Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (26)

IV

Лейтенант Брадли от отдела за изчезнали лица беше набит, обезверен офицер от полицията на средна възраст, който прекарваше дълги часове зад едно скапано бюро в малко кабинетче на четвъртия етаж в сградата на Главното управление и се опитваше да отговори на въпроси, които нямаха отговор. През целия ден и през част от нощта при него идваха хора или му се обаждаха по телефона, за да съобщят за изчезнали близки, като очакваха да ги намери. Нещо, което не беше лесно, след като в повечето случаи мъжът или жената бяха изчезнали, защото им беше писнало от домовете им, от съпругите или съпрузите и полагаха възможно най-големи усилия да не бъдат открити. Работа, с която не бих се заел, дори да ми плащаха двайсет пъти повече, отколкото получаваше Брадли и с която така или иначе не бих се справил.

Зад вратата му от матирано стъкло все още се виждаше светлина, когато почуках. Заучено любезният му, вял глас ме покани да влезна.

Ето го, зад бюрото, с лула в устата и уморени, хлътнали, проницателни кафяви очи. Едър оплешивяващ мъж с торбички под очите. Човек, който вършеше добра работа, за което не получаваше нито признание, нито благодарност, а и не искаше да получи.

Когато ме видя, спокойното му лице се смръщи.

— Изчезвай — рече ми той обезнадеждаващо. — Зает съм. Нямам време да слушам за неприятностите ти. Имам си собствени.

Затворих вратата и се облегнах на нея. Не бях в настроение да слушам любезностите на някакъв лейтенант от полицията, а освен това и бързах.

— Имам нужда от помощ, Брадли — казах. — При това бързо. От теб ли ще я получа или да отивам при Брандън?

Избледнелите кафяви очи придобиха учудено изражение.

— Не е нужно да ми говориш по този начин, Ма-лой — отвърна той. — Какво те мъчи?

— Много неща, но нямам време да навлизам в подробности — прекосих малкото разстояние от вратата до бюрото му, сложих юмруци на попивателната и го погледнах в очите. — Трябва ми всичко, което имаш за Анона Фрийдландър. Помниш ли я? Тя е била една от сестрите на д-р Салзър в санаториума на булевард „Футхил“. Изчезнала е на 15 май 1947.

— Знам — отвърна Брадли и рунтавите му вежди се вдигнаха на около инч. — Ти си вторият досадник за последните четири часа, който иска да погледне досието й. Не е ли странно как тия неща все идват по две наведнъж. Забелязъл съм го и преди.

— Кой беше той?

Брадли натисна звънеца на бюрото си.

— Това не е твоя работа — отвърна. — Сядай и не ми досаждай.

Когато си издърпвах стол, за да седна, влезе някакъв полицейски чиновник и застана в очакване.

— Донеси пак досието на Анона Фрийдландър — нареди му Брадли. — По-живо. Този джентълмен бърза.

Чиновникът ми хвърли студен поглед и си замина като столетник, който изкачва стръмна стълба.

Брадли запали лулата си и се загледа в изпоцапаните си с мастило пръсти. Дишането му едва се чуваше.

— Още си пъхаш носа в работите на Кросби, а? — попита той без да ме погледне.

— Все още го правя — отвърнах кратко.

Той поклати глава.

— На вас, младите и амбициозните, никога не ви идва умът, вали? Чух, че Макгро и Харстъл са се отбили при теб по-миналата нощ?

— Така беше. Морийн Кросби се появи и ме спаси. Как ти се струва това?

Той леко се усмихна.

— Бих искал да бях там. Тя ли е била тази, която е ударила Макгро?

— Да.

— Страхотно момиче.

— Чувам, че в къщата на Салзър имало голяма веселба — рекох, като го гледах. — Струва ми се, че спортните ви фондове ще пострадат.

— Ей сега ще ревна. На моята възраст хич не ми пука за спорта.

