Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (21)

V

Салзър не дрънкаше празни приказки когато рече, че посетителите превъзбуждат пациентите. Въздействието върху Хопър беше очевидно, макар че преди Бланд да донесе подносите с обяда, той с нищо не подсказа, че ще избухне.

Когато Салзър и другите си отидоха, Хопър продължи да лежи неподвижно, втренчен в тавана, с много начумерено изражение Той остана в това положение до времето за обяда и не обръщаше внимание на забележките, които правех, така че ю оставих на мира. И без това имах да мисля върху доста неща и не бях приритал за компанията му. Но когато Бланд сложи подноса на нощното шкафче, той неочаквано замахна и го запрати в другия край на стаята, където подносът се приземи с трясък и всичко се разхвърча по пода.

После седна и видът му ме накара да се изприщя. Лицето му се беше разкривило, така че едва го познах. Беше по-слабо, по-възрастно и набръчкано. В очите му имаше ожесточение на хванато в капан кръвожадно животно. Бланд отскочи на безопасно разстояние като подплашена жаба.

— Спокойно, малкия — каза той повече по навик, отколкото влагайки някакво значение в думите си.

Хопър се наведе напред и го погледна, сякаш го подканяше да се приближи, но Бланд не беше от хората, които биха се излъгали.

— Ама че дяволски късмет имам — рече той ядосано. — Трябваше да пощурее баш, когато дежурството ми свършва.

Той почисти съвестно счупените съдове и ги събра на купчинка върху подноса. Докато се занимаваше с това, явно бе решил да не обръща внимание на Хопър, който продължаваше да го гледа с обезумял, искрящ поглед.

— Така или иначе си отивам, разбра ли? — обърна се той към мен. — Имам среща и нямам намерение да я пропусна. Ти можеш да бъдеш спокоен. Няма да стигне до теб, а може и да му мине. Понякога и това се случва. Ако положението стане наистина напечено, натисни звънеца. Куел е дежурен, но недей да звъниш, освен ако не се налага. О’кей?

— Ами, не знам — отвърнах колебливо. Не ми харесваше видът на Хопър. — Колко време ще бъда сам?

— Куел ще наминава често Мен няма да ме видиш до утре — обясни ми той припряно. — Ако не се измъкна веднага, Салзър ще ме накара да остана и да наблюдавам тоя перко. Аз съм единственият, който умее да се оправя с него.

Внезапно ми хрумна една идея. Не ми харесваше перспективата да остана с Хопър. Само като го погледнех, тръпки ме побиваха, но след като Бланд щеше да се махне от пътя ми и щом ключът от белезниците беше наблизо, имах шанс да предприема нещо.

— Е, щом мога да позвъня — съгласих се и се отпуснах на възглавницата. — Но също така бих тръгнал и с теб. Какво ще кажеш?

Той се ухили.

— Шапката достатъчно ме е стегнала и без ти да си ми наоколо.

Изнесе съсипаната храна на Хопър, а аз се опитах да хапна, но тежкото дишане на съседа ми и начинът, по който гледаше отсрещната стена с изкривеното си лице, преобърнаха стомаха ми. След няколко несполучливи опита да преглътна храната, бутнах подноса настрани. Онова, което исках, беше една цигара. Исках я повече от всичко на тоя свят.

След малко Бланд се върна. Беше сменил бялата си униформа и изглеждаше толкова елегантен, че едва го познах. Вратовръзката му с ръчно изрисувани шарки ме шашна.

— Какво има? — попита той, като видя подноса ми. — Да не мислиш, че има отрова?

— Не съм гладен.

Той се обърна към Хопър, който още щом го беше видял, отново се беше привел от леглото и го гледаше убийствено.

— Е, той няма да ми попречи да се забавлявам — каза Бланд с усмивка. — Само се успокой, малкия. Не го вземай надълбоко.

— Искам цигара — рекох — и ако не получа, ще вдигна тревога преди да си излязъл от сградата.

— Не можеш да получиш — обясни ми той. — Не е много безопасно, когато вие смахнатите имате на-близо кибрит.

— Не искам кибрит, искам цигара. Запали ми я и ми остави още няколко. Ще ги паля една от друга. Ако не поема дима, ще ми избият чивиите. Не би искал и двамата да сме ти на главата, нали?

Той се раздели без желание с цигарите, запали ми една и кривна към вратата.

— Кажи на Куел да се пази от него — обади се той от прага. — Може би ще се успокои, когато излезна. Каквото и да стори, до пет минути недей да натискаш звънеца. Дай ми време да се измъкна.

