Емили Бронте
Брулени хълмове (27)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

„Изминаха седем дена и здравословното състояние на Едгар Линтон с всеки ден се влошаваше. Настъпилото през прежните месеци влошаване бе нищо в сравнение със сегашното му бързо отпадане. Щеше ни се още да заблуждаваме Катрин, но бързият й ум отказваше да я залъгва. Тя долавяше истината, не говореше за нея и се разяждаше от мисълта за тая страшна вероятност, която прерастваше постепенно в пълна увереност. Когато дойде четвъртъкът, сърцето не й даваше да отвори дума за предстоящата езда. Вместо нея аз споменах за това и получих разрешение насила да я изведа на чист въздух, защото библиотеката, в която баща й прекарваше само една малка част от деня — няколко часа, през които можеше да седи на стол, и стаята му вече представляваха целият свят за нея. Свидеше й се всяка минутка, която я откъсваше от грижите й край леглото на болника или не й позволяваше да седи край него. Лицето й стана бледо от скръб и бдение и господарят охотно я изпрати навън, като се ласкаеше от мисълта, че това би внесло една приятна промяна в обстановката и средата, в която се движеше тя. Той намираше утеха в надеждата, че сега тя не би останала напълно самотна след неговата смърт.

Беше си втълпил, както долавях от няколко негови случайни забележки, че външната прилика между него и племенника му се разпростира и върху ума и характера на последния, защото писмата на Линтон не съдържаха почти никакви указания за недостатъците на неговия нрав. Аз отбягвах да поправя заблуждението му поради извинима слабост, като се питах дали има смисъл да тревожа последните му часове със сведения, които той не можеше да оползотвори и с които нямаше възможност да се съобразява.

Отложихме разходката за след пладне — един златист августовски следобед, когато всеки полъх от хълмовете бе тъй животворен, щото едва ли не съживяваше всеки, който вдишваше тоя въздух, дори и да е умиращ. Лицето на Катрин приличаше досущ на околната природа — сенки и слънце преминаваха по него в бърза надпревара; но сенките се задържаха по-дълго, а слънцето бе по-преходно и нещастното й сърчице се укоряваше дори и за тия краткотрайни мигове, в които то забравяше грижите си.

Видяхме Линтон да ни очаква на същото място, което бе избрал и прежния път. Младата ми господарка слезе от коня и ми каза, че възнамерявала да постои много малко при него, тъй че щяло да бъде по-добре да не слизам от коня и да държа нейното пони. Аз обаче слязох. Не исках да рискувам нито за минута да изгубя от поглед повереницата си и затова двете възлязохме заедно по тревистия хълм. Тоя път младият Хийтклиф ни посрещна с по-голямо въодушевление, но то не се дължеше на добро настроение, нито даже на радост, а приличаше повече на страх.

— Късно е — рече той, говорейки задъхано и с трудност. — Баща ти да не е много болен? Мислех, че няма да дойдеш.

— Защо не си откровен? — избухна Катрин, без да го поздрави. — Защо не ми кажеш направо, че не ме искаш? Линтон, странно е, че вече за втори път ме караш да идвам тук нарочно, изглежда, за да бъдем нещастни и двамата, а не с някаква друга цел.

Тръпки преминаха по тялото на Линтон и той я погледна полуумолително и полузасрамено, но търпението на братовчедка му се изчерпваше — тя вече не можеше да понася загадъчното му държане.

— Баща ми наистина е много болен — рече тя — и не виждам защо е трябвало да го напусна. Защо не ме предизвести, че ме освобождаваш от дадената дума, когато и без това не си искал да я удържа? Хайде, искам от тебе обяснение. Сега съвсем не ми е до игри и закачки, нито пък мога да стоя като истукана пред преструвките ти!

— Преструвките ми! — промълви той. — Че какви са те? За бога, Катрин, не се ядосвай! Презирай ме колкото си искаш. Аз съм страхлив и жалък окаяник, напълно достоен за презрение, но твърде много съм изпаднал, за да се ядосваш заради мене. Мрази баща ми, а за мен запази презрението си.

