Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (7)

I

Капитанът от полицията Брандън седеше зад бюрото си и ме гледаше намръщено. Той беше около петдесет-годишен, почти дебел, с изобилно количество бяла като току-що паднал сняг коса и очи, които бяха толкова твърди, дружелюбни и безизразни, колкото бирени капачки.

Образувахме интересен квартет. Тук беше Пола, която изглеждаше хладна и невъзмутима, седнала някъде отзад. Тук беше и Тим Мифлин, който се беше облегнал на стената, бездвижен, замислен и тих като задрямал столетник. Тук бях и аз — в стола за важна гости пред бюрото, тук беше, разбира се, и капитанът от полицията Брандън.

Стаята беше голяма, просторна и добре мебелирана. На пода имаше хубав турски килим, виждаха се и няколко фотьойла, а на стените — една-две репродукции на селските пейзажи на Ван Гог. Голямото бюро беше разположено в ъгъла на стаята между двата прозореца, които гледаха към бизнес-района на града.

Вече бях идвал в тази стая и все още пазех спомена за малката неприятност, която беше възникнала тогава. Брандън ме харесваше толкова, колкото Хирошима харесваше атомната бомба, така че пак очаквах да се случи Нещо неприятно.

Разговорът не беше започнал добре, не се и подобряваше. Брандън вече въртеше пура в ръцете си — тик, който показваше неудоволствието му.

— Добре — каза той с тънък и гневен глас, — пак да започнем отначало. Получил си това писмо… — той се наклони напред, за да погледне писмото на Джанет Кросби така, сякаш то бе заразено с тетанус. Внимаваше да не го докосне — Датата е 15 май 1948.

Е, това поне показваше, че може да чете. Не отговорих нищо.

— В писмото е имало пет стодоларови банкноти. Така ли е?

— Точно така — потвърдих.

— Получил си писмото на 16 май, но си го пъхнал в джоба на някакво палто, без да го отвориш, и си забравил за него. Едва когато си подарил палтото, писмото се е намерило. Така ли е?

— Точно така.

Той погледна намръщено пурата си, после долепи широкия си дебел нос до нея.

— Страхотно си вършиш работата.

— Случват се такива неща — отвърнах кратко. — Спомням си, че по времето на процеса срещу Тетси полицията пропусна …

— Остави процеса срещу Тетси — рече Брандън с глас, с който човек можеше да нареже шунка. — Говорим за това писмо. Отишъл си до имението на Кросби с намерението да видиш мис Морийн Кросби. Така ли е?

— Да — отвърнах, като вече усещах, че започвам да се изморявам от всичко това.

— Но не си се срещнал с нея, защото тя не се е чувствала добре, така че е трябвало да продължиш да си пъхаш носа в тази работа като отидеш да видиш камериерката на мис Джанет Кросби. Така ли е?

— Ако ти харесва да го представяш по този начин, нямам нищо против.

— Така ли е или не е така?

— О, разбира се, че е така.

— Въпросната Дру е казала, че иска петстотин долара преди да проговори. Това е твоята версия, а аз не съм много сигурен дали ще я приема. Ти си наблюдавал къщата и не след дълго е пристигнал маслено-зелен додж с едър мъжага, който е влезнал вътре. Останал е там десетина минути, след което е излезнал. После си влезнал ти и си я намерил мъртва. Така ли е?

Кимнах.

Той откъсна връхчето на пурата и потърси опипом кибрит. През цялото това време подобните на бирени капачки очи продължаваха да ме гледат мрачно и втренчено.

— Твърдиш, че доджът принадлежи на д-р Салзър — продължи той и драсна клечката в подметката на обувката си.

— Така казва Мифлин. Помолих го да провери регистрационния номер.

Брандън погледна към Мифлин, който беше втренчил празен поглед в отсрещната стена.

— Половин час след като Малой ти е телефонирал и те е попитал кой е собственикът на тази кола, си получил съобщение от д-р Салзър, че колата е била открадната. Така е, нали?

— Да, сър — потвърди хладно Мифлин.

Погледът на Брандън се завъртя към мен.

— Чу ли това?

— Разбира се.

— Добре — Брандън поднесе запалената клечка към пурата си и всмукна дима. — В такъв случай значи ти е ясно и в главата ти няма да се раждат никакви чудновати идеи относно д-р Салзър. Ти може и да не знаеш, но той е много уважаван и ценен гражданин на този град и аз няма да допусна нито ти да го безпокоиш, нито някой като теб. Разбра ли?

Подръпнах замислено носа си. Това не се очакваше.

— Разбира се — отвърнах.

Той издиша през бюрото дима в лицето ми.

— Не ми харесваш, Малой, не ми харесва и скапаната ти организация. От нея може и да има някаква полза, но се съмнявам. Дяволски сигурен съм, че ти си човек, който само създава главоболия. Достатъчно неприятности създаде със случая „Сърф“ преди няколко месеца и ако не беше толкова дяволски хитър, самият ти също щеше да си навлечеш доста беди. Мис Джанет Кросби е мъртва. — Той се наклони напред, за да погледне отново писмото. — Семейство Кросби беше и все още е сред най-богатите и влиятелни семейства и аз не бих ти позволил да им причиняваш тревоги. Нямаш законно право над петстотинте долара, които мис Кросби ти е изпратила. Те трябва да се върнат обратно на наследниците й — веднага. Трябва да оставиш мис Морийн Кросби на мира. Ако има неприятности с някакъв изнудвач — в което се съмнявам, ще дойде да потърси помощ or мен. Цялата тази работа няма нищо общо с теб и ако науча, че вършиш безобразия, ще предприема действия, които ще те пратят там, където няма да безпокоиш никого за доста дълго време. Разбра ли?

