Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (27)

V

Бяхме четирима: Майк Финеган, Кермън, аз и един дребничък мъж с угрижено лице, е черна зацапана шапка с широка периферия, с мръсна риза без сако отгоре и мърляви бели дочени панталони. Седяхме в задната стая на бара на Делмонико, На масата имаше бутилка уиски и четири чаши, въздухът беше изпълнен с цигарен дим.

Дребничкият мъж със зацапаната шапка беше Джо Декстър. Той въртеше товаро-разтоварния бизнес и превозваше стоките до корабите, хвърлили котва в пристанището. Финеган твърдеше, че му е приятел, но по начина, по който Декстър се държеше, човек не би го разбрал.

Бях му направил предложението си и той седеше и ме гледаше така, сякаш ме мислеше за луд.

— Съжалявам, мистър — рече накрая. — Не мога да го направя. Ще си съсипя бизнеса.

Кермън се беше разплул в стола си, с цигара в уста и със затворени очи. Отвори едното си око и каза:

— На кой му пука за бизнеса? Трябва да се отпуснеш, братко. В живота, освен бизнес, има и други неща.

Декстър облиза устните си, Намръщи се на Кермън и застана като на тръни в стола си. После се обърна умолително към Майк.

— Не мога да го направя — повтори той. — Не и такова нещо. „Дрийм Шип“ са едни от най-добрите ми клиенти.

— Това няма да продължи още дълго — рекох. — Вземай парите, докато още ти ги предлагат. Ще спечелиш стотачка от тая работа.

— Стотачка. — Лицето му се изкриви в презрителна усмивка. — Шерил ми плаща повече всеки месец; това са постоянни доходи. Няма да го направя.

Дадох знак на Майк да не го взема навътре. Беше се привел напред, а от гърлото му излизаше ръмжащ звук.

— Виж — обърнах се към Декстър, — всичко, което се иска от теб, е да доставиш този сандък на кораба тази нощ. Направи го и ще получиш стотак. Какво те плаши толкова?

— А в сандъка ще бъдеш ти — каза Декстър. — Вървете по дяволите. На никой не е позволено да пристъпи на този кораб без разрешение. Ако те хванат — а те ще го направят — ще разберат, че аз имам нещо общо с това. Най-малкото, което Шерил ще направи, е да закрие сметката ми. По-вероятно е обаче да изпрати някой да ми пробие черепа. Няма да го направя.

Докато пълнех отново чашите, погледнах часовника си. Беше седем и половина. Времето напредваше.

— Слушай, Джо — рече Майк, накланяйки се напред, — този човек ми е приятел, ясно ли е? Иска да се качи на борда на този кораб и ще се качи, ясно ли е? Шерил не е единственият, който може да пробива черепи. Ще свършиш ли работата или да ставам лош?

Кермън извади 45-калибровия си колт и го сложа на масата.

— А когато той свърши, ще започна аз — обади се той.

Декстър погледна колта и се отмести от втренчения поглед на Майк.

— Нямате право да ме заплашвате — възпротиви се унило.

— Можем да опитаме — отвърна спокойно Кермън. — Даваме ти десет секунди преди да започнем.

— Не притискайте човека — намесих се аз и извадих от портфейла си десет десетдоларови банкноти. Разстлах ги на масата и ги побутнах към Декстър. — Хайде, вземи си парите и да започваме да действаме. С Шерил е свършено. До утре ченгетата ще са там. Вземай парите, дока го ти ги предлагат.

Декстър се поколеба, после взе парите и ги потри между мръсните си пръсти.

— Не бих го направил за никой друг — каза той на Майк.

Допихме чашите си, бутнахме столовете назад и излезнахме навън край брега. Беше гореща, тиха нощ с лек намек за дъжд в небето. Някъде там на хоризонта можех да видя светлините на „Дрийм Шип“.

Тръгнахме по една уличка към склада на Декстър. Той беше тъмен. Когато отключи вратата и я отвори, посрещна ни миризмата на катран, бензин, влажни дрехи и гума.

Складът беше голям и натъпкан догоре със сандъци, навити на рола въжета и опаковани в хартия пакети, които чакаха реда си да бъдат доставени на хвърлилите котва в пристанището кораби. По средата на пода имаше широк пет фута квадратен сандък.

— Това е — рече мрачно Декстър.

Заехме се да го разковаваме.

— Трябват ми чук и длето — казах на Декстър.

Докато той беше за инструменти, Кермън се обърна към мен:

— Сигурен ли си, че точно това трябва да се направи?

Кимнах.

— Ако имам късмет, ще разполагам с почти половин чае до времето, когато ще ме очакват да пристигна. За това време мога да направя много неща. Когато с Майк се приближите в девет, ще предприема нещо, така че да имате възможност да се качите на борда. След това всеки ще се грижи за себе си.

Декстър дойде с инструментите.

— Внимавайте как ще заковете сандъка — предупредих Кермън. — Искам да се измъкна бързо.

— Ще се погрижим за това, приятелю. Ти само си седни вътре и се дръж добре.

Майк направи — знак на Декстър да се отдалечи. Не искаше Декстър да види автомата, който Кермън извади от куфарчето си и под прикритието на набитото тяло на Майк сложи на дъното на сандъка.