— Глупости! — разпалено викна Катрин. — Безразсъдно и глупаво момче! Ето че трепери, сякаш смята, че наистина ще го ударя! Няма защо да молиш за презрение, Линтон — всеки ще ти го даде доброволно. Иди си. Аз ще се върна в къщи. Безумие е да те отвличам от мястото ти край огнището и да се преструваме… В какво собствено се преструваме? Пусни ми роклята! Ако започна да те съжалявам, защото плачеш и изглеждаш тъй уплашен, ти би трябвало да отблъснеш това съжаление. Елен, кажи му колко позорно е да се държи така. Стани и не се принизявай до равнището на презряно влечуго. Хайде, не бъди такъв!

Линтон се бе проснал като безжизнен на земята с разплакано и изкривено от ужас лице. Той сякаш се гърчеше от неописуем страх.

— Ах! — простена той. — Не мога повече да понасям това! Катрин, Катрин, аз съм и предател на всичко отгоре, а не смея да ти го кажа! Оставиш ли ме, ще ме убият! Мила Катрин, животът ми е в твоите ръце, а ти казваше, че ме обичаш. Ако си ме обичала, нищо не би ти станало. Нали няма да си вървиш, нежна, мила и добра Катрин? А може и да се съгласиш — и той ще ми позволи да умра с тебе!

Като видя колко много се измъчва той, младата ми господарка се наведе, за да го изправи на крака. Раздразнението й отстъпи място на предишното й чувство на снизходителна нежност, тя наистина се разчувствува и сериозно се разтревожи.

— Да се съглася на какво? — попита го тя. — Да остана ли? Кажи ми какво значат тия странни приказки и аз ще остана. Сам си противоречиш и ме объркваш. Успокой се, бъди искрен и още сега изповядай всичко, което тежи на сърцето ти. Линтон, ти не би ми напакостил, нали? Ти не би позволил на някой мой неприятел да ми напакости, ако можеш да му попречиш, нали? Ще повярвам, че си страхливец спрямо себе си, но не и подъл изменник спрямо най-добрата ти приятелка.

— Но баща ми ме заплаши — задъхано промълви момчето и отново вкопчи слабите си пръсти в роклята й, — а пък и аз се страхувам от него! Ужасно се страхувам от него и не смея да кажа!

— Добре! — отвърна Катрин с презрително състрадание. — Тогава задръж тайната си. Аз не съм страхливка. Запази себе си. Аз не се страхувам.

Великодушието й го разплака. Той заплака необуздано и почна да целува ръцете й, с които тя го придържаше, но все още не можеше да събере смелост, за да се изкаже.

Тъкмо се чудех каква ли може да бъде тази тайна, решена Катрин в никой случай да не пострада с мое съгласие, като облагодетелствува него или някой друг човек, когато дочух нещо да шумоли по обраслата с изтравниче земя. Вдигнах глава и видях господин Хийтклиф съвсем наблизо, идещ откъм хълмовете. Той дори не погледна двамината ми събеседници, макар че те бяха достатъчно близко, за да се чуват риданията на Линтон, но ме привествува с оня почти сърдечен тон, с който не се обръщаше към другиго и в чиято искреност аз не можех да не се съмнявам.

— Истинска изненада е да ви видя толкова близо до къщата ми, Нели — рече той. — Как сте в «Тръшкрос Грейндж»? Хайде, разправяйте. Носи се слух — добави той с по-тих глас, — че Едгар Линтон е на смъртния си одър. Това са преувеличени слухове, нали?

— Не. Господарят умира — отвърнах аз. — За съжаление, вярно е. За нас това ще бъде голяма мъка, а за него — истинско избавление.

— Още колко му давате да живее?

— Не бих могла да кажа.

— Защото — продължи той и погледна към двамата млади, които стояха като заковани от погледа му (Линтон имаше вид на човек, който не смее да мръдне от мястото си или да вдигне глава, а Катрин не можеше да се измести заради него), — защото оня момък сякаш е решил да ме надиграе и аз да бъда благодарен на вуйчо му, ако побърза и умре преди него. Хей, вие! Това мъниче отдавна ли се преструва по тоя начин? Хубаво го скастрих аз заради хленченето му. Общо взето, достатъчно весел ли се показва пред госпожица Линтон?

— Весел? Напротив! Изглеждаше крайно нещастен — отвърнах аз. — Като го гледам, бих казала, че вместо да скита из хълмовете с изгората си, би трябвало да бъде на легло, под грижите на някой лекар.

