Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (14)

III

Когато искам да се отпусна, опитвам се да подредя картина, която се състои от отделни парченца. Пола ми ги носи от един загубил крака си ветеран, когото навестява през свободните си следобеди, за да си побъбрят. Този човек прекарва цялото си време в изрязване на елементи от железопътни плакати, които Пола му носи, за да прави игрите. Резултатът е страхотен и една картина ми отнема поне месец, докато я наредя. После я давам на някоя болница и взимам нова от приятеля на Пола.

Научих от опит, че някое на пръв поглед малко и незначително парченце много често се оказва ключът към цялата картина и вечно съм нащрек за такива парченца. По същия начин, когато съм на работа, винаги съм нащрек за някоя незначителна дреболия, която сякаш няма никакво значение за случая, а всъщност много често се оказва, че има.

През последния час седях умислен в кабинета си. Минаваше седем. През нощта офисът беше затворен, така че само бутилката уиски ми беше останала.

Бях нахвърлил някои бележки, които изглеждаха внушително, но не помагаха кой знае колко. Докато четях списъка на възможните следи, спрях се на името на Дъглас Шерил. Защо, запитах се, Джанет Кросби беше развалила годежа седмица преди смъртта на Макдоналд Кросби? Този факт като че ли нямаше отношение към случая, но би могъл и да има. Не можех да бъда сигурен преди да разбера поради каква причина точно годежът е бил развален. Кой би могъл да ми каже? Дъглас Шерил, очевидно, но не можех да отида при него, без да се издам, а за момента не бях готов да го направя. Кой още оставаше? Погледнах бележките си. Джон Стивънс, икономът на Кросби, беше една възможност. Реших, че не е лоша идея да раз-бера що за човек е. Ако беше някой, чийто вид внушава доверие, щеше вероятно да е от полза да му се доверя. Марта Бендикс беше казала, че сега работи за Грегъри Уейнрайт.

Нямаше защо да отлагам, помислих си, така че на мерих номера на Уейнрайт в указателя. Набрах го и след секунда или дори по-малко, един сериозен глас обяви: „Домът на мистър Уейнрайт“.

— Мистър Джон Стивънс ли е? — попитах.

Последва известна пауза и гласът рече предпазливо:

— Стивънс е. Кой се обажда, извинете?

— Казвам се Малой. Мистър Стивънс, искам да по-говоря с вас за нещо важно и поверително, свързано със семейство Кросби. Можем ли да се срещнем по ня-кое време тази вечер?

Отново пауза.

— Не разбирам. — Гласът принадлежеше на възрастен човек, възпитан и вероятно малко изкуфял. — Страхувам се, че не ви познавам.

— Може би сте чували за „Юнивърсъл Сървисиз“.

Да, чувал бил за „Юнивърсъл Сървисиз“.

— Аз ръководя организацията — казах. — Много важно за мен да поговоря с вас за Кросби.

— Не смятам, че имам право да обсъждам с вас бившия си работодател — отвърна студено той. — Съжалявам.

— Няма да ви заболи от това, което имам да ви кажа. След като ви обясня за какво става дума, може би ще склоните да ми доверите онова, което искам да знам. Ако ли не, нищо страшно няма да се е случило.

Този път паузата беше по-дълга.

— Добре, мога да се срещна с вас, но нищо не ви обещавам.

— Всичко е наред, мистър Стивънс. На ъгъла на „Джеферсън“ и „Фелмън“ има кафене. Можем да се срещнем там. По кое време ви е удобно?

Обеща, че ще бъде там в девет.

— Ще бъда с шапка и ще чета „Ивнинг Хералд“ — предупредих го.

Отвърна, че ще ме потърси и затвори.

