Ще се разболееш, като седиш толкова до късно, Елен.

— Не, не, мила, не съм уморена — все отговарях аз.

Като видя, че упорствувам, тя се опита да покаже по друг начин колко неприятно й е това занимание. Вместо да задава въпроси, тя почна да се прозява и протяга.

— Уморих се, Елен — казваше тя.

— Тогава престанете да четете и нека поприказваме — отвръщах аз.

Туй бе още по-лошо. Тя се тюхкаше, въздишаше, поглеждаше часовника си докъм осем часа и накрая си отиде в стаята капнала за сън, както личеше по сърдития й и мрачен поглед и по това, че непрестанно си търкаше очите. На следната вечер тя изглеждаше още по-нетърпелива, а щом се събрахме на третата, тя се оплака от главоболие и ме остави. Поведението й ме озадачи. Дълго стоях сама, после реших да отида и да видя дали се чувствува по-добре и да я поканя да слезе долу и да полегне на канапето, вместо да седи на тъмно горе. Не можах да намеря Катрин нито на горния етаж, нито на долния. Прислужниците казаха, че не са я виждали. Поослушах се пред вратата на господин Едгар, но в стаята бе тихо. Тогава се върнах в нейната стая, загасих свещта и седнах до прозореца.

Беше светло от луната. Лек снежец покриваше земята и аз помислих, че е възможно да й е хрумнало да се поразходи в градината, за да се освежи. Долових очертанията на някаква фигура, която пълзеше край вътрешната страна на оградата на парка, но това не бе младата ми господарка. Когато сянката излезе на светло, познах един от конярите. Той остана там доста време, загледан в широкия път, който прекосяваше имението, после тръгна нанякъде, сякаш бе видял нещо, и се върна не след дълго с понито на госпожицата. Тя също бе там, току-що слязла от коня, и тръгна редом с него. Човекът поведе коня крадешком край обора, превеждайки го през тревата. Кати влезе през двукрилия прозорец на гостната стая и безшумно пропълзя до стаята, в която я очаквах. Тя затвори внимателно вратата, изу заснежените си обувки, свали шапката си и без да подозира, че някой я дебне, вече се канеше да свали наметалото си, когато аз рязко се надигнах и се показах пред нея. Тя се вкамени за миг от изненада, изрече някакво нечленоразделно възклицание и не мръдна от мястото си.

— Мила госпожице Катрин — подех аз, все още твърде поласкана от недавнашните й грижи към мен, за да почна направо да й се карам. — Къде сте ходили в тоя час? И защо е необходимо да се опитвате да ме лъжете, като съчинявате някакви измислици? Къде бяхте? Говорете!

— До другия край на парка — рече тя, запъвайки се. — Това не е измислица.

— И никъде другаде?

— Никъде — промърмори тя в отговор.

— Ех, Катрин! — скръбно рекох аз. — Вие знаете, че постъпката ви е нередна, защото иначе нямаше да бъдете принудена да ме лъжете. Това наистина ме наскърбява. Предпочитам три месеца да лежа болна, отколкото да чуя една съзнателна лъжа от вас.

Тя се хвърли с плач към мен и ме прегърна през врата.

— Елен, никак не искам да се ядосвате — подхвана тя. — Обещайте, че няма да се ядосвате, и ще узнаете самата истина. Противно ми е да скривам нещо.

Седнахме на миндера до прозореца. Уверих я, че няма да й се карам, каквато и да бъдеше тайната й. Разбира се, аз се досещах каква можеше да бъде тя. И тъй, Катрин започна:

