Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (11)

V

Вторачих се безизразно през прозореца на малката всекидневна към покрива на паркирания долу буик.

„Без обувки и чорапи не може да е отишла много далече — рекох си — освен ако…“ и умът ми се насочи към Юдора Дру, припомняйки ми гледката, когато тя лежеше на леглото с впит в гърлото й шал.

Останах няколко мига в нерешителност. Като че нямаше какво да направя. Нямах и за какво да се хвана. Позвънява се на вратата и тя казва, че това е бакалинът. Излиза в коридора. Изчезва. Нито вик, нито кървави петна, нищо.

Все пак трябваше да направя нещо, така че се запътих към външната врата, отворих я и погледнах към вратата на апартамента отсреща. Тя ми отвърна с мълчание. Спрях пред нея и натиснах звънеца, Веднага се отвори, сякаш жената, която застана срещу мен, бе очаквала да позвъня.

Ниска и пълничка беше, с бяла коса и кръгло, пухкаво лице, забележителна с хубавите си, малко избледнели наистина очи с цвета на незабравка и с нищо друго. По моя преценка беше на около петдесет и когато се усмихваше, се виждаха големи бели зъби, които не биха могли да бъдат истински. Облечена беше със светлобежови сако и пола, които вероятно струва-ха куп пари, но никак не й подхождаха. В малката си пухкава бяла ръка държеше книжна торбичка.

— Добро утро — поздрави тя и големите й зъби светнаха срещу мен.

Бях изненадан. Не очаквах да видя тази пълничка жена с вид на домакиня, която сякаш току-що се беше върнала от пазар й се канеше да готви обяда.

— Съжалявам, че ви безпокоя — рекох, като повдигнах шапката си. — Търся сестра Гърни. — Махнах по посока на полуотворената врата зад гърба си. — Тя живее там, нали?

Пълничката жена бръкна в книжната торбичка и измъкна слива, разгледа я отблизо, а очите върху широкото й шишкаво лице гледаха подозрително. Доволна от огледа, тя метна сливата в устата си, а аз я наблюдавах като хипнотизиран.

— Ами, да — отвърна тя глухо. — Да, там живее. — Вдигна свитата си ръка, измъкна костилката от устата си с изискан жест и я пусна в торбата. — Искате ли слива?

Отвърнах, че не съм по сливите и й благодарих.

— Биха ви се отразили добре — каза тя, докато бъркаше в плика. Измъкна нова слива, която обаче не успя да премине успешно прегледа и я върна обратно, като намери друга, по по вкуса й.

— Не сте ли я виждали? — попитах, докато наблюдавах как сливата изчезва между големите й зъби.

— Кого да съм виждала?

— Сестра Гърни. Току-що се отбих и намерих външната врата отворена, но никой не отговаря на звъненето.

Тя задъвка сливата, а простоватото й лице остана безизразно. След като се отърва от костилката, рече:

— Трябва да ядете сливи. Тенът ви не е много здрав. Аз изяждам по два фунта^[1] всеки ден.

Като гледах формите и, едва ли ядеше само това.

— Е, може някой ден и да започна да ги ям — отвърнах търпеливо. — Случайно сестра Гърни да е във вашия апартамент?

Умът й отново тършуваше в книжната торбичка и тя вдигна поглед стреснато: „Какво?“

Винаги, когато се натъкна на жена от тоя тип, съм много, много щастлив, че съм ерген.

— Сестра Гърни — изпитах желание да започна да правя знаци с ръце, както когато говорех с чужденец. — Онази, която живее в този апартамент. Питах дали случайно не е в апартамента ви?

Сините очи погледнаха подозрително.

— Сестра Гърни?

— Точно така.

— В моя апартамент?

Поех дълбоко въздух.

— Тя случайно не се намира в апартамента ви, нали?

— А защо трябва да е тук?

Усетих как кръвта започна да бучи в ушите ми.

— Ами, разбирате ли, външната й врата беше отворена. Явно не си е у дома. Чудех се дали не е прескочила до вас да си побъбрите.

Пред погледа ми се появи нова слива. Отместих очи. Гледката на тези големи зъби, дъвчещи толкова много плодове, започваше да подкопава психическото ми равновесие.

— О, не, не е идвала тук.

Е, поне имахме някакъв напредък.

— Сигурно не знаете къде е?

Появи се костилката и тупна в плика. Върху шишкавото, безизразно лице се изписа болка. Тя се замисли. Човек можеше да види как размишлява, както можеше да види как се движи охлюв, ако го гледаше достатъчно дълго.

— Може да е в… в банята — каза тя накрая. — Аз бих изчакала и бих позвънила отново.

Твърде блестяща мисъл за тъпоумен.

— Не е там. Проверих.

Тъкмо се канеше да хапне още една слива, но вместо това я отдръпна от устата си, за да ме погледне укорително.

— Не е много хубаво да се прави така.

Свалих шапката си и прокарах пръсти през косата си. Ако това продължеше, щях да се покатеря по стената.

— Първо почуках — обясних през зъби. — Е, щом не е при вас, ще се върна и ще опитам отново.

