Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (24)

II

Когато влезнах, Джек Кермън тъкмо показваше на Трикси, моята телефонистка, как Грегъри Пек целува изпълнителките на главните роли. Двамата се отлепиха един от друг, малко по-бавно от гръмотевица, но не по-бавно. Трикси рязко седна на мястото си и започна да включва и изключва щепселите, като се опитваше неуспешно да покаже усърдие.

Кермън ми отправи тъжна, но самодоволна усмивка, поклати печално глава и ме последва в кабинета.

— Защо трябваше да го правиш? — попитах, отидох до бюрото и отворих едно чекмедже. — Не е ли прекалено млада?

Кермън се усмихна подигравателно.

— Не, ако се съди по начина, по който действа — отвърна той.

Извадих моя 38-калибров полицейски пистолет и го пъхнах в страничния си джоб заедно с няколко резервни пълнители.

— Имам новини — рече Кермън малко опулено. — Искаш ли да ги чуеш?

— Ще ми ги кажеш в колата. Двамата с теб отиваме във Фриско.

— Въоръжени?

— Да. Отсега нататък няма да поемам никакви рискове. Носиш ли си патлака?

— Мога да го взема.

Обадих се на Пола, докато го нямаше.

— Как е тя? — попитах, когато вдигна.

— Горе-долу, все така. Д-р Мансъл току-що беше тук. Сложи й инжекция. Каза, че ще мине доста време, докато отвикне.

— Каня се да ида да се видя с баща й. Ако реши да си я прибере, това ни задължение ще отпадне. Ти добре ли си?

Отвърна ми, че е добре.

— Ще се отбия на връщане — рекох и затворих.

С Кермън взехме асансьора до партера и прекосихме тротоара към буика.

— Тази нощ ще отидем на „Дрийм Шип“ — съобщих му, когато включих двигателя.

— Официално или неофициално?

— Неофициално — точно като във филмите. Може дори да ни се наложи да плуваме дотам.

— А акули и други подобни? — отвърна Кермън. — Може да се опитат да стрелят по нас, когато се качваме на борда.

— Сто на сто ще го направят, ако ни видят. — Минах покрай един камион и продължих до Сентър Авеню със скорост, която стресна двама таксиметрови шофьори и едно момиче, което караше понтиак.

— Това е нещо, което трябва да очакваме с трепет — каза мрачно Кермън и се отпусна по-дълбоко в седалката. — Нямам никакво търпение. Май ще е по-добре да направя завещание.

— Имаш ли какво да завещаеш? — попитах учудено и рязко натиснах спирачките, когато светна червено.

— Няколко омърляни картички и препариран плъх — отвърна Кермън. — Ще ги оставя на теб.

Когато светна зелено, попитах:

— Какви са новините? Откри ли нещо за мисис Салзър?

Кермън запали цигара и запрати клечката на задната седалка на понтиака, когато той се опита да ни задмине.

— Открих. Внимавай как караш. Това, което ще чуеш, ще те зашемети. Цяла сутрин съм се ровил. Знаеш ли коя е тя?

Завих по булевард „Феървю“.

— Казвай.

— Втората жена на Макдоналд Кросби: майката на Морийн.

Колата залитна в насрещното движение и едва не се блъсна в един камион, който си караше спокойно и си вършеше работата, а шофьорът ме напсува. Свих обратно в платното си.

— Предупредих те да внимаваш — рече Кермън и се подсмихна. — Страхотно, нали?

— Давай нататък: какво още?

— Преди около двайсет и три години е била специалист по уши, нос и гърло в Сан Франциско. Кросби я срещнал, когато лекувала Джанет от някакво незначително заболяване. Оженил се за нея. Тя продължила да практикува, претоварила се, получила нервна криза и трябвало да спре да работи. Двамата с Кросби не се погаждали. Хванал я да флиртува със Салзър и се развел с нея. Когато той се преместил в Оркид Сити, тя също се преместила, за да е по-близо до Морийн. Харесва ли ти?

— Е, не е зле — отвърнах. Вече бяхме на магистралата за Лос Анджелес и Сан Франциско и бях натиснал здраво газта. — Обяснява доста неща, но не всичко. Става ясно защо се е намесила в играта. Естествено е да бъде загрижена дъщеря й да запази всичките тези пари. Но за Бога! Представи си докъде е стигнала. Хващам се на бас, че е луда.

— Сигурно — рече самодоволно Кермън. — В „Асоциацията на медиците“ много не им се говореше за нея. Казаха, че имала нервна криза и че няма да се разпростират по въпроса. Получила пристъп по средата на една операция. От някаква сестра, с която разговарях, научих, че ако не бил анестезиологът, щяла да пререже гърлото на пациента — толкова зле било.

— Салзър имал ли е пари?

— Никакви.