— И това ще стане след ден-два — промълви Хийтклиф. — Но първо… Линтон, хайде, ставай! Ставай! — викна той. — Стига си пълзял по земята. Веднага ставай!

Линтон се бе проснал отново на земята в друг пристъп на безпомощен страх, навярно предизвикан от погледа, който баща му бе отправил към него — не виждах какво друго би го накарало да изпадне в подобно унизително положение. Той се опита на няколко пъти да изпълни заповедта му, но силите му се бяха изчерпали и пак заохка и се отпусна на земята изнемощял. Господин Хийтклиф отиде при него и го приповдигна тъй, че да се облегне на една купчинка торф.

— Слушай! — подзе той със сдържана ярост. — Почвам да се ядосвам и ако не овладееш жалкия си дух… Дяволите ще те вземат! Веднага ставай!

— Добре, татко — отвърна момчето, дишайки тежко. — Само ме пусни, иначе ще припадна. Постъпих както ти се искаше, сигурен съм. Катрин ще ти каже, че аз… че аз… бях весел. Ах, стой до мен, Катрин! Дай ми ръката си.

— Дръж моята — рече баща му. — Изправи се. Ето, и тя ще ти подаде ръка. Така! Нея гледай! Госпожице Линтон, вие навярно ще си помислите, че аз съм самият дявол, за да възбуждам такъв страх. Ще бъдете тъй добра да го придружите до в къщи, нали? Той цял се разтреперва, ако се докосна до него.

— Линтон, драги мой! — едва чуто рече Катрин. — Не мога да дойда в «Брулени хълмове», защото татко ми забрани да идвам. Той няма да ти направи нищо лошо. Защо се боиш толкова?

— Вече не мога да се върна в тая къща — отвърна той. — Не бива да се върна в нея без теб.

— Стой! — викна баща му. — Ще зачитаме скрупулите на госпожица Катрин относно бащините й думи.

Нели, заведете го в къщи, пък аз ще послушам още сега съвета ви и ще отида за лекар.

— Добре ще направите — отвърнах, — но трябва да остана с господарката си. Не е моя работа да се грижа за сина ви.

— Много сте вироглава — рече той. — Това ми е известно. Ще ме принудите обаче да ощипя това мъниче и да го накарам да запищи, преди да се смилите над него. Тогава да вървим, юначе мой! Готов ли си да се върнеш с мен?

Той пак приближи до него и даде да се разбере, че ще сграбчи слабичкия момък, но Линтон се отдръпна, вкопчи се в братовчедка си и я замоли да го придружи, и то с обезумяла настойчивост, която не търпеше отказ. Колкото и да не одобрявах това, аз не можах да й попреча. Впрочем, как ли би могла да му откаже? Нямаше как да разберем какво му вдъхваше този ужас, но момчето бе там, пред очите ни, напълно безпомощно, попаднало изцяло в ноктите на страха, и всяка нова уплаха можеше така да го стресне, че да го превърне в идиот. Стигнахме до прага. Катрин влезе вътре, а аз почаках навън, докато тя отвеждаше болния до едно кресло. Надявах се, че тя ще излезе веднага, но господин Хийтклиф ме блъсна напред.

— Къщата ми не е чумава, Нели — викна той, — пък и днес съм настроен гостоприемно. Седнете и ми дайте възможност да затворя вратата.

Той я затвори, но превъртя и ключа. В миг се сепнах.

— Ще пиете чай, преди да си отидете в къщи — продължи той. — Сам съм. Хертън откара няколко говеда в Лийз, а Джоузеф и Зила отидоха на разходка. Наистина, свикнал съм да живея сам, но все пак предпочитам да общувам с интересни хора, ако мога да намеря такива. Госпожице Линтон, седнете до него. Давам ви това, с което разполагам. Едва ли си струва да приемете тоя дар, но нищо друго не мога да ви предложа. Става дума за Линтон. Вижте я как се блещи! Странно е какво дивашко чувство ме обзема към всичко, което се бои от мен. Ако се бях родил в страна, гдето законите не са тъй строги и вкусовете не тъй изискани, бих се отдал на удоволствието някоя вечер да подложа тия двама на бавна вивисекция.

Той пое дъх, удари по масата и изруга, сякаш говореше на себе си:

— Проклятие! Как ги мразя!