Ухилих му се.

— Започвам да разбирам — отвърнах и се наклоних напред, за да го попитам: — Колко влага Салзър в спортните ви фондове, Брандън?

Дебелото розовобяло лице стана мораво. Подобните на бирени капачки очи сега светеха като нащърбен кремък.

— Предупреждавам те, Малой — озъби ми се той. — Моите момчета знаят как да се оправят с боклуци като теб. В някоя от следващите нощи може да ти се случи нещо в някоя тъмна алея. Сложи край на Кросби и забрави Салзър. Сега изчезвай.

Изправих се.

— А колко внасят Кросби в благотворителния ви фонд, Брандън? — попитах. — Колко ти плати старецът за потулвапето на случая, когато Морийн Кросби е убила човек с автомобила си преди две години? Уважавани и ценени? Не ме карай да се смея. Салзър е толкова уважаван и ценен, колкото побойниците в „Делмонико“. Как е станало така, че той е подписал смъртния акт на Макдоналд Кросби, след като дори няма лекарска правоспособност?

— Изчезвай! — каза много тихо Брандън.

Гледахме се в очите четири секунди, после аз повдигнах рамене, обърнах му гръб и се отправих към вратата.

— Хайде, Пола, да се махаме оттук, преди да сме се задушили — рекох и отворих вратата. — Запомни тази малка подробност за случката в тъмната алея. Да съдиш за нападение капитан от полицията е също толкова забавно, колкото и всеки друг.

Последвах Пола надолу по коридора. Мифлин се затътри подире ни като човек, който стъпва върху яйца с подковани с гвоздеи обувки.

В края на коридора той се изравни с нас.

— Чакайте малко — каза той. — Влезте тук — и отвори вратата на офиса си.

Влезнахме, защото и двамата с Пола харесвахме Мифлин, а освен това беше твърде полезен, за да се караме с него. Той затвори вратата и се облегна на нея. Червендалестото му жилаво лице изглеждаше угрижено.

— Избра много приятен начин да разговаряш с Брандън — отбеляза горчиво той. — Ти си луд, Вик. Знаеш не по-зле от мен, че така няма да стигнеш доникъде.

— Знам — отвърнах, — но това влечуго ме изкара от кожата.

— Трябваше да те предупредя, но не ми остана време. Все пак ще ти е от полза да знаеш, че Брандън те ненавижда до смърт.

— И това го знам, но какво можех да направя? Налагаше се да му разкажа цялата история. Какво означава Салзър за него?

Мифлин вдигна рамене.

— Салзър е добър приятел на полицията. Известно ми е естествено, че този санаториум си е чисто обирджийство, но в това няма нищо незаконно. — Той понижи глас и продължи: — Откъде, по дяволите, си мислиш, че Брандън е взел кадилака си? Парите, които получава един капитан от полицията, не стигат за такова нещо. Има и още — Морийн Кросби уреди детето на Брандън да учи в колеж, също така тя плаща и сметките на мисис Брандън при лекарите. Избрал си двамата най-скъпи благодетели на Брандън.

— Предполагах, че има нещо такова, за да се оплете Брандън в подобна бъркотия — рекох. — Слушай, Тим, Салзър наистина ли ви уведоми, че колата му е била открадната?

— Да, лично аз бях на телефона.

— Какво смяташ да правиш с тоя убиец? Нещо илч нищо?

— Е, много ясно — ще се опитаме да го открием. Знам какво си мислиш, Вик, но грешиш. Салзър е прекалено хитър, за да се замеси в убийство. Можеш да го изключиш.

— Щом казваш.

— И внимавай. Онова за случката в тъмната алея не беше казано само така. Няма да си нито първият, нито последният, който ще си го получи, защото не се харесва на Брандън. Послушай ме — внимавай.

— Благодаря ти, Тим. Ще внимавам, но знам как да се грижа за себе си.

Мифлин потърка безформения си нос с ръка.

— Не е толкова лесно. Започнеш ли да се отбраняваш, ще те арестуват за оказване съпротива на полицията. Ще изфабрикуват съответното обвинение, ще те приберат на топло и после момчетата от полицията наистина ще поработят върху теб.

Потупах го по ръката.

— Не се оставяй това да те безпокои. Лично мен няма да ме безпокои. Нещо друго?

Мифлин поклати глава.

— Внимавай — повтори той, отвори вратата, надникна навън, огледа коридора, за да е сигурен, че е чисто и после ни даде знак да излизаме.

Слезнахме по каменните стъпала във фоайето. Двама едри цивилни се бяха облегнали от двете страни на двойната врата. Единият имаше огненочервена коса и отпуснато бяло лице. Другият беше добре сложен и изглеждаше силен, почти колкото ръждясало парче чугун. Те двамата ни изпратиха с бавни и замислени погледи и червенокосият се изплю старателно в медния плювалник на шест ярда от него.

Минахме покрай тях, спуснахме се по стълбите и излезнахме на улицата.