„Бях в «Брулени хълмове», Елен, и не минаваше ден да не отида там, откакто се разболя ти, освен три пъти, преди да оздравееш, и два пъти след това. Давах на Майкъл книги и картинки, за да оседлава Мини всяка вечер и след това да я прибира в конюшнята. Но в никой случай не трябва да се караш и на него. Пристигах в «Брулени хълмове» към шест и половина и обикновено оставах до осем и половина, а после подкарвах Мини в галоп към къщи. Не отивах, за да се забавлявам. Често се случваше да бъда нещастна през цялото време. Само от време на време бивах щастлива — може би веднъж в седмицата. Отначало очаквах, че ще бъде много мъчно да те склоня да ми позволиш да удържа дадената дума на Линтон, защото му бях обещала на излизане да го посетя отново на следния ден, но понеже ти не слезе от стаята си, аз се отървах от тая неприятност. В следобеда на тоя ден успях да взема ключа от вратата на парка, докато Майкъл я заключваше, после му разправих за желанието на братовчед ми да го навестявам, понеже е болен и не може да идва в «Тръшкрос Грейндж», и как татко ще се противопостави на отиването ми. Тогава се разбрах с него относно понито. Той обича да чете и е намислил скоро да ни напусне, за да се ожени. Затова се съгласи да изпълни желанието ми, ако му заемам книги от библиотеката, но аз предпочетох да му давам от моите и това го задоволи още повече.

При второто ми посещение Линтон изглеждаше в добро настроение и Зила (тъй се казва домоуправителката им) разтреби една стая и накладе силен огън. Тя ни каза, че можем да се забавляваме, както искаме, понеже Джоузеф бил отишъл на някакво религиозно събрание, а Хертън Ърншоу тръгнал с кучетата си, за да убива фазани в горите ни, както научих впоследствие. Тя ми донесе малко греяно вино и меден кейк и изглеждаше много добродушна. Линтон седеше в креслото, а аз — в малкия люлеещ се стол до огнището. Смяхме се, весело си приказвахме и имахме да си разказваме толкова много неща. Уговорихме се къде да отидем и какво да правим през лятото. Няма защо да ти разправям тези работи, понеже ще ти се сторят глупави.

Веднъж обаче за малко не се скарахме. Той каза, че най-приятния начин да се прекара един топъл юнски ден било да лежиш от сутрин до вечер върху гъст килим от изтравниче всред полето, когато пчелите бръмчат приспивно по цветята и чучулигите пеят високо над нас, а веселото слънце припича равномерно от синьото и безоблачно небе. Така си представляваше той пълното небесно щастие, докато за мен нямаше по-пълно щастие от това да се люлея в шумолящия листак на някое дърво, когато духа западен вятър и чисто бели облаци се реят бързо в небето и не само чучулиги пеят във висините, но и дроздове, и косове, сипки и кукувици отвред огласяват въздуха с песни и в далечината се виждат хълмистите поля, пресечени от хладни и сенчести долчинки, а наблизо — вълнистото поле, обрасло с високи треви, диплени от полъха на ветреца, и гори, и бълбукащи потоци; и целият свят да тръпне, развихрен от радост. Той държеше всичко да тъне в екстаза на пълен покой; аз пък исках всичко да сияе и да се унася в танца на възторжено ликуване. Казах му, че неговият рай би бил само наполовина оживен, а той рече, че моят щял да бъде пиян. Казах, че ще ми се досей, в неговия, а той отвърна, че нямало да може и дъх да си поеме в моя, после почна да става много хаплив. Накрая се съгласихме да опитаме и двата рая, щом настане подходящо време, после се целунахме и се сдобрихме.

Цял час седяхме мирно. Тогава огледах грамадната стая с нейния равен и непокрит с килим под и помислих колко хубаво ще бъде да поиграем в нея, ако преместим масата. Помолих Линтон да извика Зила, за да ни помогне, та после тримата да поиграем на сляпа баба и тя да ни гони, както ти правеше едно време, нали, Елен? Той отказа. Каза, че играта не била приятна. После се съгласи да поиграем на топка. Намерихме две в един шкаф, между куп стари играчки — пумпали и колела, малки ракети и топки. На една от топките личеше буквата К, а на другата — Х. Аз поисках тази, на която пишеше К, защото това означаваше Катрин, а буквата Х може би означаваше Хийтклиф, неговото име, но боята на топката се изрони и той не я хареса. Постоянно го подигравах и той пак се разсърди, почна да кашля и седна в креслото си. Тая вечер обаче той лесно възвърна доброто си настроение. Остана очарован от две-три хубави песнички — твоите песни, Елен; и когато трябваше да си вървя, той настойчиво ме замоли да дойда на следната вечер и аз обещах. Мини и аз просто литнахме към къщи и аз сънувах до зори за «Брулени хълмове» и за милия ми, скъп братовчед.