Имах почти два часа до срещата и реших да убия времето в бара на Финеган. Загубих няколко минути, за да заключа вратата. Докато превъртах ключовете, затварях сейфа и прозорците, мислех си за сестра Гърни. Кой я беше отвлякъл? Защо я бяха отвлекли? Беше ли още жива? Тези мисли доникъде не можеха да ме доведат, но ме тревожеха. Вее още обзет от тях, отидох в предната стая, огледах се, за да се уверя, че всичко е наред за през нощта, прекосих стаята, излезнах в коридора и заключих външната врата след себе си.

В края на коридора забелязах нисък, набит мъж, който се беше облегнал на стената до вратата на асансьора и четеше вестник. Не вдигна поглед, когато спрях до него, за да натисна звънеца, с който се повикваше момчето от асансьора. Хвърлих му небрежен поглед — мургав беше, а чертите на сипаничавото му лице не бяха остри. Приличаше на италианец, но би могъл да бъде и испанец. Морскосиният му костюм от шевиот бе лъснал на лактите, маншетите на бялата му риза бяха мръсни.

Момчето от асансьора отвори вратата и двамата с жабаря влязохме. На третия етаж спряхме, за да вземем Манфред Уилет, който гледаше през мен с празен поглед, а после насочи вниманието си към вечерния вестник. Действително, казал ми беше, че иска дискретност, но, помислих си, все пак беше малко прекалено да се прави, че не ме познава. Той обаче беше човекът, който плащаше, така че можеше да си позволи да диктува условията.

Купих си „Ивнинг Хералд“ от будката, като дадох възможност на Уилет да излезе от сградата, без да се блъсне в мен. Видях го как се отдалечава с олдсмобила си, който имаше размерите на дреднаут^[1]. Жабарят с мръсните маншети се беше разплул в едно от креслата във фоайето и четеше вестника си. Насочих се по коридора към задния изход, а после по уличката — към бара на Финеган.

Помещението беше пълно с дим, престъпни субекти и кресливи гласове. Едва бях направил няколко крачки към любимата си маса, когато за ръката ме хвана Олаф Крюгер, собственик на боксовата школа на Принсес Стрийт.

Олаф не беше много по-едър от жокей, беше плешив като яйце и почти толкова умен.

— Здрасти, Вик — поздрави ме той, когато си стиснахме ръцете. — Ела да пийнем по едно. Не съм те виждал от седмици. С какво съм съгрешил?

Пробих си път до бара и смигнах на Майк Финеган който се потеше под двата реда неонови лампи и пиеш бира.

— Редовно присъствах на състезанията — казах, когато Олаф се покачи на едно столче до бара, като си осигури пространство с лакти и заплашителни жестове които никой не приемаше сериозно. — Явно не сме се видели. Онова момче О’Хара добре се справя.

Олаф размаха малките си ръчички към Финеган.

— Уискита, Майк — извика той с пронизителния си писклив глас — О’Хара? Да, добре се справя, но е гола вода на кроса. Повтарям му го непрекъснато, но не ме слуша. Някой ден ще срещне човек, бърз като вятър, и това ще е краят.

През следващия половин час обсъждахме бокса Нямаше нищо друго, за което Олаф можеше да говори. Докато бъбрехме, унищожихме по два клубни сандвича и изпихме по три двойни уискита.

Към нас се присъедини Хъгсън, спортният коментатор на „Хералд“, и настоя да поръча по още едно уиски. Беше висок, строен, малко циничен, оплешивяващ, с болнави торбички под очите и посипано с пепел сако. Човек никога не може да го види без пура, която миришеше, сякаш я беше намерил преди две години в боклукчийските кофи и вероятно така си беше.

След като изслуша три или четири от дългите му цинични историйки, Олаф го прекъсна:

— Каква е тая работа, дето я разправят, че Дикси Кид попаднал на някаква шумна веселба снощи? Можеш ли да ми кажеш нещо по въпроса?

Хъгсън вдигна рамене:

— Не знам. Кид не ще да се разприказва. Окото му е насинено, ако това те интересува. Един от таксиметровите шофьори на пристанището твърди, че е доплувал до брега.

