Емили Бронте
Брулени хълмове (7)

СЕДМА ГЛАВА

„Кати остана пет седмици в «Тръшкрос Грейндж» — до Коледа. Глезенът й беше вече оздравял напълно, а и държането й се подобри значително. Госпожата често я посещаваше през това време и започна реформаторските си усилия, опитвайки се да повдигне чувството й за собствено достойнство, като я ласкаеше и й даваше хубави дрехи, които тя приемаше с готовност; тъй че вместо в къщата ни да нахлуе някакво малко и гологлаво диваче, което се спуска да прегръща всички ни до задушаване, от едно хубаво черно пони слезе една много важна личност с кестеняви букли, които се спускаха надолу изпод украсената й с пера боброва шапка, и с дълга дреха за езда, която тя трябваше да привдига с две ръце, за да може да влезе тържествено. Хиндли я свали от коня и радостно възкликна:

— Кати, че ти си цяла красавица! Едва ли щях да те позная. Сега изглеждаш като истинска дама. Кажи, Франсис, нали Изабела Линтон не може да се сравни с нея?

— Изабела няма нейната природна хубост — отвърна жена му, — но тя трябва да внимава сега, та да не подивее отново. Елен, помогни на госпожица Катрин да си вземе нещата. Чакай, мила, ще разрошиш къдриците си. Дай да ти отвържа шапката.

Свалих й палтото за езда и под него лъснаха една великолепна карирана копринена рокля, дантелите на бели гащи^[1] и лачени обувки; и макар че очите й искряха от радост, когато кучетата припнаха към нея, за да я посрещнат, тя едва смееше да ги погали, за да не изпоцапат великолепните й дрехи, като се умилкват около нея. Тя ме целуна нежно. Бях много набрашнена, понеже правех коледните торти, та не идеше да ме прегърне. След това потърси с поглед Хийтклиф. Ърншоу наблюдаваха загрижено тая среща, като мислеха, че ще им помогне донякъде да разберат доколко основателни са надеждите им да разделят двамата приятели.

Отначало никой не можа да види Хийтклиф. Ако той бе небрежен в облеклото си преди заминаването на Катрин, видът му се бе влошил десетократно оттогава насам. Никой освен мен нямаше дори добрината да го нарече «мръсно момче» и да го накара да се измие веднъж на седмицата, а на неговите години децата рядко проявяват влечение към сапуна и водата. И тъй, без да говоря за дрехите му, изкарали тримесечна служба в кал и прах, или за гъстата му невчесана коса, кожата на лицето и ръцете му беше отчайващо замърсена. Имаше защо да се крие зад пейката, като видя една тъй блестяща и привлекателна девойка да влиза в къщата, вместо, както бе очаквал, някакво грубовато копие на него самия.

— Нима Хийтклиф не е тук? — запита тя, като свали ръкавиците си и показа пръстите си, избелели от бездействие и затворен живот.

— Можеш да се покажеш, Хийтклиф — извика господин Хиндли, който се радваше на смущението на момчето и бе доволен от това, че то трябваше да се представи в такъв отблъскващ вид. — Можеш да дойдеш и да посрещнеш госпожица Катрин с добре дошла, както другите слуги.

Зърнала приятеля си за миг във временното ми скривалище, Катрин се спусна към него, за да го прегърне. Тя веднага го целуна шест-седем пъти по бузата, после спря, отдръпна се и прихна да се смее, възкликвайки:

— Изглеждаш толкова смръщен и сърдит, и тъй… тъй смешен и мрачен, но то е защото съм свикнала с Едгар и Изабела Линтон. Кажи, Хийтклиф, нима си ме забравил?

Тя имаше известно основание да постави въпроса, защото лицето му бе станало дваж по-мрачно от срам и гордост, и той стоеше като истукан.

— Ръкувай се с нея, Хийтклиф! — снизходително рече господин Ърншоу. — Разрешава ти се да правиш това от време на време.

— Не искам! — отвърна момчето, успяло най-сетне да развърже езика си. — Няма да стоя, за да ми се смеете. Няма да търпя това!

И той щеше да си отиде, но госпожица Катрин пак го сграбчи.