Тя продължаваше да мисли. На лицето й все още беше изписана болка.

— Знам какво бих направила, ако бях на ваше място.

Можех да предположа, но го премълчах. Имах чувството, че ще се обиди, ако свалех шапка за сбогом.

— Кажете ми.

— Щях да слезна долу и да потърся портиера. Той е много услужлив човек. — После развали всичко, като добави: — Сигурен ли сте, че не искате слива?

— Да, напълно съм сигурен. Е, благодаря, ще потърся портиера. Съжалявам, че ви загубих толкова време.

— О, няма нищо — отвърна тя и ми се усмихна.

Тръгнах да си вървя и докато затваряше вратата, тя сложи нова слива в пастта, която наричаше уста.

Слезнах с асансьора до фоайето и по едни тъмни, прашни стълби се спуснах към мазето. Когато стигнах до края на стълбите, озовах се срещу врата, на която имаше един единствен надпис: „Портиер“.

Вдигнах ръка и потропах. Отвори слаб старец с дълъг жилест врат и избелели дънки. Беше дърт и отегчен, а от него лъхаше на креозот и уиски.

Погледна ме без интерес и от старото гърло флегматично излезе една дума: „Да?“

Имах усещането, че няма да извлека кой знае каква полза от срещата си с него, освен ако не го изкарам от летаргията. Като го гледах, имах чувството, че рядко се качва горе, вън от мрака, и че общуванията му с човешките същества са доста редки. Те с Рип ван Уинкъл биха станали идеални бизнес-партньори при положение, че Уинкъл би се заел с работата; не и обратното; категорично не и обратното.

— Слушай, приятелче — рекох сурово като ченге от Оркид Сити. — Изтупай прахоляка от себе си. Трябва ми помощта ти. — Докато говорех, го бутах напред-назад. — Апартамент 246, — какво ще ми кажеш?

Той глътна два пъти адамовата си ябълка навътре. Втория път си помислих, че изобщо няма да се появи отново, но тя се появи — горе-долу.

— Какво е станало? — попита той, като премигна, — какво му има на апартамент 246?

— Тебе питам. Външната врата е отворена; вътре няма никой. Това ти е работата, приятелче. Трябва да знаеш, когато външната врата е оставена отворена.

— Тя си е горе — отвърна той важно. — Винаги си е там по това време.

— Само че този път не е. Хайде, приятелче, качваме се да хвърлим един поглед.

Той тръгна с мен кротък като агънце. Докато пътувахме с асансьора, отбеляза немощно:

— Винаги е била добро момиче. Какво иска полицията от нея?

— Да съм казал, че полицията иска нещо от нея? — попитах и му се намръщих. — Всичко, което искам да знам, е защо външната врата е отворена, когато нея я няма.

— Може да е излязла и да е забравила да я затвори — предположи той след като размисли. Виждах, че идеята му се харесва.

— Не се прави на много умен — рекох, когато асансьорът спря със скърцане. Бях щастлив да излезна от него. Не изглеждаше достатъчно сигурен, за да изкачи един човек, камо ли двама. — Видя ли я да излиза?

Каза, че не я е виждал да излиза.

— Щеше ли да я видиш, ако беше излязла?

— Да. — Той премигна и адамовата му ябълка подскочи нагоре. — Стаята ми гледа към изхода.

— Сигурен ли си, че не е излизала през последните десет минути?

Не, не можел да бъде сигурен в това. Приготвял обеда си…

Минахме по дългия коридор, стигнахме до коридорчето на сестра Гърни и влязохме в апартамента й. Прегледахме всички стаи, но никъде не я открихме.

— Няма я — отбелязах. — Как, освен през главния вход, би могла да напусне сградата?

След като се втренчи безизразно в стената, той отвърна, че нямало друг изход.

Посочих отсрещния апартамент. — Коя е дебеланата, която яде сливи? Този път адамовата му ябълка изчезна завинаги.

— Сливи? — повтори той и се отдръпна назад. Предполагам, че ме с взел за луд.

— Да. Коя е тя?

Той погледна вратата на номер 244, премигна и ми хвърли уплашен поглед.

— Там ли, мистър?

— Да.

Той поклати глава.

— Никой не живее там. Апартаментът се дава под наем.

Усетих как по гърба ми пробягна тръпка. Минах покрай него и натиснах звънеца. Чувах как той звъни, но нищо не се случи; никой не отвори.

— Имаш ли резервен ключ?

Той порови в джоба си, измъкна един ключ и ми го подаде.

— Но там няма никой, мистър — каза той. — Празен е от седмици.

Завъртях ключа, отворих вратата и влезнах в коридор, подобен на този при сестра Гърни. Бързо минах от стая в стая. Апартаментът беше празен и гол като шкафа на мисис Хюбърд.

Банята гледаше към аварийната стълба. Отворих прозорчето и погледнах навън. Алеята отдолу водеше към Скайлайн Авеню. За здрав мъж не бе трудно да пренесе по тази стълба момичето до чакащата долу кола.

Като се надвесих повечко навън, забелязах на едно от железните стъпала костилка от слива. Жалко, че не я беше глътнала. Можеше да се задави.