— Ако са го хвърлили от „Дрийм Шип“, това си е бая плуване — рече Олаф и се подсмихна.

— Говорете си, момчета — казах, палейки цигара. — Не се безпокойте за мен.

Хъгсън мушна оцветените си от никотина пръсти в джобчето на сакото си.

— Дикси Кид снощи отишъл на „Дрийм Шип“ и се спречкал с Шерил. Четирима от пазачите го хвърлили през борда, но преди това той здравата напердашил Шерил. Носи се слух, че Шерил ще заведе дело за побой. Ако го направи, с Кид е свършено. Затънал е до гуша в дългове.

— Мисля, че ще заведе — каза Олаф и поклати плешивата си глава. — Такава му е репутацията за тоя род неща.

— Няма — възрази Хъгсън. — Не може да си позволи публичност. Успокоих Кид хич да не се притеснява, но дори и след това тоя малък плъх не пожела да ми разкаже историята.

— Между другото, кой е Шерил? — попитах толкова спокойно, колкото можех и направих знак на Финеган да напълни чашите.

— Не си единственият, който пита — отвърна Хъгсън. — Никой не знае. Той е потаен тип. Пристигна в Оркид Сити преди около две години. Започна работа като посредник при продажбата на недвижими имоти в „Селби & Лауънстейн“. Мисля, че е понатрупал пари — не много, но достатъчно, за да си купи малка къща на Росмор Авеню. После по някакъв начин успя да се сгоди за Джанет Кросби, милионерката, но това не беше за дълго. Изчезна за около шест месеца, а след това се появи отново като собственик на „Дрийм Шип“: тритон-на шхуна, която превърна в хазартен клуб и държи на котва на три мили, точно зад границата. Притежава много водни таксита, които сноват дотам и обратно, а членовете на клуба са толкова специални, колкото церемониите в Бъкингамския дворец.

— И хазартът не е единственият грях на този кораб — допълни Олаф и намигна. — На борда има половин дузина специално подбрани момичета. Животът там е сладък. На три мили отвъд границата на града той може да покаже среден пръст на Брандън. Бас ловя, че прави куп пари.

— Онова, което ме озадачава — намеси се Хъгсън, като се пресегна към уискито, поръчано от мен, — е, откъде мръсник като Шерил е изровил толкова пари, че да купи такъв дяволски голям кораб като „Дрийм Шип“.

— Разправят, че е основал фирма — каза Олаф. Ако дойдеше при мен и ми предложеше да ми продаде част от този кораб, бих подскочил от радост. Хващам се на бас, че всички, които имат дял в кораба, трупа камари пари.

Слушах и ей мислех колко прекрасно беше, че бях срещнал тия двама в бара и че бях чул точно онова което ме интересуваше, без дори да питам.

— Историята за този кораб звучи любопитно — рекох небрежно. — Нямам нищо против да стана член.

Хъгсън се ухили.

— Не си единственият. Но не се надявай. Само богаташите имат шанс. Всеки член е специално подбран Нямаш ли мангизи, Шерил не те ще. Входната такса е 250 долара, а един заместник-редактор годишно печели петстотин. Шерил държи на босовете, не на пролетариата.

— Що за човек е Шерил? — попитах.

— Един от ония хитри типове… — отвърна Хъгсън. — Хубав, ловък, як и блестящ. От мъжете, по кои-то си падат жените. Къдрава коса, сини очи, големи мускули и се облича като кинозвезда. Точно така си представям истинското, първокласно копеле.

— Да имате представа защо Джанет Кросби е раз-валила годежа?

— Това момиче имаше здрав разум. Не знам какво се е случило, но предполагам, че й е светнала червената лампичка. Всичко, което той искаше бяха парите й и мисля, че тя го е разбрала преди да е станало прекалено късно. Всяко момиче, което се омъжи за животно като него, ще си намери белята.