— Не исках да ти се присмивам — рече тя. — Просто не можах да се стърпя. Хайде, Хийтклиф, дай поне да се ръкуваме. Защо се цупиш така? Ти просто ми се стори някак особен. Всичко ще се оправи, ако си измиеш лицето и си вчешеш косата, но сега си тъй мръсен!

Тя се загледа загрижено в мръсните пръсти, които държеше в своите, а също и в роклята си, която положително не бе разкрасена от допира с неговите дрехи.

— Нямаше нужда да ме докосваш — отвърна той, като проследи погледа й, и бързо отдръпна ръката си от нейната. — Ако съм мръсен, то си е моя работа, а аз обичам да ходя мръсен и ще ходя мръсен.

При тия думи той побягна през глава от стаята. Това разсмя господаря и господарката, а сериозно обезпокои Кати, която не можеше да разбере защо забележките й го накараха да кипне по този начин.

Пошетах на новодошлата, сякаш бях нейна камериерка, сложих тортите във фурната, развеселих хола и кухнята с буйни огньове, както подобава за Бъдни вечер, и най-сетне се наканих да седна и да се позабавлявам, като изпея сама няколко коледни песни, без да обръщам, внимание на думите на Джоузеф, който гледаше на веселите мелодии, които подбирах, почти като на обикновени песни. Той се бе оттеглил в стаята си, за да се моли насаме, а господин и госпожа Ърншоу забавляваха Кати, като й показваха разни пъстри дреболии, които тя да подари на малките Линтоновци в знак на благодарност за тяхната любезност. Бяха ги поканили да дойдат в «Брулени хълмове» и поканата бе приета при едно условие: госпожа Линтон бе поискала нейните любими дечица да бъдат грижливо държани настрана от «онова лошо момче, което псува».

И тъй, останах сама. Вдишвах приятния аромат на затоплящите^[2] се подправки и се радвах на блестящите от чистота кухненски съдове, на излъскания стенен часовник, обкичен с див чемшир, на сребърните кани, наредени в голям поднос и готови да бъдат напълнени с греяна бира за вечерята, и повече от всичко друго на безукорната чистота на онова, което беше лично моя грижа — изтърканият и добре изметен под. Мислено се порадвах на всеки предмет, после си спомних как старият Ърншоу идваше, когато всичко е почистено, как ме наричаше добро момиче и пъхаше един шилинг в ръката ми като коледна почерпка. Оттам мислите ми се насочиха към неговата слабост към Хийтклиф и опасенията му да не би момчето да бъде пренебрегнато след смъртта му, а това, естествено, ме накара да се размисля върху сегашното положение на нещастното момче и вместо да пея, реших да си поплача. Скоро обаче ми стана ясно, че ще е много по-разумно да се опитам да изправя някои от неправдите, които се вършеха спрямо него, отколкото да проливам сълзи за тях. Станах и излязох навън, в двора, за да го потърся. Той не беше далеч. Заварих го да почиства лъскавите косми на новото пони в конюшнята и да храни другите животни съгласно възприетия ред.

— Побързай, Хийтклиф — казах му. — В кухнята е тъй уютно, а Джоузеф е горе. Побързай и дай да те пременя както трябва още преди да излезе госпожица Катрин, и тогава двамата ще можете да си поседите сами край огнището и да си поприказвате надълго и нашироко, докато дойде време за лягане.

Той продължаваше да си гледа работата и дори не извърна глава към мен.

— Хайде, ще дойдеш ли? — заподканях го аз. — Има малко торта, почти ще стигне за двама ви, а все ще отиде половин час, за да се подокараш.

Почаках пет минути, но не получих отговор и го оставих. Катрин се навечеря заедно с брат си и снаха си. Двамата с Джоузеф седнахме да се храним в недружелюбно мълчание, прекъсвано сегиз-тогиз от неприятните забележки на единия и от сприхавите отговори на другия. Тортата и сиренето на Джоузеф останаха цяла нощ на масата — за феите. Той продължи да работи до девет часа, после се прибра в стаята си, все тъй упорит и мълчалив. Кати остана до късно, защото имаше да заръчва цял куп неща за посрещането на новите си приятели. По едно време тя дойде в кухнята, за да побъбри с приятеля си, но той не беше там и тя остана само колкото да попита какво става с Хийтклиф, а после си отиде.