— Не се боя от вас — рече Катрин, която не бе чула последните му думи. Тя се приближи до него и черните й очи искряха от гняв и решителност.

— Дайте ми ключа — продължи тя. — Ще го взема, та каквото ще да стане. Не бих хапнала нищо тук, дори и да умирам от глад.

Хийтклиф бе хванал ключа в ръката си, която държеше на масата. Той се взря в нея, донякъде изненадан от смелостта й, а може би нейният глас и погледът й му напомниха за другата, от която тя ги бе наследила. С бързо движение тя се опита да грабне ключа и почти успя да го изтръгне от полуразтворените му пръсти, но действието й го върна съм действителността и той веднага си го взе обратно.

— Катрин Линтон — подзе той, — стойте настрана или ще ви съборя на земята с един удар, а това ще подлуди госпожа Дийн.

Въпреки предупреждението му тя пак сграбчи затворената му ръка и ключа в нея.

— Ще си отидем! — повтори тя, напрягайки сетните си сили да застави железните мускули да се отпуснат. Като разбра, че ноктите й не помагат, тя здравата го захапа за ръката. Хийтклиф ме погледна тъй, че аз не посмях да се намеся. Катрин бе насочила цялото си внимание в пръстите му и не можа да види лицето му. Той внезапно ги разтвори и пусна ключа, но още преди тя да го хване, той я сграбчи със свободната си ръка, притегли я връз коляното си и с другата й нанесе безброй страхотни плесници по двете страни на лицето. Всяка от тия плесници можеше да я събори на земята, ако тя беше права.

При това нечовешко насилие над нея аз се хвърлих с ярост към него.

— Подлец! — викнах аз. — Подлец такъв!

Един удар в гърдите ме накара да млъкна. Пълна съм и лесно се задъхвам. Било от удара, било от гняв, аз залитнах като пияна назад и ми се стори, че се задушавам или че ще ми се пукне някой кръвоносен съд. Сцената приключи за две минути. Вече освободена, Катрин сложи ръце върху слепоочията си с вид на човек, който се чуди дали ушите й са на място или са били откъснати. Бедната! Тя трепереше като лист и се опираше на масата, объркана до немай-къде.

— Виждате, че зная как се бият деца — процеди през зъби негодникът, навеждайки се да вземе ключа, който бе паднал на пода. — А сега вървете при Линтон, както ви казах одеве, и си поплачете на воля. Утре аз ще бъда ваш баща — единственият, който ще ви остане след няколко дена и често ще ядете бой. Не сте хилава и можете доста да носите. Всеки ден ще ви понатупвам, ако още веднъж зърна в очите ви такива гневни искри!

Катрин припна към мен вместо към Линтон, после приклекна, закри парещите си бузи в скута ми и заплака. Братовчед й се бе свил в единия край на пейката и седеше тих като мишка, доволен, както ми се струваше, че наказанието се бе стоварило върху другиго, а не върху него. Като видя, че всички сме объркани, господин Хийтклиф стана и побърза сам да направи чая. Чинийките и чашите бяха сложени предварително. Той наля чая и ми подаде една чаша.

— Забравете злобата си — рече ми той. — Дайте по чашка на вашата палавница и на моя галеник. Чаят не е отровен, макар и да съм го приготвил аз. Ще изляза да потърся конете ви.

Първата ми мисъл след излизането му бе да видим откъде бихме могли да излезем. Опитахме кухненската врата, но тя се оказа заключена от другата страна. Погледнахме и към прозорците, но те бяха твърде тесни дори за дребната фигурка на Кати.

— Господин Линтон — троснато подзех аз, като видях, че ни държат като същински затворници, — вие знаете какво е намислил тоя дявол, баща ви, и ще ни кажете всичко, защото здравата ще ви набия, както той наби братовчедка ви.

— Да, Линтон, ти трябва да ни кажеш всичко — добави Катрин. — Аз дойдох само заради теб и ако не искаш да ни кажеш, това ще бъде черна неблагодарност от твоя страна.

— Дай ми чашка чай… Жаден съм… После ще ти кажа — отвърна той. — Госпожо Дийн, дръпнете се настрана. Не ми е приятно да висите над главата ми. Внимавай, Катрин! Сълзите ти падат в чашата ми. Не искам да го пия. Дай ми друга чаша.