Олаф, на когото този разговор започна да доскучава, се обади:

— Смятате ли, че Дикси Кид ще се съгласи да се бие срещу О’Хара? Имал съм случай да му партнирам и не съм много сигурен, че ще прилича наистина на двубой.

През следващите петнайсет минути спорихме за качествата на Дикси Кид, после, като погледнах часовника над бара, видях, че е време да вдигам платната.

— Ще трябва да ви оставя, момчета — казах и се смъкнах от столчето. — Ще намина в салона тия дни и тогава ще се видим.

Олаф рече, че ще се радва да ме види по всяко време и да предам почитанията му на Пола. Хъгсън ме помоли да й предам, че почти всяка нощ я сънува. Оставих ги, докато си поръчваха още уиски.

Когато се насочих към изхода, забелязах, че жабарят с мръсните маншети седеше на една маса до вратата, все още погълнат от вестника, но когато отворих двойната врата той спокойно го сгъна, бутна го в джоба си и се изправи.

Забързах към мястото, където бях паркирал буика, влезнах, запалих мотора и подкарах по тъмната уличка. Някъде отзад запали друга кола и аз видях светлините й в огледалцето.

Минах по Принсес Стрийт, като хвърлях по едно око в огледалото. Колата, която ме следеше, беше линкълн. Синьото стъкло, предназначено да предпазва от заслепяване, ми пречеше да видя шофьора, но можех да предположа кой беше.

В края на Принсес Стрийт свих вдясно по „Фелмън“. Движението намаляваше, така че карах бързо, но линкълнът нямаше никакъв проблем да ме следва по петите. Съзрях пред себе си червения неонов надпис на кафенето, където си бях уредил среща с Джон Стивънс. Малко преди да стигна до него свих рязко към бордюра и натиснах спирачките. Линкълнът ме следваше на прекалено близко разстояние, така че не можа да направи нищо друго, освен да отмине. Продължи напред и намали. Изскочих от буика и се спотаих до вратата на един тъмен магазин. Линкълнът спря до бордюра на около 50 ярда от мен. Жабарят излезе и погледна надолу по улицата, без да се опитва да скрие какво прави. Достатъчно бързо забеляза, че съм излезнал от буика и тръгна към паркираната ми кола с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете.

Отдръпнах се по-навътре в сянката и го наблюдавах как наднича в колата ми; после той се огледа надясно и наляво и продължи пътя си. Не изглеждаше обезкуражен от факта, че не ме е открил, а закрачи нехайно по улицата като обикновено конте, излезнало да подиша чист въздух.

Наблюдавах го, докато изчезна от погледа ми, после пресякох улицата през подлеза и се мушнах в кафенето.

Стенният часовник точно срещу мен показваше девет без пет, когато влезнах. Край масите имаше само около дузина посетители: невръстна блондинка с приятеля си, двама възрастни мъже, които играеха шах, две жени с пазарски чанти и едно момиче с изпито, измъчено лице, което пиеше мляко на ъгловата маса.

Избрах маса по-далеч от вратата, седнах, отворих „Ивнинг Хералд“ и го разстлах върху масата. После запалих цигара и почнах да се питам какъв ли беше случаят с жабаря. Дали и той беше от хората на Салзър или това беше някое ново ъгълче в цялата тая работа? Следеше ме — безспорно беше — и го правеше много зле. Или не умееше, или не му пукаше дали ще разбера, че го прави. Бях си отбелязал регистрационния номер, на колата му. Още една дребна работа за Мифлин, помислих си, и това ме подсети за нещо. Обърнах на спортните страници и проверих надбягванията. Краб Епъл беше спечелил. Е, това беше добре. Мифлин нямаше да има нищо против да провери номера на колата, след като беше спечелил малко пари.