На другия ден бях тъжна, от една страна, понеже ти беше зле, и от друга — понеже ми се искаше баща ми да знае, че съм била в «Брулени хълмове» и да одобри отиването ми, но след чая настана такава красива лунна вечер, че подтиснатото ми настроение изчезна, като яздех нататък. Мислех си, че ще прекарам още една щастлива вечер, а също и Линтон, и това ме радваше повече от всичко. Подкарах коня в тръс през градината им и вече извивах зад къщата, когато оня момък Ърншоу ме пресрещна, взе поводите и ми каза да вляза през главния вход. Той потупа Мини по гърдите и рече, че е хубава кобилка. Изглеждаше, че искаше да го заговоря. Казах му да остави Мини на мира, защото иначе тя ще го ритне. Той отвърна с просташкия си акцент, че и да го ритнела, нямало да го заболи много, после се усмихна и заразглежда краката й. Почти ми се искаше да я накарам да го ритне, но той отиде напред, за да отвори вратата, после натисна бравата, погледна нагоре към надписа и рече с някаква глупава смесица от стеснителност и гордост:

— Госпожице Катрин, сега мога да разчета това.

— Прекрасно! — възкликнах аз. — Хайде да ви чуя. Вие наистина напредвате!

Той засрича и провлечено изрече името Хертън Ърншоу.

— А числата? — насърчих го аз, като видях, че се запъна.

— Още не ги познавам — отвърна той.

— Ех, какъв сте тъпак! — И аз се засмях на несполучливия му опит.

Глупакът се ококори и по устните му заигра лека усмивка, но очите му се смръщиха, сякаш се чудеше дали и той да се разсмее на свой ред, защото не можеше да разбере дали думите ми се дължаха на приятелско чувство, или пък означаваха презрение, какъвто бе случаят. Разсеях съмненията му, като станах изведнъж сериозна и му казах да си върви, защото съм дошла да видя не него, а Линтон. Той се изчерви — видях това в лунната светлина, — отпусна ръка от бравата и отмина сърдито нататък, сякаш бе самото олицетворение на накърнено самолюбие.

Вероятно си въобразяваше, че е станал образован като Линтон, понеже можеше да изсричва името си, и остана страшно разочарован, като разбра, че съм на противно мнение.

— Почакайте, мила ми госпожице Катрин! — прекъснах я аз. — Няма да ви мъмря, но не ми харесва държането ви в тоя случай. Ако ви беше дошло на ум, че и Хертън ви е братовчед, и то не по-малко от младия Хийтклиф, щяхте да разберете колко неприлично е било да се държите по тоя начин. Желанието му да се образова като Линтон говори за една похвална амбиция у него, а и той вероятно не си е дал труд да учи само за да парадира със знанията си. Сигурна съм, че в миналото сте го накарали да се срамува за невежеството си и той е поискал да се отърси от него и да ви зарадва. Да се подигравате със слабите му постижения, смятам за много невъзпитано от ваша страна. Ако вие бяхте расли при неговите условия, нима нямаше да бъдете също тъй недодялана? Когато беше дете, неговият ум не беше по-малко бърз и схватлив от вашия. Мъчно ми е да виждам да го презират сега само защото оня долен Хийтклиф е постъпил тъй несправедливо с него.