Катрин тикна друга пред него и избърса лицето си. Отврати ме спокойствието на малкия негодник, който вече се чувствуваше извън всяка опасност. Страхът, който бе изпитвал в полето, се изпари с влизането ни в «Брулени хълмове», а това ме накара да мисля, че е бил заплашен с някакво страшно наказание, ако не успее да ни примами в къщата. Веднъж успял да стори това, той чувствуваше, че за сега не е застрашен.

— Татко иска да се оженим — продължи той, след като изпи няколко глътки чай. — Той знае, че баща ти няма да ни позволи да се оженим сега, а се страхува, че ще умра, ако почакаме. Ето защо ще трябва да се оженим утре заран и ти ще трябва да стоиш тук цяла нощ. Ако се подчиниш на татко ми, на следния ден ще се върнеш у вас и ще ме вземеш със себе си.

— Да ви вземе със себе си, жалък измамник такъв! — възкликнах аз. — Вие да се ожените!… Че той е луд или пък мисли всички ни за луди! Да не би да си въобразявате, че тая красива госпожица, тая здрава и енергична девойка ще се обвърже с една малка и умираща маймуна като вас? Нима си въобразявате, че ще се намери някоя — да не говорим за госпожица Катрин Линтон, — която би се омъжила за вас? Заслужавате бой с камшик, задето въобще ни доведохте тук с подлия си хленч. Стига сте зяпали сега като глупак! Иде ми здравата да ви раздрусам заради подлото ви изменничество и за глупавата ви самомнителност.

Наистина го раздрусах малко, но това предизвика нов пристъп на кашлица, а той прибягна до обичайния си плач и хленч и Катрин ме смъмри.

— Да стоя тука цяла нощ? Не! — рече тя и бавно се заоглежда на всички страни. — Елен, ще изгоря тая врата, но ще изляза.

Тя щеше веднага да изпълни заплахата си, но Линтон пак се разтревожи за собствената си кожа. Той я сграбчи със слабите си ръце и захленчи:

— Няма ли да ме вземеш и да ме спасиш? И няма ли да ми позволиш да дойда в «Тръшкрос Грейндж»? Ах, миличка Катрин, все пак не трябва да си отидеш и да ме оставиш! Ти трябва да се подчиниш на татко, да, трябва.

— Трябва да се подчинявам на моя баща — отвърна тя — и да го извадя от тая жестока неизвестност. Цялата нощ! Какво ли ще си помисли той? Трябва вече да е много разстроен. Ще строша или ще подпаля къщата, но ще изляза оттук. Мълчи! Ти не си в опасност. Но ако ми попречиш, Линтон, аз обичам татко повече от тебе!

Смъртният страх на момчето от гнева на господин Хийтклиф му възвърна неговото красноречие на страхливец. Катрин почти не знаеше какво да прави, но все пак настоя, че трябва да си върви и на свой ред го удари на молба, увещавайки го да преодолее егоистичната си тревога. Те се разправяха по тоя начин, когато се върна нашият тъмничар.

— Конете ви са си отишли — рече той — и… Линтон, пак ли хленчиш? Какво ти е направила тя? Хайде, хайде, стига вече, иди да си легнеш. Слушай, момчето ми! След месец-два ще можеш да й се отплатиш с щедра ръка, задето те тормози сега. Ти копнееш за чиста любов, нали? За чиста любов и за нищо друго на света! А тя ще те вземе! Хайде, право в леглото! Зила няма да се върне тая вечер. Ще трябва сам да се съблечеш. Тихо, не вдигай шум! Влезеш ли в стаята си, няма и да се доближа до тебе. Не бой се. По една случайност ти можа да се справиш горе-долу добре. Аз ще се погрижа за останалото.

Докато говореше, той държеше вратата отворена, за да може синът му да мине. Момъкът излезе точно както би излязло някое кученце, което подозира, че пазачът му е намислил силно да го ощипе на минаване. Хийтклиф отново заключи вратата, после се приближи към огнището, гдето господарката ми и аз седяхме в мълчание. Катрин вдигна очи към него и машинално постави ръка на бузата си. Близостта на Хийтклиф съживяваше предишната болка. Никой друг не би могъл да погледне със строгост на тоя детински жест, но той се намръщи и промълви:

— Хм! Значи, не се страхувате от мен? Добре се преструвате на смела, но видът ви издава страшна уплаха.

