Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вик Малой (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lay Her Among the Lilies [=Too Dangerous to Be Free], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Положи я сред лилиите

Първо издание. Английска

 

Преводач: Станислава Миланова

Редактор: Борис Милев

Художник: Жеко Алексиев

Издателска къща „Албор“, София, 1993

Агенция за авторски права за България „Ника“

ISBN-954-82-72-03-2

Печатница: ДФ „Полиграфически комбинат“, София

Цена 21 лв.

История

  1. — Добавяне

III

Стояхме в подножието на почти отвесната скала и се взирахме нагоре в тъмнината. Далеч в морето огромна червена светлина на хоризонта определяше местонахождението на горящия „Дрийм Шип“. Гъба от пушек се очертаваше на фона на нощното небе.

— Там горе ли? — попита Кермън. — За какво ме мислиш — за маймуна?

— Това е нещо, което е по-добре да обсъдиш с баща си — отвърнах и се подсмихнах в мрака. — Няма друг път. Главният вход се охранява с две задвижваща се с електричество врати и с цялата бодлива тел на света. Ако искаме да влезем вътре, това е начинът.

Кермън се дръпна назад, за да разгледа повърхността на скалата.

— Има поне триста фута — рече той със страхопочитание. — Ще благославям всеки един от тях!

— Е, хайде. Поне да се опитаме.

Първите двайсет фута бяха лесни. Основата на скалата беше от големи камъни, по които не беше трудно да се изкачваш. Спряхме един до друг върху един от тях и аз насочих лъча на фенерчето си към мрака. Над нас се издигаше грапавата повърхност на скалата, която близо до върха се издаваше напред и оформяше, както изглеждаше, непреодолима преграда.

— Ей тая част ми е любима — рече Кермън, като посочи. — Там, където е издадено. Ще падне голяма веселба, докато я изкачваме: ще трябва да драпаме с нокти и зъби.

— Може да не е чак толкова лошо, колкото изглежда — отвърнах, но и на мен самият не ми харесваше. — Ако имахме въже…

— Ако имахме въже, щях да се отдалеча тихичко и щях да се обеся — рече мрачно Кермън. — Това щеше да ми спести време и доста усилия.

— Я по-тихо, дяволски песимист такъв! — скастрих го и започнах да пълзя нагоре по скалата. Имаше стъпалца и хватки и ако скалата не беше отвесна, щеше да бъде съвсем лесна за изкачване. Не при това положение на нещата си давах сметка, че едно подхлъзва-не щеше да сложи край на катеренето и на мен самия. Щях да падна право надолу и нищо нямаше да може да ме спаси.

Когато изкачих около петдесет фута, спрях да си поема дъх. Не смеех да погледна надолу. Дори най-малкият опит да се отлепя от скалата щеше да наруши равновесието ми и щях да падна.

— Как се справяш? — изпухтях и се притиснах към повърхността на скалата с поглед, вперен нагоре към звездното небе.

— Както се очакваше — изстена Кермън. — Учуден съм, че още съм жив. Мислиш ли, че е опасно или само си въобразявам?

Хванах се за една издатина и напреднах с още няколко фута.

— Опасно е само ако паднеш; тогава вероятно ще е и фатално — отвърнах.

Продължихме нагоре. Изведнъж чух, шум от търкалящ се надолу камък и Кермън затаи дъх. Косата ми настръхна.

— Внимавай с тези камъни — изпъшка Кермън. — Един току-що ми остана в ръката.

— Ще внимавам.

Когато изминах около една четвърт от пътя, неочаквано се озовах върху широка четири фута издатина, отпуснах се върху нея, легнах по гръб и се опитах да си отдъхна. Усетих, че вратът ми и гърбът ми са покри ги със студена пот. Ако знаех, че ще е толкова зле, щях да опитам вратите. Сега вече беше късно. Би могло и да е възможно да се изкачим, но щеше да е невъзможно да слезем.

Кермън се присъедини към мен. Лицето му лъщеше от пот, краката му трепереха.

— Това ме отказа от алпинизма — изпъшка той. — По едно време бях достатъчно глупав да си мисля, че е забавно. Смяташ ли, че ще можем да преодолеем онази издатина?