— Питам се кой е финансирал санаториума: вероятно Кросби. Смъртта на сестра Гърни няма да й се размине Когато полицията намери тялото, смятам да дам на Мифлин малко информация.

— Може никога да не я намерят — отбеляза Кермън. Мнението му за Оркидската градска полиция беше много ниско.

— Ще им помогна, след като се видя с Морийн.

През следващите десет минути пътувахме в мълчание и аз се бях отдал на размисли.

После Кермън каза:

— Не си ли губим времето, като отиваме да видим стария Фрийдландър? Не можехме ли да му се обадим по телефона?

— Малко късничко ти идват гениалните идеи, не е ли така? Може да не гори от желание да си я получи обратно. Един телефонен разговор би могъл да бъде прекратен много лесно. Имам чувството, че е нужно да се поговори с него.

Няколко минути след три прекосихме Оукланд Бей Бридж, свихме по Монтгомери Стрийт, а след това наляво по Калифорния Стрийт.

Къщата на Фрийдландър се намираше на половината път надолу по улицата, от дясната страна. Беше една от типичните невзрачни сгради: шестетажен лабиринт, огласян от гърмящо радио и писъци на деца.

Посрещна ни тълпа хлапета, които се спуснаха по каменните стъпала Направиха с колата какво ли не, освен че не й спукаха гумите и не хвърлиха запалени клечки в резервоара.

Кермън избра най-едрото и най-силното от тях и му даде половин долар.

— Дръж приятелчетата си настрана от тази кола и ще получиш другата половина — рече му той.

Хлапето се завъртя и цапна едно дете по ухото, за да ни увери във верността си. Оставихме го, когато риташе друго.

— Хубаво кварталче — каза Кермън, като приглади мустаците си с нокътя на палеца.

Качихме се по стълбата и разгледахме двете редици пощенски кутии. Жилището на Фрийдландър беше на петия етаж, №25. Нямаше асансьор, така че тръгнахме пеша.

— Денят ми ще е страхотен, ако се окаже, че го няма — изпъшка Кермън, когато спря на площадката на четвъртия етаж, за да направи гримаса.

— Прекалено много пиеш — отбелязах и тръгнах да изкачвам последните стъпала.

Озовахме се в дълъг, мръсен коридор. Нечие радио свиреше джаз и гърмеше оглушително нашир и на-длъж из целия коридор.

От близката стая излезе мърлява жена. На главата й имаше черна сламена шапка, която вече си беше изпяла песента, а в ръка държеше пазарска чанта. Хвърли ни изпълнен с любопитство поглед и продължи по коридора към стълбите. Обърна се отново да ни погледне, а Кермън сложи ръце на ушите си и раздвижи пръсти. Тя заслиза надолу, гордо вирнала нос.

Поехме по коридора към № 25. Нямаше нито звънец, нито чукче. Когато вдигнах ръка да потропам, иззад вратата се чу приглушен трясък, както когато човек надуе книжна торба и я удари с ръка.

Бях извадил пистолета си и хванах дръжката на вратата още преди ехото да заглъхне. Завъртях дръжката и натиснах. За мое учудване вратата се отвори. Надникнах в средноголяма стая — дневна, ако се съдеше по начина, по който беше мебелирана.

Чувах тежкото дишане на Кермън зад гърба си. Обгърнах стаята с бърз поглед. Никой не се виждаше. Имаше две врати, които водеха нанякъде, но и двете бяха затворени.

— Мислиш ли, че беше пистолет? — измърмори Кермън.

Кимнах, влезнах тихо в стаята и му махнах да остане на мястото си. Той остана. Прекосих помещението и се ослушах да доловя някакъв звук зад вратата от дясната ми страна, но радиото заглушаваше всичко.

Направих знак на Кермън да се скрие, завъртях дръжката и бутнах леко вратата да се отвори, като в същото време се дръпнах встрани и се прилепих към стената. Двамата чакахме и се ослушвахме, но не се случи нищо. Откъм отворената врата се носеше силната, кисела миризма на барут. Приведох се напред, за да хвърля един поглед в стаята.

В средата, на пода, се беше проснал някакъв мъж. Краката му бяха подвити под него, а ръцете му обгръщаха гърдите. През пръстите му течеше кръв, стичаше се по дланите и капеше на пода. Беше на около шейсет и предположих, че беше Фрийдландър. Когато го погледнах, той въздъхна сподавено и ръцете му се отпуснаха на пода.

Не помръднах. Знаех, че убиецът трябва да беше там. Не би могъл да излезе.

Кермън се промъкна в дневната, мина зад мен и се сниши от другата страна на вратата. Тежкият му 45-калибров пистолет приличаше на оръдие в ръката му.

