Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (20)

IV

След ваната Хопър беше в по-добро настроение и докато закусвахме го попитах дали някога се е опитвал да избяга.

— Нямам къде да отида — отвърна той и повдигна рамене. — Освен това на глезена ми има белезници, захванати за леглото. Ако леглото не беше приковано към пода, може би щях да опитам.

— Какво общо има леглото? — попитах, като мажех конфитюр върху тънка филийка. Не беше лесно с една ръка.

— Резервният ключ за белезниците се пази в най-горното чекмедже — обясни ми той и посочи един шкаф с чекмеджета до отсрещната стена. — Държат го там в случай, че стане пожар. Ако можех да преместя леглото, щях да мога и да го взема.

Подскочих едва ли не до тавана.

— Какво! В онова чекмедже там?

— Точно така. Никой не би трябвало да знае, но видях веднъж Бланд да го взема оттам, когато си беше загубил ключа.

Прецених разстоянието между долния край на леглото ми и шкафа с чекмеджетата. Бях по-близко, отколкото Хопър. Реших, че ако бях завързан за глезена бих могъл и да го достигна. Щеше да ми струва доста усилия, но все пак заложих на това, че бих могъл да го направя. Обаче с тези белезници на ръката ми всичко ставаше невъзможно.

— Защо твоите белезници са на крака, а моите — на ръката? — попитах.

— Първо ги бяха сложили на китката — отвърна Хопър равнодушно и бутна подноса си настрани, — но ми беше неудобно да чета, така че Бланд ги премести. Ако го помолиш, ще премести и твоите. Нали нямаш нищо против да спрем да говорим? Искам да продължа книгата.

Не, нямах нищо против. Изобщо не възразявах. Бях развълнуван. Ако успеех да убедя Бланд да освободи китката ми, можех да се добера до ключа. Тази мисъл ме занимаваше през целия следващ час.

Бланд влезе няколко минути преди единайсет. Носеше огромна ваза с гладиоли. Сложи я върху шкафа с чекмеджетата и се отдръпна назад да й се полюбува.

— Хубави са, нали? — отбеляза той и се усмихна. — Заради съветниците е. Странно е колко си падат по цветята тия хора. Последният път дори не погледнаха пациентите, само ходеха нагоре-надолу и ахкаха за цветята.

Той вдигна подносите от закуската, отнесе ги нанякъде и почти веднага се върна. Огледа ни критично, изпъна чаршафа на Хопър, приближи се до мен и ми оправи възглавницата.

— Сега гледайте да стоите кротко — нареди той. — За Бога, не разхвърляйте. Нямаш ли си книга? — попита ме.

— Не си ми дал.

— Трябва да имаш книга. Това е още една от прищевките на тия шемети. Обичат да виждат пациентите да четат.

Той излезе от стаята и се върна малко запъхтян, като носеше тежка книга, която тръсна върху колене-те ми.

— Заеми се с това, малкия. Ще ти намеря нещо по-леко след като си отидат.

— Как ще обръщам страниците само с една ръка? — попитах, гледайки книгата. Казваше се „Гинекология за студенти от горните курсове“.

— Добре, че ми напомни, малкия. — Той извади ключа си. — Гледаме белезниците да не се виждат. Тия шемети са мекосърдечни.

Наблюдавах го как премества белезниците на глезена ми и едва можех да повярвам на късмета си. Това беше невероятен момент в живота ми.

— О’кей, малкия, гледай да се държиш добре-продължи той, оправяйки леглото ми. — Ако те питат как ти се харесва тук, кажи, че добре се грижим за теб. Гледай да няма никакви други отговори. Каквото и да им кажеш, няма да повярват, а след като си отидат, ще трябва да поговориш с мен.

Отворих книгата. Първото заглавие, на което попаднах, ме накара да примигна.

— Не знам дали ще мога да се справя с това — рекох и му посочих заглавието.

Той погледна, пое си дълбоко въздух, дръпна книгата от ръцете ми и се взря в заглавието.

— Дявол да го вземе! Такава ли била работата? — и той излезе бързо от стаята, после се върна запъхтян с паралелния превод на Дантевия „Ад“. Предпочитах да не си бях отварял устата.

— Това ще им направи впечатление — отбеляза той със задоволство. — Не че тия шемети могат да четат…

Няколко минути след единайсет откъм коридора се зачуха гласове, които проникнаха в стаята през полуотворената врата.

Бланд, който чакаше до прозореца, изпъна сакото си и приглади косата си.

Хопър се намръщи и затвори книгата.

— Идват.

В стаята влезнаха четирима мъже. Първият очевидно беше д-р Джонатан Салзър. Беше най-забележителният на вид от четиримата: висок, слаб мъж с рошава коса а ла Падаревски^[1], бяла като гръбчето на гълъб. Чертите на загорялото му от слънцето лице бяха студени и правилни. Хлътналите му очи имаха замислено изражение. Малко над петдесетте, реших аз, но все още беше силен, тялото му беше стегнато и изпънато като на кадет по време на парад. Облечен беше с черно сутрешно сако, раирани панталони — безукорен като шивашки манекен. След като човек преодолее шока от рошавата му коса, следващото нещо, което се хвърляше на очи бяха ръцете му. Бяха твърде красиви, дълги и тънки, със заострени пръсти — ръце на хирург или ръце на убиец: биха могли да бъдат добри и в двете области.

Следователят Лесуейс влезе след него. Разпознах го от редките случаи, когато бях виждал снимката му във вестниците: нисък, набит мъж с кръгла като топка глава, малки очички и нервна, злобно стисната малка уста. Изглеждаше точно какъвто беше: мошеник, който бе прекарал целия си живот, занимавайки се с из-мамничество.