Точно в девет двойната врата се отвори и влезе висок възрастен мъж. В момента, в който го видях, вече знаех, че това е Стивънс. Приличаше на архиепископ във ваканция. Насочи се към мен с уверената походка, която икономите имат, когато отиват да обявят, че вечерята е сервирана. На лицето му беше изписано малко неприветливо изражение, а очите му гледаха хладно и предпазливо.

Изправих се.

— Мистър Стивънс?

Той кимна.

— Аз съм Малой. Заповядайте, седнете, ще пиете ли кафе?

Той сложи бомбето си на един от столовете и седна. Да, щял да пие кафе.

За да спестя време, отидох до бара, поръчах две кафета и ги понесох към масата. Невръстната блондинка гледаше Стивънс и хихикаше с лошите маниери на съвсем младите. Каза нещо на приятеля си, младеж със свежо лице, раирана фланелка и колежанска шапка, килната назад. Той хвърли поглед на Стивънс и се ухили. Може би смятаха, че е смешно един архиепископ да дойде в кафене на самообслужване или бомбето ги веселеше толкова.

Поставих двете чаши на масата.

— Много мило, че дойдохте — рекох и му предложих цигара. Изучавах го, докато палеше. Изглеждаше съвсем както трябва. Верен дългогодишен прислужник, който умее да си държи устата затворена. Можеше да му се има доверие, но трудното щеше да бъде да го накарам да проговори. — Онова, което имам да ви кажа е строго поверително — продължих, сядайки. — Нает съм да разследвам смъртта на мис Кросби. Има един човек, който не е съвсем сигурен, че е умряла от сърдечна недостатъчност.

Той застина и се изпъна като струна.

— Кой е този човек? — попита. — Може би е малко късно за разследване.

— По-добре е да не ви отговарям за момента — рекох. — Съгласен съм, че е късно, но едва през последните няколко дни излезнаха наяве определени факти, които правят разследването наложително. Мислите ли, не Джанет Кросби е умряла от сърдечна недостатъчност?

Той се поколеба.

— Не е моя работа — отвърна с нежелание, — но След като ме питате, ще отбележа, че за мен беше голям шок. Тя беше толкова енергична млада жена. Д-р Салзър ме увери обаче, че в нейния случай внезапно запушване на артерията можело да причини сърдечна недостатъчност без никакви предварителни симптоми. И все пак, трудно ми е да го повярвам.

— Чудя се дали имате някаква представа защо мис Кросби е развалила годежа си с Дъглас Шерил?

— Страхувам се, че не мога да ви отговоря, без да знам кой иска това разследване — отсече той. — Чувал съм за вашата организация, и то добри неща, но не бих клюкарствал за бившия си работодател, освен ако не знам с кого си имам работа.

Това беше, до което стигнахме.

Изведнъж кафенето се вцепени и аз вдигнах бързо поглед.

Двойната врата се бе отворила и бяха влезли четирима мъже. Двама от тях бяха с автоматични пушки „Томпсън“, другите двама — с автоматични колтове. Четирима мургави жабари. Единият беше моят познайник с мръсните маншети. Двамата с томпсъните се разделиха и застанаха от двете страни на помещението, готови за стрелба. Жабарят с мръсните маншети и един дребосък със зачервени очи се насочиха към моята маса.

Стивънс издаде приглушен звук, сякаш се задушаваше, изправи се, но аз го хванах и го дръпнах да седне.

— Спокойно — изсъсках му.

— Стойте мирно! — заповяда единият от жабарите с томпсъните. — Кротувайте и си затваряйте устата или ще видя сметката на повечето от вас!

Всички се бяха вцепенили като мъртъвци. Сцената наподобяваше изложба на восъчни фигури. Ръцете на бармана бяха замръзнали върху апарата за сода, очите му бяха разширени от ужас. Пръстите на един от възрастните мъже бяха останали върху царицата му, както се е готвел да обяви, шах на приятеля си. Лицето му бе изопнато от страх. Слабото, изпито момиче седеше със затворени очи и с ръце на устата. Невръстната блондинка се беше наклонила напред, а хубавата й начервена уста зееше отворена. В очите й имаше застинал вик.