— Излизай! — изръмжах неочаквано. Гласът ми прозвуча като дисков трион, който се забива в дървен чеп. — И то с вдигнати ръце!

Изгърмя пистолет и куршумът проби стената точно до главата ми.

Кермън плъзна ръце покрай вратата и гръмна два пъти. Трясъкът разклати прозорците.

— Не можеш да избягаш! — казах, опитвайки се гласът ми да прозвучи като на ченге. — Обкръжен си.

Този път обаче убиецът не се шегуваше. Настъпи тишина и не последва никакво движение. Чакахме, но напразно. Представях си, че ченгетата пристигат, а хич не ми се искаше да се забърквам с полицаите на Фриско: бяха прекалено усърдни.

Махнах на Кермън да остане на мястото си и се промъкнах до прозореца. Когато го вдигнах, Кермън отново стреля в стаята и под прикритието на шума от изстрела, аз отворих прозореца. Погледнах навън. На няколко фута се намираше прозорецът на вътрешната стая. Това означаваше да стъпя на перваза и да се прехвърля на другия перваз на сто фута от земята. Когато промуших крак през прозореца, погледнах назад. Кермън ме гледаше ококорено и поклати глава към мен. Посочих към другия прозорец и се прехвърлих на перваза.

Някой стреля отдолу и куршумът посипа цимент по лицето ми. Бях толкова изненадан, че едва не се пуснах, погледнах към улицата и към обърнатите на-горе лица на насъбралата се тълпа. Точно в центъра беше застанало набито ченге, което се прицелваше в мен.

Нададох глух вик, хвърлих се напред и встрани, залитнах към прозореца на следващата стая, влетях вътре, чупейки стъклото и паднах на пода на четири крака. Буквално в лицето ми изгърмя пистолет, после гръмна оръдието на Кермън, като откърти дебело парче от мазилката на тавана.

Приведох се и отчаяно се извих, за да се прикрия зад леглото, когато нови куршуми разтърсиха стаята.

Изведнъж видях едно тъмно, озъбено лице, което надничаше към мен над леглото. Кръвожадното синьо дуло на автоматичен пистолет бе насочено към главата ми. После ръката, която държеше пистолета, изчезна сред гърмежа на огнестрелно оръжие и отново се появи като пихтиеста червена маса.

Това беше моят приятел жабарят с мръсната риза. Той извика и залитна към прозореца, когато Кермън се хвърли към него. Той удари Кермън с гърба на ръката си, плъзна се покрай него и побягна през вратата, през другата стая — към коридора. Отново се чу стрелба, някаква жена изпищя и някакво тяло се строполи на пода.

— Внимавай! — изпъшках аз. — Там има едно ченге, което си пада по стрелянето. Ще те гръмне в момента, в който те види.

Стояхме неподвижни и чакахме.

Но ченгето не искаше да поема никакви рискове.

— Всички да излизат! — извика то иззад вратата. Дори от това разстояние можех да чуя, че се задъхва. — Ще ви пратя в пъкъла, ако посмеете да стреляте.

— Идваме — обадих се. — Не се превъзбуждай и недей да стреляш.

Тръгнахме през стаята към коридора с вдигнати ръце.

Жабарят лежеше проснат в коридора. По средата на челото му имаше дупка от куршум.

Ченгето беше от онези грамадни мъже, които имат големи крака и едър череп. То изръмжа и ни заплаши с пистолета.

— Спокойно, братле — рекох. Видът му хич не ми харесваше. — Вече имаш в ръцете си два трупа. Едва ли искаш още два.

— Хич не ми пука — отвърна то и се озъби. — Два или четири, ми е все едно. Вдигнете ръце до онази стена, докато дойде колата.

Облегнахме се. Не мина кой знае колко време и чухме вой на сирена. Двама души с бели сака се появиха откъм стълбите, като лъхтяха. Следваше ги внушителна група от отдела за убийства. Бях щастлив да видя сред всички тези ченгета главния детектив на района — Дъниган. Бяхме си имали вземане-даване и преди.

— Здрасти — рече той и ни погледна втренчено. — Това погребението ви ли е?

— На косъм бяхме от него — отвърнах. — Вътре има още един труп. Би ли казал на този офицер, че не сме опасни. Продължавам да си мисля, че има намерение да ни застреля.

Дъниган махна на ченгето да се отдръпне.

— След миг ще дойда да си поговорим.

Влезна вътре да хвърли един поглед на Фрийдландър.

— Той ни е приятел — казах на ченгето, което ни зяпаше. — Трябва повече да внимаваш по кого стреляш.

Ченгето се изплю.

— Сглупих, че не ви затрих, боклуци такива — от върна то с отвращение. — Ако ме бяха заварили с четири трупа, може би щяха да ме направят сержант.

— Какво симпатично малко мозъче имаш — рече Кермън и му обърна гръб.