— Хубава работа, Елен! Нима ще седнете да плачете за това? — възкликна тя, учудена от сериозния ми тон. — Почакайте да чуете дали той засрича азбуката, за да ме зарадва, и дали си е струвало труда да бъда учтива с това говедо. И тъй, влязох вътре. Линтон лежеше на пейката и се понадигна, за да ме посрещне.

— Не ми е добре тая вечер, мила Катрин — рече той, — затова все ти ще говориш, а аз ще слушам. Ела седни до мен. Сигурен бях, че ще удържиш думата си, и искам пак да обещаеш, преди да си отидеш.

Сега вече знаех, че не трябва да го дразня, понеже е болен — говорех му кротко, не му задавах въпроси и всячески отбягвах да го дразня. Бях му донесла някои от най-хубавите си книги. Той ме замоли да му почета малко от една от тях и аз вече се канех да почна, когато Ърншоу изведнъж разтвори вратата, силно ядосан, след като бе размислил върху думите ми. Той дойде право при нас, грабна Линтон за ръката и го изхвърли от мястото му.

— Върви в стаята си — рече той, като едва изговаряше думите от гняв, а и лицето му изглеждаше подуто и разярено. — Вземи и нея със себе си, ако е дошла заради тебе, защото няма да стоя навън заради тебе. Хайде, махайте се и двамата!

Започна да ни ругае и просто не даде възможност на Линтон да му отговори, защото го изблъска в кухнята, а когато и аз тръгнах натам, той сви ръката си в юмрук, сякаш жадуваше да ме събори с един удар. За миг се изплаших и една от книгите падна на земята. Той я ритна подир нас и затвори вратата. Чух сух и злъчен смях край огнището, после се извърнах и видях омразния Джоузеф да седи и да си търка кокалестите ръце, цял разтреперан.

— Сигурен бях, че ще ви изпъди! — рече старецът. — Славен момък е той. Вече започна да му идва ума. Той знае, да, и той като мене знае кой би трябвало да бъде господарят тук! Ех, ех, ех, хубавичко ви нареди! Ех, ех, ех!

— Къде да отидем? — запитах братовчеда си, без да обръщам внимание на подигравките на дъртия глупак.

Линтон беше пребледнял и трепереше. В тоя момент той не беше красив, Елен! Не, никак не беше красив. Изглеждаше страшен, защото по изпитото му лице и големите му очи се появи израз на бясна, но безпомощна ярост. Той сграбчи дръжката на вратата и я разклати, но тя се оказа заключена отвътре.

— Ще те убия, ако не ме пуснеш! Ще те убия, ако не ме пуснеш! — повтори той по-скоро с писък, отколкото с човешка реч. — Дявол! Дявол такъв! Ще те убия! Ще те убия!

Джоузеф пак се закиска зловещо.

— Ето, баща му се проявява в него! — възкликна той. — Да, същински бащичко. Винаги има по нещичко в нас и от майчина, и от бащина страна. Не обръщай внимание на Хертън, момко, не бой се! Той не може да се добере до тебе!

Хванах Линтон за ръцете и се опитах да го махна от вратата, но той почна да пищи тъй страшно, че се побоях и го оставих. Най-сетне спря да вика, задавен от страшен пристъп на кашлица. Кръв шурна от устата му и той падна на пода. Изтичах в двора, прималяла от ужас, и почнах да викам с всичка сила Зила. Тя скоро дочу виковете ми. Доеше кравите под един навес зад плевнята, но набързо остави работата си и попита какво става. Толкова бях задъхана, че не можах да й обясня всичко, но я замъкнах вътре и потърсих Линтон с поглед. Ърншоу бе излязъл от стаята, за да види каква пакост бе сторил, и сега отнасяше нещастното момче на горния етаж. Зила и аз се заизкачвахме подир тях, но Хертън ме спря на горния край на стълбището и каза, че не бива да влизам и че трябва да си вървя. Извиках в лицето му, че е убил Линтон и че ще вляза на всяка цена. Джоузеф заключи вратата и заяви, че не трябвало да сторя «нищо подобно», после ме запита дали и аз съм се родила «тъй луда» като Линтон. Плаках, дорде се върна домоуправителката. Тя каза, че щяло да му стане по-добре след малко, но че не могъл да понася виковете и шума. Грабна ме и почти ме отнесе в хола.

