Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (8)

II

Зад Оркид Билдингс се намира тясна уличка, която работещите в сградата директори и техните подчинени използват главно като място за паркиране, а в дъното й ще откриете бара на Финеган.

Майк Финеган ми беше стар приятел: човек, когото е полезно да познаваш заради връзките му с повечето от гангстерите и мошениците, пристигащи в града, а знаеше и за всяко тъмно дело, което се забъркваше. Преди няколко години се бях намесил в една малка разправия между него и трима главорези, които се опитваха да му извадят очите със счупена бутилка от уиски. Финеган изглежда смяташе, че ако не съм бил аз, е щял да загуби зрението си и ми беше вълнуващо признателен.

Освен че беше източник на полезна информация, барът на Финеган беше и удобно място за срещи след работно време, затова като предположих, че Кермън ще е там, паркирах буика отпред и влезнах вътре заедно с Пола.

Беше малко след единайсет и само няколко безделници продължаваха да стоят на бара. Джек Кермън се беше разположил до масата в ъгъла, пред него бе разтворен вестник, а бутилката уиски бе така поставена, че да му е под ръка. Той вдигна поглед и ни направи знак.

Докато прекосявахме помещението, махнах за поздрав на Финеган, който ми отвърна с широка усмивка. Финеган никога не би спечелил конкурс за красота. Имаше телосложение на горила, сплесканото му, наплашено лице беше колкото грозно, толкова и смешно, с една дума приличаше на нещо средно между Кинг-Конг и десеттонен камион.

Кермън се изправи и се поклони изискано на Пола.

— Да не повярваш, че дамата се появява на място като това — рече той. — Не ми казвай, че си оставила лошото си настроение и задръжките си, заключени в сейфа на офиса.

— Стига, Джек — намесих се, докато сядах. — Положението е напечено. Преди да подхвана приказката си, ти имаш ли нещо за мен?

Още не беше успял да си отвори устата, когато пристигна Финеган.

— Добър вечер, мистър Малой. Добър вечер, лейди.

Пола му се усмихна.

— Още една чаша, Майк — рекох. — Ще помогна на Кермън да довърши уискито. — Погледнах към Пола: — Кафе?

Тя кимна.

— И кафе за мис Бенсинджър.

След като Финеган донесе чашата и кафето и се върна на бара, минах отново на въпроса: „Хайде, да чуем.“

— Видях се с Джоун Пармета — подхвана Кермън и завъртя очи. — Много е хубава и много чувствена. — Ръцете му очертаха извивките на тялото й във въздуха. — Ако икономът не се мотаеше непрекъснато наоколо, можеше да се зароди хубаво приятелство. — Той въздъхна. — Чудя се какво толкова привлекателно виждат жените в мен?

— Липсата на акъл — изстреля Пола. — Възможността една жена да говори отвисоко на мъж не е за изпускане.

— Хайде, стига вече! — рекох остро, докато Кермън се надигаше бавно от стола си, като търсеше с ръка бутилката уиски. — Няма значение как изглежда тя. Какво каза за Джанет?

Кермън седна отново, погледът му беше насочен към Пола.

— Каза, че е била най-учуденият човек на света, след като научила, че Джанет е умряла от сърце. Два дни преди това играли заедно тенис и Джанет я разгромила. Това как ти изглежда за човек със сърдечни оплаквания?

— Нещо друго?

— Питах я и за онзи Шерил. Между другото той не е в града. Не съм се срещал с него. Джоун Пармета твърди, че Джанет била лудо влюбена в Шерил. Често се срещали. После, седмица преди смъртта на Макдоналд Кросби, Шерил престанал да я посещава и годежът бил развален. Никой нищо не казвал за причината и дори Джоун, която била много близка с Джанет, не могла да разбере, въпреки че се опитала. Джанет рекла само, че са се скарали, но не й се говори за това.

— Каза ли що за човек е бил този Шерил?

Кермън вдигна рамене.