Когато жабарят мина покрай нея, викът изригна навън и предизвика остър, рязък звук в тихото помещение. Като псуваше, жабарят я удари жестоко с оръжието си по превзетата, глупава малка шапчица. Ударът беше доста силен и оръжието издаде грозен звук, когато се стовари върху периферията на шапката и я смачка към черепа на девойчето. То се свлече от стола и от ушите му рукна кръв, която започна да образува локвичка на пода. Момчето, което го придружаваше, придоби мъртвешки цвят и започна да повръща.

— Тишина! — викна силно мъжът с томпсъна.

По вида на тези жабари предусещах, че само някой да помръднеше и щяха да започнат да стрелят. Бяха безмилостни, хладнокръвни убийци. Всичко, от което имаха нужда, беше повод. Нищо не можех да направя по въпроса. Дори да имах пистолет, пак нямаше да предприема каквото и да било. Пистолетът срещу два томпсъна е толкова безпомощен, колкото клечката за зъби срещу шпага, а и аз нямаше да съм единственият, който щеше да стреля.

Двамата жабари дойдоха до масата ни.

Седях като статуя с ръце на масата и вперен в тях поглед. Чувах как Стивънс болезнено дишаше: въздухът излизаше с хъркане през ноздрите му, сякаш той щеше да припадне.

Жабарят с мръсните маншети ми се ухили злобно.

— Само да мръднеш, копеле такова, и ще ти разпилея вътрешностите по пода.

И двамата внимаваха да не пречат на онези с томпсъните да се прицелят.

Жабарят се протегна и сграбчи Стивънс за ръката.

— Хайде, тръгвай. Ще се поразходим.

— Остави го на мира — процедих през зъби.

Жабарят ме удари през лицето с пистолета — не много силно, но все пак достатъчно, за да ме заболи.

— Затваряй си устата — заповяда той.

Другият беше забил пистолета си в ребрата на Стивънс и го дърпаше от стола.

— Не ме докосвай — изпъшка той в направи немощен опит да се освободи от хватката му. Жабарят го удари с юмрук, изръмжавайки, хвана го за яката и го измъкна от масата.

Моят познайник с мръсните маншети се отдръпна от масата и единият с томпсъна дойде малко по-близо, с насочена към гърдите ми цев. Седях неподвижно, като се държах за бузата и усещах върху пръстите си лепкава, гореща кръв.

Стивънс падна.

— Хайде, по-живо — каза вбесен жабарят с мръсните маншети. — Изкарай тъпия стар боклук оттук. — Той се наведе и сграбчи Стивънс за единия глезен. Другият жабар хвана другия му глезен и забързаха към изхода, като влачеха Стивънс по гръб след себе си, преобръщайки маси и столове по пътя към вратата.

Ритнаха я да се отвори и повлякоха стария човек през тротоара към чакащата ги кола. Двамата с томпсъните стояха от двете страни на вратата, със заплашително насочени към зяпналите ги хора оръжия.

Това беше най-спокойното, най-дръзкото, най-хладнокръвиото нещо, което бях виждал.

Двамата с томпсъните обърнаха гръб на кафенето и скочиха в колата. Единият от тези, които бяха на улицата, се извъртя и започна да стреля по мен през шлифованото стъкло на прозореца. Очаквах такова нещо и в момента, в който той се завъртя, се смъкнах от стола, залегнах под масата и се прилепих към пода. Куршумите се забиха в стената точно над мен и посипаха главата и врата ми с мазилка. Един куршум отнесе тока на обувката ми. После стрелбата спря и аз надзърнах изпод масата точно навреме, за да видя как стрелящият скочи върху стъпалото на автомобила, когато той се отделяше от бордюра, за да запраши надолу по улицата.

Рипнах на крака и се хвърлих към телефона.