Елен, бях готова да си изскубя косите. Толкова сълзи изплаках, че едва не ослепях, а оня грубиянин, към когото храните такива добри чувства, седеше насреща и си позволяваше от време на време да ме смъмря да мълча, като не признаваше, че е виновен за станалото. Накрая, уплашен от думите ми, че ще уведомя татко за станалото и че ще го пратят в затвора и ще го обесят, той самият почна да реве и излезе навън, за да скрие подлия страх, който го бе обзел. Но аз имах още да патя от него. Когато най-сетне ме заставиха да си отида и още преди да се отдалеча на стотина крачки от къщата, той изведнъж се появи откъм сянката край пътя, спря Мини и ме сграбчи.

— Госпожице Катрин — подзе той, — много съжалявам, но работата е такава, че…

Шибнах го с камшика си, понеже помислих, че той може да ме убие. Той ме пусна, изричайки гръмогласно една от ужасните си ругатни, а аз подкарах Мини в галоп към къщи, почти обезумяла от страх.

Тая вечер не ти се обадих да ти пожелая лека нощ, а на другата вечер не отидох в «Брулени хълмове». Много ми се искаше да отида, но бях страшно развълнувана и се боях да не чуя, че Линтон е умрял, а и тръпки ме побиваха понякога при мисълта да срещна Хертън. На третия ден събрах смелост и още веднъж се измъкнах крадешком. Беше към пет часът и аз тръгнах пеша, като си въобразявах, че ще мога да се приближа незабелязано до къщата и да вляза при Линтон. Кучетата обаче ме издадоха. Зила ме посрещна и каза, че «момчето бързо се съвзема», после ме въведе в една малка и добре наредена стая, постлана с килим. За моя голяма радост там видях Линтон, легнал върху малко канапе и зачел една от моите книги.

Но в продължение на цял час, Елен, нито ме погледна, нито ме заговори — такъв тежък характер има. А когато най-сетне отвори уста, останах смаяна, като го чух да лъже, че аз съм била предизвикала врявата и че Хертън не бил виновен! Станах и излязох от стаята, понеже не можех да сдържам яда си. Изглежда, че той не бе очаквал да постъпя по тоя начин.

— Катрин! — изрече той едва чуто подир мен.

Аз не се върнах. Следващият ден бе вторият, в които останах в къщи. Бях почти решила вече да не го посещавам, но решението ми се изпари още преди да се затвърди както трябва, понеже бях тъй нещастна да си лягам и да ставам, без да чуя и дума за него. И тъй, както първото ми отиване там ми се бе сторило нередно, така и сега ми се стори, че би било нередно да не отида. Майкъл дойде да попита дали да оседлае Мини, а аз отговорих утвърдително и считах, че изпълнявам дълга си, когато тя ме понесе през хълмовете. Бях принудена да мина край предните прозорци, за да вляза в двора — безполезно бе да се крия.

— Младият господар е в хола — рече Зила, като ме видя да се запътвам към гостната.

Влязох вътре. И Ърншоу беше в стаята, но той веднага си излезе. Линтон седеше полузаспал в голямото кресло. Тръгнах към огнището и подех със сериозен тон, почти решена думите ми да звучат искрено:

— Линтон, понеже ти не ме обичаш и мислиш, че идвам нарочно, за да те дразня, пък и всеки път се преструваш, че ти вредя, тази е последната ни среща. Нека си кажем сбогом! Кажи на господин Хийтклиф, че не искаш да ме виждаш и че той не трябва да съчинява други лъжливи измислици на тая тема.