Седяхме в натегнато мълчание няколко минути, после аз попитах:

— Някой да се е обаждал да съобщи, че е изчезнало момиче на име Гърни? Тя също беше сестра при Салзър.

Той подръпна широкия си нос и поклати глава.

— Не. Пак от сестрите на Салзър, казваш?

— Да. Красиво момиче: има хубаво тяло, но ти май си малко старичък, за да те интересуват хубавите тела.

Брадли отвърна, че наистина е малко старичък за тоя род неща, но вече ме гледаше замислено.

— Както и да е, тя няма да ти свърши никаква работа — мъртва е — рекох.

— Опитваш се нещо да ми кажеш или само се правиш на много умен? — попита той и в гласа му прозвуча язвителна нотка.

— Чух, че мисис Салзър се опитала да я отвлече от апартамента й. Момичето паднало по аварийната стълба и си счупило врата. Мисис Салзър я скрила някъде в пустинята, вероятно около санаториума.

— Кой ти каза?

— Една старица, която гадае По кристална топка.

Той се почеса по бузата с края на лулата и ме погледна безизразно.

— По-добре кажи на Брандън. Това е работа ча отдел „Убийства“.

— Това е само сведение, братле, не е доказателство. Брандън обича фактите, а аз може да не съм готов да му ги дам. Казвам го на теб, защото ти може да предадеш, а може и да не предадеш сведението по съответния канал, но аз няма да съм замесен.

Брадли въздъхна, сети се, че лулата му е загаснала и потърси пипнешком кибрит.

— Вие, младите хора, сте много хитри — каза той. — О’кей, ще го предам. Колко от него е истина?

— Всичко. Защо мислиш, че мисис Салзър е нагълтала отровата?

Чиновникът влезе и остави на бюрото една папка. Няколко секунди двамата гледахме втренчено половин дузина празни листове.

— Какво по дяволите… — започна Брадли и лицето му се наля с кръв.

— Спокойно — рекох, протегнах се и порових из листовете. Само празни страници и нищо повече.

Брадли мушна пръст в звънеца и го задържа там.

Може би чиновникът надуши опасността, защото побърза да се появи.

— Какво е това? — попита Брадли. — Какви си ги забъркал?

Чиновникът зяпна към празните страници.

— Не знам, сър — отвърна той, като промени цвета си. — Папката беше затворена, когато я взех от подноса ви.

Брадли дишаше тежко, понечи да каже нещо, но размисли и махна с ръка към вратата.

— Изчезвай! — заповяда той. Чиновникът излезе.

Настъпи пауза, след което Брадли рече:

— Това може да ми струва работата. Той трябва да е откраднал документите.

— Искаш да кажеш, че е взел съдържанието на папката и е оставил това за заблуда?

Брадли кимна.

— Така трябва да е, Имаше снимка и описание на рапортите по случая, когато му я дадох.

— Нямате ли копия?

Той поклати глава. Замислих се за момент.

— Онзи, който поиска папката — започнах, — не беше ли висок, мургав, силен — нещо от типа на филмова звезда?

Брадли гледаше без да вижда.

— Да. Познаваш ли го?

— Виждал съм го.

— Къде?

— Искаш ли да си получиш документите обратно?

— Разбира се, че искам. Какво имаш предвид?

Изправих се.

— Дай ми време до девет часа утре — казах. — Или ще ти донеса документите, или ще ти доведа мъжа, който ги е взел Работя по един случай, Брадли, и не искам Брандън да се намесва в него. Не е необходимо да докладваш до утре сутринта, нали?

— За какво говориш? — попита Брадли.

— Ще имам документите или мъжа до утре сутринта, ако седиш кротко и си затваряш устата, — повторих и тръгнах към вратата.

— Ей! Върни се! — викна Брадли и стана.

Но аз не се върнах. Взех на бегом четирите етажа до изхода, където Кермън ме чакаше в буика.