— Срещала го е само няколко пъти. Според нея бил хубав, но няма представа с какво се занимава и дали има или няма пари. Има къща на Росмор Авеню. Малка, но хубава. За нея се грижи китайка. — Той изврати една целувка към тавана. — Тя също е хубава. Все пак не можах да измъкна кой знае какво от нея Рече, че нямала представа кога ще се върне Шерил. Той живее нашироко и изглежда добре печели. В гаража му се мъдри кадилак, голям колкото боен кораб, а градината изглежда така, както ако за нея се хвърлят куп пари. Има също басейн с разните обичайни украшения. Всичко е малко, но много, много хубаво.

— Това ли е?

Разказах му набързо за срещата си с Юдора Дру, за това как пристигна Големия мъж, за убийството, за разговора с Брандън. Той седеше, слушаше, а очите му се разширяваха все повече и повече — питието беше напълно забравено.

— Свети Петре! — възкликна, когато свърших. — Ама че вечер! Сега какво ще правим? Ще слагаме ля точка на тази работа?

— Не знам — отвърнах, като си сипах още една чашка. — Ще трябва да върнем парите. За да го направим, ще трябва да открием кой се грижи за имота. Сто на сто не е Морийн. Тя вероятно има някакви адвокати или пълномощници, които ръководят работите й. Може би ще успеем да разберем това от завещанието на Кросби. Бих искал да хвърля едно око и на завещанието на Джанет. Ще ми се да разбера дали е оставила някакви пари на Юдора. Ако не е, откъде са идвали парите й? Не казвам, че няма да продължим да се занимаваме със случая, не казвам и че ще продължим. Ще съберем още някой и друг факт и тогава ще вземем решението. Ще трябва да действаме много внимателно. Брандън може да направи живота ни черен.

— Ако върнем парите, случаят трябва да бъде приключен — обади се Пола. — Няма смисъл да се работи за нищо.

— Знам — отвърнах. — И все пак тази история ме интересува. Освен това не обичам Брандън да ми заповядва. — Допих си питието и бутнах стола назад. — Е, предполагам, че ще е по-добре да приключваме. Малко сън няма да ми се отрази зле.

Кермън се протегна, прозя се и стана.

— Току-що си спомнях, че утре сутринта трябва да заведа децата на Хофлин в Холивуд — каза той и направи гримаса. — Специална екскурзия из студията на „Парамаунт“. Ако не ми се предлагаше възможността да видя самата Дот Леймър^[1], по-скоро бих се качил на някое дърво. Тия три хлапета ме хвърлят в ужас.

— О’кей — рекох, — ще се върнеш ли вдругиден?

— Да. Ако съм все още цял.

— Дотогава ще съм решил какво да правим. Ако решим да продължим, ще трябва да действаме бързо и хитро. Задръжте за момент — искам да разменя две приказки с Майк.

Отидох до бара, където Финеган бавно избърсваше до блясък чашите. Някакъв дърт развратник и неговата блондинка тъкмо си тръгваха. Блондинката ми намигна изпод извитите си ресници и аз й намигнах в отговор.

Когато тя се отдалечи достатъчно, казах на Майка.

— Един човек ме следеше, Майк. Едър, с телосложение на боксьор; премазани ухо и нос, носи светло-бежова шапка с лента. Пуши пури с отрязани краища и изглежда достатъчно як, за да сдъвче ръждясали гвоздеи. Случайно да си го виждал?

Майк избърса водната чаша, която държеше, вдигна я към светлината и я разгледа. После я постави внимателно на лавицата.

— Прилича ми на Бени Дуон. И сто на сто ще е Бени, ако мирише на чесън.

— Не съм приближавал толкова близо до него. Кой е Бени Дуон?

Майк взе друга чаша, сложи я под чешмата и после започна да я търка. Можеше да бъде влудяващо муден, когато отговаряше на въпроси. Не че го правеше нарочно, такъв си беше.

— Той е долен главорез — отвърна Майк, хвърли поглед на чашата и продължи още няколко мига да я търка. — Работи в санаториума на Салзър. Беше дребен комарджия, преди да се хване при него. През 1938 го бяха осъдили на пет години за кражба с взлом. Сега се предполага, че е влезнал в правия път, но аз лично се съмнявам.

— Какво върши в санаториума на Салзър?

Майк вдигна рамене.

— Какво ли не: мие колите, малко градинарство, такива неща.