— Седни, Катрин, и си свали шапката — отвърна той. — Ти си толкова по-щастлива от мен, че трябва да бъдеш по-добра. Татко споменава толкова често недостатъците ми и ме презира тъй много, че аз, без да искам, започвам сам да се съмнявам в себе си. И често вярвам, че съм толкова некадърен, колкото той ме изкарва, а тогава ставам зъл и сърдит и мразя всички хора! Наистина съм некадърен, раздразнителен и почти винаги в лошо настроение и ако искаш, можеш да ми кажеш сбогом — ще се отървеш от един досаден човек. Отдай ми само това право, Катрин: повярвай, че ако можех да бъда мил, нежен и добър като тебе, щях да бъда такъв — на драго сърце, и повече би ми се искало да бъда мил и нежен, отколкото да съм щастлив и здрав като тебе. Повярвай също така, че добрината ти ме накара да те обичам повече, отколкото ако бях заслужил любовта ти; и макар че не бих могъл и не мога да скрия истинския си характер от теб, аз съжалявам и се разкайвам, че съм такъв, и ще съжалявам и ще се разкайвам, докато умра!

Почувствувах, че казва истината, и разбрах, че трябва да му простя. Дори и да почнеше да се кара още на следния миг, аз пак би трябвало да му простя. Сдобрихме се, но и двамата плакахме през цялото време на престоя ми — не съвсем от мъка, но все пак аз съжалявах, че Линтон има толкова тежък нрав. Той нямаше никога да даде мир на приятелите си и сам нямаше да знае покой. След тая вечер винаги отивах направо в неговата малка приемна, понеже баща му се завърна на другия ден.

Мисля, че само на три пъти бяхме весели и обнадеждени, както бяхме първата вечер. Останалите ми посещения бяха тъжни и неприятни било поради егоизма и злобата му, било поради физическите му страдания, но аз се приучих да търпя гнева му почти тъй незлобливо, както и болките му.

Господин Хийтклиф съзнателно ме отбягва и аз почти не съм го виждала. Впрочем миналата неделя дойдох по-рано от обикновено и го чух жестоко да ругае Линтон за поведението му от прежната вечер. Не зная как е могъл да научи това, освен ако е подслушвал на вратата. Линтон наистина се бе държал безобразно. Както и да е, това не засягаше другиго освен мен, и аз прекъснах мъмренето му, като влязох и му казах това. Той избухна в смях и си отиде, като изрази радостта си, че гледам тъй на въпроса. Тогава посъветвах Линтон занапред да шепне, когато рече да се оплаква. И тъй, Елен, сега вече знаеш всичко. Ако бъда възпрепятствувана да отивам в «Брулени хълмове», това значи двама души да бъдат нещастни. От друга страна, стига да не казваш на татко, посещенията ми няма да развалят ничие спокойствие. Нали няма да му кажеш? Ще бъде много безсърдечно от твоя страна, ако му кажеш.

— Ще помисля по въпроса и до утре ще реша, госпожице Катрин — отвърнах аз. — Не мога да реша току-тъй, затова ще ви оставя да спите и ще отида да размисля.

Обмислих въпроса на глас, в присъствието на господаря ми, като отидох направо от нейната стая в неговата и му разказах всичко, без да предавам разговорите й с нейния братовчед или да споменавам Хертън. Господин Линтон се уплаши и разтревожи повече, отколкото искаше да покаже пред мен. На другото утро Катрин разбра, че съм издала тайните й, и научи, че вече няма да може да отива скрито в «Брулени хълмове». Тя плачеше и се вайкаше срещу запрещението и се молеше на баща си да се смили над Линтон, но напразно. Единственото нещо, което можа да постигне за свое утешение, бе едно обещание от страна на господин Линтон да му пише и да му разреши да идва в «Тръшкрос Грейндж» по всяко време, като обаче му обясни, че вече не трябва да се надява да види Катрин в «Брулени хълмове». Той щеше може би да сметне за уместно да й откаже дори и тази малка утеха, ако можеше да знае какъв е нравът и здравословното състояние на неговия племенник.“