Хопър направи неочаквано движение към него, но беше прекалено далеч, за да постигне нещо друго, освен да раздвижи въздуха около Бланд. Начинът обаче, по който той изскочи навън, ми показа, че беше уплашен от Хопър. Както и аз.

Следобедът беше най-дългият в живота ми. Не посмях да направя опит да взема ключа за белезниците от чекмеджето. Нямах представа кога щеше да се появи Куел, а освен това съществуваше и проблемът с Хопър. Не знаех дали нямаше да предприеме нещо, ако видеше, че се измъквам от леглото. Знаех, че веднъж ми се е паднала възможност да взема ключа и ако я пропуснех друга нямаше да имам. Реших, че ще трябва да направя опита през нощта, когато Хопър заспи и Куел бъде в леглото. Това означаваше, че някак си трябваше да избегна наркотика, а нямах представа как да го направя.

Веднага щом Бланд излезе, Хопър се успокои. Беше изключил присъствието ми и лежеше втренчен в отсрещната стена, като си мърмореше нещо и прокарваше пръсти през гъстата си руса коса. Опитах се да чуя какво казва, но думите стигаха до мен като неразбираем, неакордиран звук.

Внимавах да не направя някое внезапно движение, с което да привлека вниманието му и лежах, пушейки. Когато успях да спра да мисля за него се запитах какво ли правеше Кермън.

Учудваше ме как беше успял да убеди Лесуейс, че пише за душевни заболявания и заподозрях, че Пола имаше нещо общо с това. Поне сега знаеха какво е положението. Знаеха, че Анона Фрийдландър е в сградата. Знаеха за вратата в края на коридора и за решетките на прозорците. Едното от двете препятствия трябваше да бъде преодоляно, за да могат да ме освободят. Само че как щяха да го направят — това беше проблемът.

Около четири и половина вратата се отвори и младо момче в бяла униформа, подобна на тази на Бланд, влезе с поднос за чай. Фигурата му беше слаба, длъгнеста и мършава. На продълговатото му слабо лице беше изписано сериозното, съсредоточено изражение на кон по време на състезание. Не че не приличаше на кон. Имаше широка горна устна и големи зъби, които направо натрапваха това сравнение. Нямаше да се изненадам, ако ми беше изцвилил. Не го направи, а вместо това ми се усмихна.

— Аз съм Куел — представи ми се той и остави подноса на нощното шкафче. — Вие сте мистър Сийбрайт, нали?

— Не — отвърнах. — Аз съм Шерлок Холмс. И ако разбирате намека ми, не ми харесва да съм около Уотсън. Изпаднал е в едно от своите настроения.

Хвърли ми продължителен, тъжен, обезпокоен поглед. По вида му си личеше, че не се занимава с лунатици от много дълго.

— Но това е мистър Хопър — каза търпеливо той, сякаш говореше на дете.

Сега Хопър беше седнал в леглото, свиваше и отпускаше юмруци и ръмжеше към Куел.

Куел може да беше отскоро в това заведение, но беше достатъчно умен да разбере, че Хопър не е в настроение да си играе игрички. Той го погледна, както човек би погледнал неочаквано влезнал в дневната му тигър.

— Не мисля, че мистър Хопър иска да го безпокоят с някакъв си чай. — отбелязах. — И ако разбирате намека ми, ще стоите настрани докато не се върне Бланд.

— Не мога да го направя — отвърна той колебливо. — Д-р Салзър отсъства, а Бланд едва ли ще се върне преди утре сутринта. Наистина не трябваше да си тръгва.

— Късно е да се съжалява за това — рекох. — Покривай се, братче. Плюй си на петите. А ако можеш да ми донесеш малко уиски за вечеря, ще го посрещна с отворени обятия.

— Страхувам се, че на пациентите не им се позволява да пият алкохол — отвърна той сериозно, без да сваля очи от Хопър.

— Тогава пийни ти и ела да ми дъхнеш малко — отвърнах. — Дори и това ще е по-добре от нищо.

Той каза, че не се докосвал до алкохол и си тръгна с озадачен и изплашен вид.

Хопър се втренчи в мен и под изпитателния поглед на блестящите му очи усетих, че започвам да се чувствам малко нервно. Горещо се надявах, че белезниците на глезена му са достатъчно здрави и ще го удържат, ако му хрумне да се опита да се освободи.