— Имаш достатъчно място — каза ми той. — Сигурен ли си, че не искаш да отида аз?

Влезнах вътре.

— С Майк ще дойдете в девет. Ако на лодката на Шерил има повече от един човек и сметнете, че няма да можете да се справите с тях, ще дойдеш сам. Ще си помислят, че съм аз. Ако чуете, че на кораба се стреля, вземете Мифлин и още няколко ченгета и се включвайте в битката. О’кей?

Кермън кимна. Изглеждаше много загрижен.

— Майк, ти идваш заедно с Декстър — продължих аз. — Ако рече да оплете конците, цапни го по главата и го хвърли във водата.

Свирепо намръщен, Майк отвърна, че точно така Ще направи.

Когато Кермън намести капака, имах място точно колкото да се свия с колене, допиращи до брадичката ми. Въздухът влизаше в сандъка през процепите. Предположих, че няма да ми отнеме повече от минута да се измъкна.

Кермън закова капака и тримата качиха сандъка на една количка. Пътуването до брега беше доста неприятно и се снабдих с няколко ожулени места, докато ме качваха в лодката на Декстър.

Моторът бе включен и лодката ни поведе към открито море. Вятърът, който проникваше през процепите в сандъка, беше остър и движенията на лодката, докато си пробиваше път през големите вълни, никак не ми бяха приятни.

Минутите летяха, после Майк ми прошепна, че се приближаваме към „Дрийм Шип“.

Някакъв глас се провикна, последва кръстосан разговор между лодката и кораба. Някой изглежда не желаеше да приеме сандъка по това време на нощта. Декстър добре си играеше ролята. Каза, че утре трябва да види болния си брат и ако не вземат сандъка сега, ще трябва да чакат до по-следващия ден.

Мъжът от кораба го напсува и му рече да почака дерик-крана.

Майк ме държеше в течение на онова, което ставаше, като шепнеше през една от пролуките.

След известно време сандъкът ужасно се залюля и увисна във въздуха. Приготвих се за неприятно приземяване. То си беше и неприятно. Сандъкът се тръшна някъде на кораба и ме разтърси целия.

Мъжът, който беше изругал Декстър, го изруга отново. Гласът му прозвуча съвсем отблизо, после се трясна врата и аз останах сам.

Чаках, като се ослушвах, но не чух нищо. След известно време реших, че опасността е отминала и мога да изляза. Вмъкнах длетото между две дъски и напънах. Озовах се в мастилена тъмнина. Миризмата беше същата като в склада на Декстър, ето защо реших, че се намирам в трюма на кораба.

Извадих фенерчето си и огледах на светлинката му широкото мазе. Беше пълно с провизии, алкохол и бурета бира. Цареше пълна тишина. В другия край имаше врата. Отидох до нея, отворих я няколко инча и надникнах в тесен, добре осветен коридор.

Държах автомата до себе си. Не исках да се натоварвам с него, но Кермън настоя. Каза, че с такова оръжие бих могъл да се преборя с половината екипаж. Съмнявах се в това и го взех повече за негово успокоение, отколкото за мое.

Започнах да се промъквам по коридора по посока на разположената перпендикулярно желязна стълба, която се виждаше в другия му край и която според мен вероятно водеше нагоре към палубата. Точно бях стигнал до половината на коридора, когато изведнъж се стъписах. На стълбата се появиха първо две обувки, после два крака в бял ленен панталон. Секунда по-късно в мен се втренчи моряк.

Беше едър: почти толкова едър, колкото бях аз, а освен това изглеждаше доста як. Насочих автомата към него и му се озъбих. Вдигна ръцете си толкова бързо, че кожата на кокалчетата на ръцете му се ожули в ниския таван.

— Само да гъкнеш и ще станеш на пихтия — изръмжах му.

Той стоеше като закован, с очи, втренчени в автомата и със зяпнала уста.

— Обърни се — заповядах.

Той се обърна и аз го ударих с приклада по главата.

Когато политна, хванах го за ризата и го пуснах леко на пода.

Бях запотен и неспокоен. Трябваше да го скрия преди да се е появил още някой.

Непосредствено до мен имаше врата. Поех риска, завъртях дръжката и надникнах в празна каюта. Вероятно беше неговата и той се беше запътил към нея.

Повдигнах го, като го хванах под мишниците, и го завлякох в каютата. Затворих вратата и я заключих.

Съблякох го бързо, свалих дрехите си и облякох неговите.

Моряшката му фуражка ми беше малко голяма, но поне скриваше лицето ми.

Запуших му устата, увих го в един чаршаф и го завързах с колана му и с парче въже, което открих в каютата. После го изтеглих върху койката, оставих автомата до него, пъхнах 38-калибровия си в панта-лона и се запътих към вратата.

Ослушах се, не чух нищо, открехнах вратата и надникнах. Коридорът беше пуст като мозъка на мъртвец и също толкова тих. Загасих лампата, измъкнах се от каютата и заключих вратата след себе си.

Погледнах часовника си. Беше осем и двайсет и пет. Имах само трийсет и пет минути, докато Кермън се появеше.