— Важно е, Майк. Ако е Дуон, над него виси обвинение в убийство.

Майк присви устни, сякаш се готвеше да подсвирне.

— Е, звучи напълно в неговия стил. Способен е на такова нещо.

Отново го описах — внимателно, с всички подробности.

— Да — отвърна Майк. — Съвсем на него прилича. Никога не съм го виждал без пура, а носът и дясното му ухо са сплескани. Той трябва да е.

Усетих леко вълнение.

— Е, благодаря ти, Майк.

Върнах се при двамата, които ме наблюдаваха от другия край на помещението.

— Майк разпозна Големия мъж — съобщих им. — Казва се Бени Дуон и представете си — работи за Салзър.

— Не е ли страхотно как успяваш да откриваш такива неща — ухили се Кермън. — Та какво ще правим?

— Ще съобщиме на Мифлин — отвърнах. — Нали ще почакате за секунда? Отивам да му се обадя.

От Главното управление на полицията ме уведомиха, че Мифлин се е прибрал вкъщи. Намерих домашния му номер в телефонния указател и го набрах. След известна пауза чух гласа му, който звучеше сънливо и уморено.

— Обажда се Малой — рекох. — Съжалявам, че те събудих, Тим, но съм напълно сигурен, че мога да ти посоча човека, който уби Юдора Дру.

— Можеш? — гласът му зазвуча по-бодро. — Казвай, това е страхотно. Кой е?

— Бени Дуон. Искаш ли да чуеш още нещо, Тим — той работи за Салзър. Ако отидеш веднага в санаториума, вероятно ще можеш да го спипаш.

Настъпи дълго, тежко мълчание. Чаках и се подсмихвах, като си представях изражението му.

— Салзър? — рече той накрая. Гласът му звучеше така, сякаш устата му бе пълна с горещи картофи.

— Точно така — приятелчето на Брандън.

— Сигурен ли си?

— Да. Както и да е, аз ще го идентифицирам, същото ще направи и Пола. Ще се радваме да го направим.

— Ще го направите ли? — в гласа му се прокрадваха колебание и вътрешна борба.

— Разбира се. Естествено. Салзър може да се ядоса, но освен на Брандън, на кого му пука за Салзър.

— О, по дяволите — измърмори с отвращение Мифлин. — Ще трябва да говоря с Брандън. Не ми се ще да си създавам подобни неприятности.

— Хайде, върви да говориш с него. И непременно му кажи, че не съм пропуснал да се обадя и на нощния дежурен редактор в „Хералд“, за да му разкажа тая история. Не би ми се искало да изтървете Дуон, само защото на Брандън не му се ще да огорчава приятелчето си.

— Не го прави — извика Мифлин. — Слушай, Вик, недей, за Бога, да намесваш и пресата. Това е нещо, което Брандън не би понесъл.

— Жалко, защото точно това смятам да направя. Кажи му го и тръгвайте да преследвате Дуон, ако на искате пресата да преследва вас. До скоро, Тим — и докато той продължаваше да вие, аз затворих телефона.

Пола и Кермън се бяха приближили до телефонната кабинка и слушаха.

— Изкара ли го от кожата? — попита Кермън, като потриваше ръце.

— Предизвиках само малка истерия. Изглежда не горят от желание да раздразнят Салзър. — Набрах, почаках и когато някакъв мъжки глас каза: „Редакцията на «Хералд»“, помолих да ме свържат с нощния редактор.

Отне ми две минути да му разкажа историята. Приз я така, както освирепял от глад човек приема обед от пет блюда.

— Салзър изглежда глези Брандън — обясних. — Не бих се учудил, асо Брандън се опита да потули тая работа.

— Вината няма да е моя, ако успее — отвърна нощният редактор и се засмя гадно. — Благодаря, Малой. Отдавна търсех тояга, с която да смачкам тоя плъх. Остави го на мен. Ще го оправя.

Затворих и излезнах от кабинката.

— Нещо ми подсказва, че дадох тласък на една малка неприятност — рекох. — Ако съм прав, Брандън няма да сънува приятни сънища нощес.

— Срамота — възкликна Кермън.