— Знаеш ли какво си мислех, Хопи — подхванах бавно и отчетливо. — Онова, което трябва да направим е да разкъсаме гърлото на оня боклук Бланд и да му изпием кръвта. Трябваше вече да сме го сторили.

— Да — отвърна Хопър и пламъкът в очите му започна да гасне. — Ще го направим.

Чудех се дали е достатъчно безопасно да се опитам да взема ключа в този момент, но реших да не го правя. Не бях сигурен как ще постъпи брат Куел. Ако ме хванеше да го правя, този факт щеше да натъжи младия му живот дори повече, отколкото бе натъжен досега.

— Ще измисля плана — казах на Хопър. — Бланд е много хитър. Няма да е лесно да го хванем в капана.

Хопър изглежда се беше успокоил и лицето му спря да се криви.

— И аз ще измисля план — отвърна той.

Останалата част от вечерта мина за него в изготвяне на плана, а за мен — с мисълта какво щях да правя, ако се освободях от белезниците. Не изглеждаше особено вероятно да успея да се измъкна от сградата, но ако намерех Анона Фрийдландър и поговорех с нея и й кажех, че скоро ще я освободим, времето ми нямаше да бъде загубено напразно. После, когато Кермън се появеше — а аз бях сигурен, че рано или късно той ще се появи — нямаше да е необходимо да губим ценно време в търсенето й.

От време на време Куел надникваше в стаята. Той само подаваше глава от вратата, а Хопър беше прекалено зает, за да го забележи. Правех му шъткащи знаци всеки път щом се появеше и посочвах към Хопър, като поклащах глава. Куел, който сега приличаше на кон повече от всякога, кимваше и тихо изчезваше.

Около осем той ми донесе подноса с вечерята, при-ближи се до долната част на леглото на Хопър и му се усмихна.

— Искате ли да хапнете нещо, мистър Хопър? — попита той придумващо.

Реакцията на Хопър дори мен накара да подскоча, а Куел едва не получи инфаркт. Той се хвърли към него и го сграбчи за бялото сако, сякаш ръцете му бяха направени от някакъв еластичен материал. Куел се дръпна назад, препъна се и едва не падна. Лицето му стана бяло като хоросан.

— Не мисля, че мистър Хопър иска да яде — рекох, а парчето пиле, което дъвчех, изведнъж придоби вкуса на талашит. — Не смятам, че и аз вече искам.

Но Куел явно хич не се интересуваше какво чувствам аз. Той изхвърча от стаята — една бяла ивица, разцепваща въздуха — и трясна вратата.

Хопър отметна завивките настрани и се хвърли след него, падна с трясък на пода, тъй като беше хванат за глезена, и започна да пищи. Обърна се диво към веригата, наранила глезена му. После като видя, че не може да се освободи, превъртя се обратно в леглото и се нахвърли върху веригата на белезниците. Започна да я дърпа, а аз го гледах вледенен. От моята позиция тя изглеждаше ужасно несигурна. Мисълта, че тоя луд може да се освободи, докато аз все още бях с белезници, ме накара да потръпна. Ръката ми напипа звънеца и го натисна.

Сега Хопър държеше веригата с двете си ръце и опрял крака в долната табла на леглото се изпъна назад, почервенявайки от напрежението. Таблата се изви, но удържа на натиска и веригата също устоя. Накрая той се отпусна назад запъхтян и аз знаех, че опасността е отминала. Усетих, че лицето ми се е изпотило. Без дори да го осъзнавам, току-що бях преживял най-ужасните минути в живота си.

Зачервеното лице на Хопър сега беше станало бяло. Той лежеше неподвижно със затворени очи, а аз чаках и го наблюдавах. След известно време, за мое най-голямо учудване, той захърка.

После Куел влезе в стаята, носейки усмирителна риза. Лицето му беше бледо, но решително.

— Спокойно — казах му аз и се учудих от това, че гласът ми трепереше. — Той заспа. По-добре хвърли един поглед на белезниците му. Помислих си, че ще се освободи.

— Не би могъл — отвърна Куел и пусна усмирителната риза на пода. — Веригата е специално изработена. — Той се приближи и погледна Хопър. — По-добре да му сложа една инжекция.

— Не ставай глупак — рекох остро. — Бланд нареди да не се доближаваш до него.

— О, все пак трябва да му се бие инжекция — от-върна Куел. — Ако получи нов пристъп може да бъде много лошо за него. Не умирам от желание да го направя, но това ми е задължение.