— Ще ни се наложи — отвърнах, като се взирах нагоре в тъмнината. — Вече нямаме друг избор, освен да продължим. Я си представи да решим да слизаме?

Отново насочих лъча на фенерчето нагоре. Вляво имаше широка четири фута пукнатина, която заобикаляше издатината.

— Видя ли? — рекох. — Ако се подпираме с крала и с рамене към онази пукнатина, можем да се изкачим покрай издатината.

Кермън пое дълбоко въздух.

— Ама че идеи ти идват — отвърна. — Това не може да стане.

— Мисля, че може — казах, оглеждайки стените на пукнатината. — И смятам да опитам.

— Не ставай глупак! — в гласа му прозвуча паника — Ще се подхлъзнеш.

— Ако предпочиташ издатината, давай. Аз ще мана по този път.

Изправих се, намерих основа за крака си, прокарах ръка по повърхността на скалата, докато не намерих за какво да се хвана и отново тръгнах да се изкачвам. Беше бавно и трудно. Слабата лунна светлина не ми помагаше особено и през повечето време трябваше да търся хватките пипнешком. Когато главата и раменете ми се изравниха с долния край на процепа, издатниката, върху която бях стъпил, поддаде. Усетих за част от секундата как помръдва, преди да се търкулне надолу и се хвърлих към процепа в отчаян опит да намеря опора. Пръстите ми напипаха някаква издатинка и аз увиснах на нея.

— Спокойно — викна Кермън, паникьосано като старица, чиято рокля е пламнала. — Задръж така. Идвам.

— Стой, където си — изпъшках. — Само ще те повлека със себе си.

Опитах се да намеря опора за краката си, но обувките ми само застъргаха по скалата и не намериха нищо. После понечих да се изтегля нагоре, като се опитвах да издърпам цялата си тежест с върховете на пръстите си, но това беше невъзможно. Успях да се изтегля на няколко инча и това беше всичко.

Нещо докосна крака ми.

— Спокойно — извика умолително Кермън и насочи крака ми към рамото си. — Сега се отпусни върху мен и се изтегли нагоре.

— Ще те блъсна надолу, глупако! — изпъшках.

— Хайде! — гласът му трепереше. — Хванал съм се добре. Бавно и сигурно. Не прави нищо прибързано.

Нямаше какво друго да се направи. Прехвърлих тежестта си много предпазливо върху рамото му, после преместих ръката си върху по-здрава опора.

— Започвам — изпъшках. — Става ли?

— Да — отвърна Кермън и аз усетих как се стегна.

Надигнах се на ръце и рамене и се плъзнах нагоре към пода на цепнатината. Легнах запъхтян, докато главата на Кермън не се появи над издатинката и после изпълзях напред и го издърпах до себе си. Легнахме един до друг и само мълчахме.

След малко се изправих несигурно.

— Страхотна нощ ни се очертава — казах и се облегнах на стената на цепнатината.

Кермън ме погледна косо.

— Да — рече. — Ще получа ли медал?

— Не, но ще те почерпя едно питие — отвърнах, поех си дълбоко въздух, забих рамене в стената и вдигнах крака срещу отсрещната стена. Като натисках силно с рамене и крака, успях да достигна седяща позиция между двете стени.

— По този начин ли смяташ да се придвижваш — попита ужасено Кермън.

— Да. Това е стар швейцарски обичай.

— Аз също ли трябва да го направя?

— Освен ако не искаш да останеш тук до края на дните си — отвърнах безчувствено. — Няма друг начин.

Започнах да се придвижвам нагоре. Острите ръбове на скалата се забиваха в лопатките ми. Ставаше бавно, но все пак напредвах. Ако мускулите на краката ми не откажеха, щях да се добера до върха. Ако откажеха обаче, падането щеше да е бързо и болезнено.

Продължавах да се движа. Предпочитах да се изкачвам оттук, пред перспективата да пробвам издатината. Когато изминах една трета от разстоянието, трябваше да спра да почина. Усещах краката си така, сякаш бях пробягал сто мили. Мускулите на бедрата ми трепереха.