— Наистина ме е страх сега — отвърна тя, — защото татко ще бъде нещастен, ако остана. А нима мога да допусна да бъде нещастен, когато той… когато той… Господин Хийтклиф, пуснете ме да си вървя! Обещавам да се омъжа за Линтон. Татко би се радвал на това, пък и аз го обичам. Защо трябва да ме насилвате да сторя това, което самата бих направила на драго сърце?

— Нека само смее да ви насили! — викнах аз. — Има закони в тая страна. Да, слава богу, че има, макар и да сме в отдалечен край. Щях да донеса за това, дори и да бе мой син. Пък и углавно престъпление е, щом няма духовно лице.

— Мълчете! — викна грубиянинът. — По дяволите с крясъците ви! Вие няма какво да се обаждате. Госпожице Линтон, ще ми бъде крайно приятно да мисля, че баща ви е нещастен. Просто няма да заспя от задоволство. Не бихте могли да налучкате по-сигурно средство да се установите в моя дом през следващите двадесет и четири часа от изявленията ви за последиците от вашето пребиваване. Колкото до обещанието ви да се омъжите за Линтон, аз ще се погрижа да удържите думата си, защото няма да излезете оттук, преди да изпълните това обещание.

— Тогава пратете Елен да каже на татко, че нищо ми няма! — възкликна Катрин и горчиво се разрида. — Ако ли не, омъжете ме още сега. Бедният татко! Елен, той ще помисли, че сме се загубили. Какво да правим?

— Не и той! — намеси се Хийтклиф. — Ще си помисли, че ви е омръзнало да се грижите за него и че сте избягали, за да се позабавлявате малко. Нима ще отречете, че влязохте доброволно в къщата ми, пренебрегвайки изричните му заповеди? Пък и на тая възраст е съвсем естествено да дирите развлечения и да ви е омръзнало да наглеждате един болник, и то не някой друг, а само собствения ви баща. Катрин, най-щастливите му дни свършиха в мига, когато се родихте. Струва ми се, че той ви проклинаше, задето сте дошли на тоя свят (аз поне ви проклинах), тъй че ще бъде уместно да ви проклина и когато напуска света. Аз бих се присъединил към клетвите му. Не ви обичам. Та как да ви обичам? Плачете, щом искате. Доколкото мога да предвиждам, това ще бъде главното ви развлечение занапред, освен ако Линтон не ви компенсира за други загуби, както изглежда да мисли предвидливият ви баща. Неговите писма със съвети и утешителни думи страшно ме забавляваха. В последното си писмо той препоръчваше на моя бисер да се грижи добре за неговия и да бъде мил с нея, когато тя стане негова жена. Грижлив и мил — това са бащински думи. Но Линтон се нуждае за себе си от цялата си нежност и всичките си грижи. Линтон добре играе ролята на малък тиранин. Той ще се наеме да измъчва неограничен брой котки, стига зъбите им да са извадени и ноктите им да са обелени. За неговата нежност ще имате да разправяте хубави неща на вуйчо му, когато се завърнете в къщи. Мога да ви уверя в това.

— Прав сте! — обадих се аз. — Обяснете какъв е нравът на сина ви и покажете колко прилича на вас, а тогава, надявам се, госпожица Катрин ще премисли два пъти, преди да вземе тая отровна змия!

— Сега вече мога спокойно да говоря за прелестните му качества — отвърна той, — защото тя ще трябва или да го вземе, или да остане затворница, пък и вие ведно с нея, докато господарят ви умре. Мога съвсем скрито да задържа и двете ви тук. Ако се съмнявате в това, насърчете я да си оттегли дадената дума и тогава ще имате възможност да прецените дали казвам истината.

— Няма да си оттегля думата — каза Катрин. — Ще се омъжа за него още сега, стига да мога да отида в «Тръшкрос Грейндж» след това. Господин Хийтклиф, вие сте жесток човек, но не сте и звяр — няма само от злоба да разрушите безвъзвратно цялото ми щастие. Нима бих могла да живея, ако татко помисли, че нарочно съм го оставила и ако умре, преди да се върна? Не плача вече, но ей сега ще падна на колене пред вас и няма да стана или да отвърна поглед от очите ви, докато не ме погледнете! Не, не се извръщайте — хайде, погледнете ме! Няма да видите нищо, което би могло да ви разсърди. Не ви мразя. Не ви се сърдя, загдето ме ударихте. Никога ли не сте обичали някого през целия си живот, чичо? Никога ли? Ах! Трябва да ме погледнете поне веднъж. Толкова съм нещастна, че и да не искате, пак ще ви стане мъчно и ще ме съжалите.