Хийтклиф стана рано на другата сутрин. Беше празник и той се запиля към полето, сам с лошото си настроение, и се върна едва когато цялото семейство бе отишло на черква. Изглежда, настроението му се бе подобрило от глад и размисъл. Той се позавъртя за малко край мен и събрал целия си кураж, изведнъж рече:

— Нели, нагласи ме да изглеждам приличен: ще бъда добър.

— Крайно време е, Хийтклиф — отвърнах аз. — Ти наистина наскърби Катрин. Тя, струва ми се, съжалява, че изобщо се е върнала в къщи. Човек би казал, че й завиждаш, защото я тачат повече от теб.

Да завижда на Катрин, беше нещо съвсем непонятно за него, но той разбираше много добре какво значи да я наскърби.

— Тя ли каза, че е наскърбена? — запита той с много сериозен вид.

— Тя се разплака, като й казах, че пак си офейкал тая заран.

— И аз плаках снощи — отвърна той — и имах по-голямо основание от нея да плача.

— Да. Твоето основание е било, че си лягаш с гордо сърце и празен стомах — казах аз. — Гордите хора сами си докарват мъки и неприятности. Но ако те е срам за тая твоя раздразнителност, трябва наистина да поискаш извинение, когато си дойде. Трябва да отидеш при нея, да поискаш да я целунеш и да кажеш — сам най-добре знаеш какво да кажеш; ала направи го от сърце, а не като че гледаш непознат човек, само заради великолепните й дрехи. А сега, макар че имам да готвя обед, ще намеря малко време, за да те стъкмя тъй, че пред теб Едгар Линтон да изглежда смешна кукла, какъвто си е всъщност. По-млад си от него, но все пак положително си по-висок и два пъти по-широк в раменете. Би могъл да го събориш в един миг. Не ти ли се струва, че би могъл да го събориш?

Лицето на Хийтклиф се разведри за малко, но пак се натъжи и той въздъхна:

— Не, Нели, дори и да го съборя двайсет пъти, той не би станал по-малко красив, нито пък аз по-хубав. Бих искал да имам руса коса и бяла кожа, да бъда облечен и да се държа не по-зле от него и да имам възможност да стана толкова богат, колкото ще бъде той.

— И час по час да проплакваш за маминка — добавих аз, — и да се разтрепериш, ако някое селско момче ти се закани с юмрук, и да стоиш цял ден в къщи, защото е преваляло малко дъжд. Ех, Хийтклиф, малодушен си! Ела при огледалото и аз ще ти покажа какво би трябвало да искаш. Виждаш ли тия две линии между очите ти? И тия гъсти вежди, които, вместо да се извиват нагоре, са хлътнали по средата? И тия две черни зверчета, потънали тъй навътре, които никога не разтварят смело прозорците си, а се таят и искрят под тях като шпиони на дявола? Поискай и се научи да изглаждаш намусените бръчки, открито да повдигаш клепачи и да смениш зверчетата със самоуверени, невинни ангелчета, които нищо не подозират и в нищо не се съмняват, винаги готови да видят приятели там, дето не са сигурни, че има неприятели. Не приемай израза на зъл пес, който има вид, че заслужава ритниците, които получава, и все пак мрази целия свят заради страданията си, мрази и оня, който го рита.

— С други думи, трябва да желая да имам сините очи на Едгар Линтон, а даже и челото му — отвърна той. — Искам ги, но това няма да ми помогне да ги получа.

— Дори и да беше истински негър, момчето ми — продължих аз, — имаш ли добро сърце, ще имаш и хубаво лице. И най-хубавото лице ще стане повече от грозно, ако сърцето е лошо. А сега, след като свършихме с миенето, вчесването и сърденето, кажи ми, не се ли намираш за доста хубав? Аз мисля, че си хубав момък. Годен си да играеш ролята на предрешен княз. Кой знае дали баща ти не е бил китайски император, а майка ти индийска царица и дали и двамата не могат да купят както «Брулени хълмове», така и «Тръшкрос Грейндж» само с доходите си от една седмица! Отвлечен си бил от зли моряци и те са те довели в Англия. На твое място щях да измисля някаква важна история за благородния си произход, а самата мисъл за това, което представлявам, би ми дала сили и достойнство да понасям потисничеството на един дребен чифликчия.