— Как е, приятелю? — викна Кермън и насочи фенерчето си към мен.

— Добре. Все още съм цял — отвърнах неуверено. — Изчакай ме да стигна до върха и тогава започвай.

— Качвай се спокойно. Аз не бързам.

Тръгнах отново — бавна работа! Раменете започваха да ме болят. Продължавах да гледам нагоре към осеяното със звезди небе. То сякаш се приближаваше. Може би само се надявах да е така, но това ме вдъхнови да продължа. Дъхът ми излизаше със свистене през стиснатите зъби. Краката ми започнаха да изтръпват. Раменете ми бяха издрани. Нагоре и нагоре. Инч по инч. Знаех, че връщане назад няма. Трябваше или да стигна догоре, или да падна.

Пукнатината започна да се стеснява и това ми подсказа, че минавам покрай издатината. Придвижването стана по-трудно. Коленете ми бавно започнаха да, се допират до брадичката. Полето ми за действие се смаляваше. После изведнъж спрях. Не можех да продължа по-нататък. Над мен пукнатината се беше стеснила до три фута. Стегнах се, извадих фенерчето и насочих лъча към стената над мен. Близо до мен от скалата беше израснал храст. Отдясно имаше тесен издатък — върхът на издатината.

Прибрах фенерчето в джоба си и се протегнах към храста. Хванах се близо до корените му и леко дръпнах. Издържа. Пренесох част от тежестта си върху него. Все още издържаше. После си поех дълбоко дъх, освободих краката си от натиска върху стената и увиснах в пространството. Беше забележителен момент. Храстът се изви, но корените му бяха дълбоки. Залюлях се напред и назад, усещайки как гърбът ми се облива с ледена пот, после се люшнах към издатината и със свободната си ръка потърсих опора. Пръстите ми напипаха някаква цепнатина: недостатъчна, за да ме задържи, но стигаше, колкото да ме спре. Увиснах така, с тяло, опряно в стената на пукнатината и с крака във въздуха С дясната си ръка държах храста, а лявата беше забита в цепнатината Едно погрешно движение и щях да полетя надолу. Беше ме страх и още как. Преживявал съм какви ли не ужасни моменти в живота си, но никой от тях не можеше да се сравнява с този.

Започнах много предпазливо да се изтласквам с дясната и да се издърпвам с лявата ръка Придвижвах се бавно нагоре. Главата и раменете ми се подадоха над издатината. Наклоних се напред и гърдите ми докоснаха ръба й. Увиснах така, почти на края на силите си, Сърцето ми барабанеше. Ушите ми бучаха. След малко събрах достатъчно сили, за да се изкача с още няколко инча Вдигнах едното си коляно и го опрях на издатината. После с ужасна мъка се тласнах напред и се озовах върху нея. Легнах по гръб, без да усещам нищо, освен лудото биене на сърцето си и дрезгавото си дишане.

— Вик!

Гласът на Кермън достигна до мен през тунела на процепа. Издадох дрезгав звук и изпълзях до ръба.

— Добре ли си, Вик?

Гласът му сякаш идваше много отдалече: слаб шепот някъде от мрака. Като погледнах надолу, видях една светлинка, която се движеше напред-назад. Нямах представа, че съм се изкачваш толкова много. Лъчът долу ме накара да потръпна.

— Да — извиках му. — Дай ми една минутка. След малко овладях дишането а нервите си.

— Няма да можеш да го направиш, Джек — викнах. — Ще трябва да ме почакаш, докато намеря въже. Прекалено опасно е. Не се опитвай.

— Откъде ще вземеш въже?

— Не знам. Ще измисля нещо. Чакай там.

Обърнах се и насочих лъча на фенерчето в мрака пред мен. Бях само на около трийсет фута под върха на скалата. Останалата част от пътя беше лесна.

— Тръгвам — викнах му. — Стой там, докато намеря въже.

Следващите трийсет фута ги изкачих направо ходейки и се озовах точно до претрупания с украса басейн. Над мен се извисявате къщата. В един от прозорците се виждаше самотна светлина.

Тръгнах към нея.