Придружаващият го беше от същата порода — ояден и лукав.

Четвъртият се въртеше пред вратата, сякаш се колебаеше дали да влезе или не. Не си направих труда да го погледна. Вниманието ми беше приковано в Салзър.

— Добро утро, господа — поздрави Салзър с дълбокия си, плътен глас, — Надяваме се, че се чувствате добре. Следователят Лесуейс, градският съветник Линкхаймър и мистър Странг, известният писател, са дошли да ви видят. Искат да ви зададат няколко въпроса. — Той погледна Лесуейс. — Ще размените ли няколко думи с мистър Хопър?

Докато Лесуйес гледаше важно Хопър и стоеше на безопасно разстояние, аз се обърнах да погледна четвъртия мъж, когото Салзър бе представил като Странг.

За момент си помислих, че съм полудял, тъй като на прага с равнодушно изражение и досада върху лицето стоеше Джек Кермън. Беше облечен с костюм в тропическо бяло, носеше рогови очила, а от джобчето на сакото му се подаваше червеножълта копринена кърпичка в най добрите традиции на дендитата.

Направих движение, което едва не преобърна леглото. Слава Богу, Салзър беше зает със схемата на лечението и не забеляза. Кермън ме погледна безизразно, вдигна едната си вежда и се обърна към Салзър:

— Кой е този човек, докторе? Изглежда съвсем наред.

— Това е Едмънд Сийбрайт — отвърна му Салзър. Студеното му лице се озари от усмивка и ми напомни за Дядо Мраз, който се готви да даде играчка на някое послушно дете. — При нас е съвсем отскоро. — Подаде на Кермън схемата на лечението. — Може би ще ви бъде любопитно да видите това. То говори достатъчно красноречиво.

Кермън намести роговите си очила и хвърли поглед на схемата. Помислих си, че едва ли вижда добре през тях и какъвто си го знаех, предположих, че ги е взел назаем от някого.

— О, да — каза той, като хапеше устни. — Интересно. Предполагам, че мога да разменя няколко думи с него?

— Разбира се — отвърна Салзър и се доближи до леглото ми.

Кермън се присъедини към него и двамата се втренчиха в мен. Аз също ги загледах, като се съсредоточих върху Салзър, знаейки, че ако погледнех Кермън, вероятно щяхме да се издадем.

— Това е мистър Странг — обясни ми Салзър. — Пише книги за нервните заболявания. — Усмихна се на Кермън. — Мистър Сийбрайт си въобразява, че е известен детектив. Нали така, мистър Сийбрайт?

— Да — отвърнах. — Детектив съм. Открих, че Анона Фрийдландър се намира тук, на този етаж, и че сестра Гърни е мъртва, а тялото й е скрито някъде в пустинята от жена ви. Как ви се струва това като разследване?

Салзър хвърли мила, тъжна усмивка на Кермън.

— Както виждате, отговаря на описанието — измърмори той. — И двете жени, за които спомена, изчезнаха. Едната преди две години, другата — наскоро. За тях писаха във вестниците. По незнайни причини това го гложди.

— Точно така — съгласи се Кермън сериозно. Погледна ме изучаващо, очите му зад дебелите стъкла сякаш се присвиха.

— Има и още нещо, което трябва да знаете — попривдигнах се в леглото и прошепнах: — На крака ми има белезници.

Лесуейс и Линкхаймър се бяха присъединили към Салзър и ме гледаха.

Кермън повдигна бавно вежди.

— Вярно ли е? — попита той Салзър.

Салзър наклони глава. Усмивката му беше отправена към цялото страдащо човечество.

— Понякога създава доста неприятности — обясни със съжаление той. — Нали разбирате?

— Да, да — отвърна Кермън с болка. Направи го толкова изкусно, че ми се дощя да го ритна.

Бланд се приближи откъм прозореца и застана до главата ми.

— Спокойно, малкия — каза той меко.

— Не ми харесва това място — обърнах се към Лесуейс. — Протестирам срещу това, че всяка нощ ми бият наркотици. Не ми харесва заключената врата в края на коридора. Това не е санаториум, това е затвор.

— Скъпи приятелю, — рече спокойно Салзър преди Лесуейс да измисли какво да отвърне, — състоянието ти се подобрява и ще се прибереш вкъщи. Не искаме да те задържаме тук, освен ако не се налага.

С периферното си зрение видях как Бланд бавно свива юмрук като предупреждение да внимавам какво говоря. Имаше много неща, които бих могъл да кажа, но сега Кермън знаеше, че съм тук и реших да не рискувам.

— Е, хайде да продължаваме — рече Лесуейс. — Всичко тук изглежда много добре. — Той се усмихна лъчезарно на Кермън. — Видяхте ли онова, което ви интересуваше, мистър Странг? Не искаме да ви притесняваме.

— О, да — отговори Кермън небрежно. — Ако д-р Салзър не възразява, бих искал да се отбия някой път пак.

— Страхувам се, че това противоречи на правилата ни — рече Салзър. — Прекалено честите посещения могат да превъзбудят нашите приятели. Сигурен съм, че ще ме разберете.

Кермън ме погледна замислено.

— Съвсем прав сте. Не се бях сетил — отвърна той и се насочи към вратата.

Напуснаха тържествено, последен беше Салзър.

Чух Кермън да пита:

— Никой друг ли няма на този етаж?

— В момента не — отвърна Салзър. — В последно време имахме няколко интересни заболявания. Може би ще искате да видите картоните.

Гласовете се отдалечиха и Бланд затвори вратата. Подсмихна ми се.

— Не стана, нали, малкия? Казах ти: само един луд сред много други като него.

Не ми беше лесно да си придам вид на дълбоко разочарован, но някак си успях да го направя.