Продължих да бъбря в тоя дух, а Хийтклиф лека-полека престана да се мръщи и придоби доста приятен вид. Изведнъж разговорът ни бе прекъснат от някакъв тежък шум, който идеше откъм пътя и вече се чуваше в двора. Той изтича до прозореца, а аз към вратата, и то тъкмо навреме, за да зърнем двамата Линтоновци, които слизаха от семейната си каляска, отрупани с наметала и кожи, а също и Ърншоувци, които слизаха от конете си. През зимата те често яздеха до църквата. Катрин хвана и двете деца за ръка, въведе ги в къщата и ги настани пред огнището. Белите им лица скоро поруменяха от огъня.

Заподканях събеседника си да побърза и се покаже любезен и той ме послуша на драго сърце. За нещастие тъкмо когато Хийтклиф отваряше вратата отвътре, Хиндли я отвори отвън. Те се срещнаха и господарят, раздразнен да го види чист и весел или може би в желанието си да изпълни даденото обещание на Линтоновци, го блъсна вътре с рязко движение и гневно заповяда на Джоузеф:

— Не пускай тогова вътре! Прати го в таванската стая, докато трае обедът. Той ще вземе да си пъха пръстите в тортите и ще изпокраде плодовете, ако остане за минутка сам при тях.

— Не, господине — не можах да се сдържа и да не се намеся, — нищо няма да пипне, не и той! Освен това, нали и той трябва да получи наред с нас своя дял от лакомствата?

— Той ще получи своя дял от ръката ми, ако го пипна долу, преди да се стъмни! — викна Хиндли. — Махай се, скитник такъв! Какво? Искаш да минеш за конте, нали? Почакай само да сграбча елегантните ти къдрици, та да видим тогава дали няма да ги поиздърпам и да станат но-дълги!

— Те и без това са доста дълги — забеляза младият Линтон, който надничаше откъм вратата. — Чудно как не го заболява глава от тях! Приличат на конска грива над очите му.

Той не направи тая забележка с намерение да го обиди, но буйният нрав на Хийтклиф го правеше неспособен да понесе и най-далечна проява на нахалство от страна на тогова, когото, изглежда, мразеше още в ония дни като съперник. Той грабна едно блюдо с топло ябълково пюре — първото нещо, което му попадна на ръка — и го запрати право към врата и лицето на преждеговорившия, който веднага се развика тъй, че Изабела и Катрин дотърчаха при нас. Господин Ърншоу грабна виновника и го заведе в стаята си, дето, не ще и дума, трябва да го е наложил здравата, за да уталожи гневния си пристъп, защото се върна зачервен и задъхан. Взех кърпата за бърсане на съдове и почнах доста злобничко да бърша носа и устата на Едгар, като подчертах, че е получил заслуженото заради намесата си. Сестра му се разплака и искаше да си вървят в къщи, а Кати бе смаяна и се червеше заради всички.

— Не трябваше да му говориш — казваше тя на младия Линтон. — Той беше в лошо настроение, а ето че ти провали и гостуването си, а него ще набият. Мразя да го бият! Няма да мога да изям обеда си. Защо говорихте с него, Едгар?

— Не съм — проплака момчето, после се изскубна от ръцете ми и сам се доизчисти с батистената си носна кърпичка. — Обещах на мамичка да не му продумам и не съм говорил с него.

— Хайде, не плачи! — презрително отвърна Катрин. — Не са те убили. Не прави други пакости! Брат ми иде. Млъкнете! Стига толкова, Изабела! Да не би някой да е ударил вас?

— Хайде, хайде, деца, вървете си по местата! — извика Хиндли, втурвайки се при нас. — Хубавичко ме постопли онова диване. А ти, Едгар, при друг случай разреши въпроса със собствените си юмруци — това ще ти даде охота за ядене.