— Дръжте гущерските си пръсти далече от мен и се махайте или ще ви ритна! — гневно рече Хийтклиф и грубо я отблъсна. — Предпочитам змия да ме прегърне! Дявол да го вземе, как можа да ви хрумне да ми се подмазвате? Ненавиждам ви!

Той сви рамене и цял се разтресе, сякаш тръпки на отвращение полазиха по снагата му, после бутна стола си назад. В това време аз станах и отворих уста, готова да излея върху него цял поток от ругатни, но онемях още по средата на първото изречение, понеже той се закани да ме затвори сама в някой стая, ако изрека още една сричка. Вече се стъмняваше. Дочухме хорска глъч край градинската порта. Хийтклиф побърза да излезе. Той бе с ума си, но не и ние. Поведе някакъв разговор, който трая две-три минути, после се върна сам.

— Мислех, че е братовчед ви Хертън — рекох на Катрин. — Дано да дойде. Всичко става — той може да застане на наша страна.

— Бяха трима прислужници от «Тръшкрос Грейндж», изпратени да ви търсят — каза Хийтклиф, който бе дочул думите ми. — Трябваше да отворите решетката на някой прозорец и да извикате, но кълна се, че това дребосъче се радва, загдето не извикахте. Тя се радва, че е принудена да остане. Сигурен съм в това.

Като научихме какъв сгоден случай сме пропуснали, и двете дадохме воля на мъката си, а той ни остави да се вайкаме до девет часа. Тогава ни каза да се качим горе и да идем в стаята на Зила, като минем през кухнята. Прошепнах на ухото на другарката ми да се подчини. Може би щяхме да излезем оттам през прозореца или като минем в мансардния етаж и се проврем през някой от прозорците по покрива. Но прозорецът в стаята на Зила бе тесен, като тези в долния етаж, а капакът за тавана бе недосегаем, защото пак ни бяха заключили. И двете не полегнахме. Катрин застана край прозореца и безпокойно зачака зората. Тя отговаряше единствено с дълбока въздишка на честите ми молби да се опита да поспи. Аз се разположих на едно кресло и почнах да се люлея насам-натам, осъждайки се остро за многобройните ми опущения при изпълнението на задълженията ми, от които произлизаха, както ми се стори тогава, всички нещастия на моите работодатели. Това в същност не беше вярно, но аз гледах тъй на нещата в оная страшна нощ. Дори мислех, че Хийтклиф е по-малко виновен от мене.

Към седем часа той дойде и попита дали госпожица Линтон е станала. Тя веднага изтича към вратата и отговори утвърдително.

— Хайде тогава! — рече той, после отвори вратата и я издърпа навън.

Станах, за да тръгна подир тях, но той отново превъртя ключа. Настоях да ме освободи.

— Имайте търпение — рече той в отговор. — След малко ще ви пратя закуската горе.

Заудрях с юмруци по дъските и гневно разклатих дръжката на ключалката, а Катрин попита защо продължава да ме държи затворена. Той каза, че трябвало да имам търпение още един час, после двамата си отидоха. Тъй чаках два-три часа. Най-сетне дочух стъпки — не тия на Хийтклиф.

— Донесох ти неща за ядене — казваше нечий глас. — Отвори вратата.

На драго сърце се съгласих. Отворих вратата и видях Хертън, натоварен с достатъчно храна, за да ми стигне за цял ден.

— На, вземи — добави той и тикна подноса в ръцете ми.

— Постой една минутка — подзех аз.

— Не! — рече той и си отиде, глух към молбите ми да остане за малко.

Тъй си останах заключена през целия ден, през цялата следваща нощ и още една, и после още една. Прекарах общо пет нощи и четири дни така, без да виждам другиго освен Хертън, и то по веднъж на ден. Той бе примерен тъмничар — начумерен и ням, безчувствен към всеки мой опит да предизвикам състраданието му или да затрогна неговото чувство за справедливост.“