— По дяволите задължението ти — казах нетърпеливо. — Да се занимаваш с тоя човек е все едно да държиш бомба. Остави го на мира.

Куел се доближи предпазливо до леглото и погледна Хопър, който продължаваше да хърка тежко и, придобил смелост, Куел започна да оправя завивките. Наблюдавах го със затаен дъх, като се чудех дали Хопър се преструва или не. Питах се също дали Куел е само тъп или е много смел. Или беше пълен глупак, или имаше стоманени нерви, за да се приближи толкова близо до тоя лунатик.

Куел подпъхна чаршафа и се отдръпна. Видях по челото му малки капчици пот. Не беше тъп, реших аз. Тогава значи беше смел. Ако имах медал, щях да му го дам.

— Изглежда добре — отбеляза той по-бодро. — Ще му бия инжекция. Ако се наспи хубаво, утре ще бъде във форма.

Това ме задоволяваше, но все пак се безпокоях. Нито купчина медали, нито купища пари биха ме накарали да се приближа толкова близо до спящия Хопър.

— Поемаш риск — рекох. — Убождането ще го събуди. Ако те пипне, с теб е свършено.

Той се обърна и ме погледна учудено.

— Изобщо не те разбирам — каза той. — Не се държиш като пациент.

— Аз не съм пациент — отвърнах важно. — Аз съм Шерлок Холмс, не си ли спомняш?

Той отново като че ли се натъжи и излезна. Минутите минаваха. Хопър не помръдваше, продължаваше да хърка, а лицето му беше отпуснато и уморено.

Куел се върна след известно време, което ми се стори часове, но едва ли е било повече от десет минути. Носеше покрит с кърпа поднос.

— Виж сега — казах аз и седнах в леглото. — Защо не ми махнеш белезниците? Ако стане нещо, бих могъл да ти помогна. Изглеждаш разумен човек. Ако се събуди и те сграбчи, бих могъл да го цапна по главата.

Той ме погледна сериозно като кон, очакващ торба с овес, която можеше и да не получи.

— Не мога да го направя — отвърна. — Това е в разрез с разпоредбите.

Е, бях направил всичко, което можех. Топката беше вече в него и всичко зависеше от решението му.

— О’кей — вдигнах рамене аз. — Поне ще се моля за теб.

Той напълни спринцовката и се приближи към Хопър Гледах го и усещах как косата ми настръхва, а сърцето ми започва да барабани неистово.

Изглеждаше малко несигурен, но сериозното му, наподобяващо на кон лице, беше спокойно. Той дръпна леко нагоре ръкава на пижамата на Хопър и приготви спринцовката Беше като да гледаш как някой върти в ръцете си бомба със закъснител. Не можех да направя нищо друго, освен да гледам и да се потя заради него и аз наистина се потях като ми напираше да му кажа да побърза и, за Бога, да не стои там като статуя, ами да приключва с цялата тази работа.

Въпреки очилата, той малко недовиждаше и не можеше да намери вената. Главата му се накланяше все по-ниско и по-ниско докато се взираше в бялата, жилава ръка. Изглежда беше забравил колко опасен беше Хопър. Единственото, за което явно мислеше, беше да си свърши добре работата. Лицето му беше само на фут от Хопър, когато кимна, като че ли беше намерил вената, която търсеше и наклони съвсем леко иглата към нея.

Бях спрял да дишам. Ръцете ми стискаха чаршафа. После, точно когато се готвеше да забие иглата, той се отдръпна с припряно възклицание и се запъти към подноса, който беше оставил на шкафа с чекмеджетата.

Дъхът изсвистя през сухата ми уста, когато попитах неспокойно:

— Сега пък какво стана, по дяволите?

— Забравих етера — отвърна той. — Ама че тъпо. Кожата винаги трябва да се почиства преди да се направи инжекцията.

Той се потеше почти толкова обилно, колкото и аз но, тъй като трябваше да използва етер преди да постави инжекция, точно така смяташе и да направи. О, небеса!

Хопър помръдна леко, когато Куел го мазна с етера. Едва не паднах от леглото от нервното очакване, а ръката на Куел трепереше, когато отново започна търсенето на призрачната вена.

Главата му се наведе на фут от Хопър, очите му бяха съсредоточени върху кожата.

Изведнъж Хопър отвори очи. Куел беше твърде зает, за да забележи.

— Внимавай! — извиках дрезгаво.

В момента, в който Куел вдигна поглед със сподавена въздишка, Хопър го сграбчи за гърлото с бързината на змия.