Всички си възвърнаха спокойствието, като видяха ухаещите ястия. Те бяха огладнели след ездата, а и лесно се утешиха, тъй като не ги бе сполетяла някаква сериозна беда. Господин Ърншоу пълнеше чиниите с късове от печеното, а господарката ги веселеше с оживения си разговор. Прислужвах зад нейния стол и ми стана много мъчно, като видях Катрин — безразлична и с неразплакани очи — да разрязва едно гъше крило в чинията пред себе си. «Безчувствено дете — помислих си. — Колко лесно забравя неволите на предишния си другар! Не съм и подозирала, че е толкова себична.» Тя поднесе хапка към устата си, но я върна обратно. Бузите й пламнаха и сълзи рукнаха по тях. Тя изпусна вилицата си на пода и бързо се наведе под покривката, за да скрие тревогата си. Скоро престанах да я считам за безчувствена — виждах, че страда страшно през целия ден и че само дебне сгоден случай да остане сама или да отиде при Хийтклиф, когото господарят бе заключил, както можах да разбера, когато се опитах тайно да му занеса малко храна.

Привечер имахме танци. Тогава Катрин помоли да освободят Хийтклиф, тъй като Изабела Линтон нямаше партньор. Молбите й бяха напразни и аз трябваше да попълня мястото на липсващия партньор. Възбудени от играта, забравихме всички мрачни мисли и още повече се развеселихме, когато пристигна духовата музика от Гимъртън, която броеше петнадесет души — тромпет, тромбон, кларнети, фаготи, английски рогове и чело, като оставим настрана певците. Всяка Коледа те се отбиват у всички почтени домове и получават волни пожертвования, а за нас бе истинско удоволствие да ги чуем. Сега, като изпяха обичайните коледарски песни, ние ги накарахме да запеят и други на няколко гласа. Госпожа Ърншоу много хареса музиката и затова те доста ни попяха и посвириха.

Катрин също хареса музиката, но каза, че тя звучала най-нежно в горния край на стълбището и се изкачи горе в тъмнината. Тръгнах подир нея. Долу затвориха вратите на хола, без изобщо да забележат отсъствието ни, понеже имаше толкова много хора. Катрин не спря на горната площадка, но се качи още по-нагоре, към мансардата, където бе затворен Хийтклиф, и го повика. Известно време той упорито отказваше да се обади, но тя постоянствуваше и накрая го склони да разговарят през преградата. Бедничките, оставих ги сами, за да разговарят необезпокоявани, докато ми се стори, че песните вече свършват и че е време певците да бъдат почерпени. Тогава се изкачих нагоре по стълбището, за да я предупредя. Вместо да я намеря там, дочух гласа й отвътре. Малката маймунка бе пропълзяла покрай един от прозорците на покрива и бе влязла в тавана през друг. Едва можах да я придумам да излезе. Когато тя най-сетне излезе, с нея дойде и Хийтклиф, а Катрин настоя да го прибера в кухнята, тъй като Джоузеф бе отишъл у едни съседи, за да не слуша звуците на нашето «дяволско песнопение», както той обичаше да нарича песните ни. Казах им, че в никакъв случай не смятам да поощрявам хитрините им, но понеже затворникът не бе хапнал нищо след вчерашния обед, щях да се престоря, че не виждам нищо, и да го оставя един-единствен път да излъже господин Хиндли. Хийтклиф слезе долу. Поставих за него един стол пред огъня и му предложих куп вкусни неща за ядене, но той не се чувствуваше добре, едва-едва можа да хапне нещо и не обърна внимание на усилията ми да го забавлявам. Подпря лакти на коленете си, а брадичката си върху ръцете и потъна в глухи размишления. Запитах го за какво се е размислил, а той отвърна със сериозен тон:

— Искам да реша как да си отмъстя на Хиндли. Няма значение колко ще чакам, стига да успея накрая. Дано да не умре преди мен!

— Засрами се, Хийтклиф! — казах аз. — На бога е дадено да наказва лошите хора, а ние би трябвало да се научим да прощаваме.

— Не! Господ няма да получи онова удовлетворение, което бих получил аз — отвърна той. — Само да знаех кой е най-добрият начин! Остави ме на мира и аз ще обмисля плана. Не чувствувам болки, като мисля за това.

Но аз забравям, господин Локууд, че тези приказки не могат да ви развличат. Просто ми става неприятно, като си помисля как съм могла да се разбъбря тъй надълго, а ето че кашицата ви изстина и вие клюмате за сън! Бих могла да разкажа историята на Хийтклиф — онова, което трябва да знаете — само с няколко думи.“

Прекъснала се сама по тоя начин, икономката стана и понечи да остави плетивото си, но аз чувствувах, че не мога да мръдна от камината, а и съвсем не ми се спеше.

— Седнете, госпожо Дийн — подканих я аз, — постойте още половин час! Много добре направихте, като ми разказахте историята с подробности. Тъкмо тоя начин на разказване ми харесва и вие трябва да я завършите все тъй подробно. Интересувам се повече или по-малко от всяко лице, което споменахте.

— Часовникът ей сега ще удари единайсет, господине.

— Няма значение. Не съм свикнал да си лягам рано. В един или два е достатъчно рано за човек, свикнал да лежи до десет часа.

— Не бива да лежите до десет часа. Най-хубавата част на утрото си отива дълго преди тоя час. Човек, който не е свършил работа за половин ден преди десет часа, рискува да остави недовършена работата за другата половина на деня.

— Въпреки това, госпожо Дийн, седнете отново, защото смятам утре да удължа нощта докъм следобеда. Предричам си в най-добрия случай една упорита настинка.

— Дано да не ви хване, господине! Е добре, трябва да ми позволите да прескоча три години. През това време госпожа Ърншоу…

— Не, не — прекъснах я, — няма да ви позволя нищо подобно. Известно ли ви е онова умствено състояние, при което, ако сте седнали сам и котката ближе малките си на килима пред вас, ще наблюдавате действията й тъй съсредоточено, че ще се разсърдите не на шега, ако тя занемари едно само ухо?

— Страшно мързеливо състояние, бих казала аз.

— Напротив, едно толкова дейно състояние, че дори досажда! Тъкмо такова е сегашното ми състояние. Виждам, че хората в тоя край представляват също такъв интерес за градските хора, какъвто представлява паякът за самотника в затворническата килия, в сравнение с друг паяк в някоя селска колиба, и все пак тоя по-голям интерес не се дължи само на положението на зрител. Тия хора наистина живеят по-интензивно, повече са задълбочени в себе си и не са тъй повърхностни, променливи и с лекомислени външни изяви. Струва ми се, че тук би било възможно човек да обича за цял живот, а аз твърдо вярвах, че никое влечение не може да трае повече от година. Едното състояние прилича на това, да поканиш гладен на трапеза със едно само ястие, което той изяжда с истинска охота; а другото — да го поканиш да седне на трапеза, сложена от френски готвачи. Във втория случай той вероятно би могъл да получи равностойна наслада от храната като цяло, но различните блюда ще бъдат като прашинки за него и той ще ги запомни само като такива.

— Опознаете ли ни, ще видите, че и ние тук сме като всички други хора — забеляза госпожа Дийн, донякъде озадачена от думите ми.

— Прощавайте! — отвърнах аз. — Самата вие, добра ми приятелко, представлявате поразително опровержение на това твърдение. Като изключим няколко диалектизми, които не са от особено значение, нищо у вас не носи белега на онези обноски, които съм свикнал да считам за присъщи на хората от вашата класа. Уверен съм, че сте размишлявали далеч по-много, отколкото мислят повечето от прислужниците. Принудена сте били да развивате разсъдъчните си способности поради липсата на възможност да прахосвате живота си в разни глупави дреболии. Госпожа Дийн се засмя.

— Не ще и дума, че гледам на себе си като на сериозен и разумен човек — каза тя, — и то не толкова, защото съм живяла по тия хълмове и съм гледала все едни и същи лица години наред, а защото съм се трудила упорито, под надзор, и тъкмо това ме направи по-мъдра. При това, господин Локууд, чела съм повече, отколкото предполагате. Няма да попаднете нито на една книга в тая библиотека, която да не съм прелиствала и от която да не съм научила нещо — освен оня рафт със старогръцки и латински книги и другия с френските. А и тях разпознавам едни от други. Повече от това не може да се очаква от една бедняшка дъщеря. Но ако трябва да довърша разказа си като истинска клюкарка, тогава нека да продължа; и вместо да прескачам три години, ще мина направо към следното лято — лятото на 1778 година, или кръгло преди двайсет и три години.