Метаданни
Данни
- Серия
- Вик Малой (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lay Her Among the Lilies [=Too Dangerous to Be Free], 1950 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Станислава Миланова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2008)
Издание:
Джеймс Хадли Чейс. Положи я сред лилиите
Първо издание. Английска
Преводач: Станислава Миланова
Редактор: Борис Милев
Художник: Жеко Алексиев
Издателска къща „Албор“, София, 1993
Агенция за авторски права за България „Ника“
ISBN-954-82-72-03-2
Печатница: ДФ „Полиграфически комбинат“, София
Цена 21 лв.
История
- — Добавяне
III
Отворих очи.
През затъмнените прозорци влизаше бледа слънчева светлина и сянката на решетките падаше върху срещуположната бяла стена: шест ясно очертани линии, които ми напомняха, че съм затворник.
Бланд се движеше тихо из стаята с парцал в ръка и съсредоточено изражение върху луничавото си лице. Избърса праха навсякъде; нищо не убегна от вниманието му.
Хопър седеше в леглото си и четеше книга. Лицето му беше ядосано и намръщено и той не обръщаше никакво внимание на Бланд, дори когато той избърса нощното му шкафче.
Бланд приближи към мен и избърса нощното ми шкафче. Очите ни се срещнаха и заучената усмивка на лицето му се разтегна.
— Здравей, малкия — поздрави ме той. — Как се чувстваш?
— Чудесно — отвърнах и се надигнах в леглото. Дясната ръка и рамото ме боляха, на китката ми все още личаха отпечатъци от дебелите му пръсти.
— Много добре. След няколко минути ще дойда с приборите за бръснене. После ще можеш да се изкъпеш.
„Това означава, че ще ми махне белезниците“, помислих си.
Бланд изглежда разбра какво се върти в глава-та ми.
— И виж какво, малкия, да си нямаме неприятности — рече той. — Не си въобразявай, че можеш да се измъкнеш оттук. Не можеш. Наоколо има още няколко като мене. Вратата към стълбището е заключена, на всички прозорци има решетки. Питай Хопи. Той ще ти каже. Когато дойде тук, Хопи ни създаде неприятности — опита се да избяга, само че не стана.
Взирах се в него вдървено и нищо не отговорих.
— Питай Хопи какво правим с приятелчетата, дето ни създават главоболия. Той ще ти обясни. — Погледна към Хопър и се ухили: — Ще му разкажеш, нали, Хопи?
Хопър вдигна поглед и му се намръщи.
— Не ми говори, долен плъх такъв. Противно ми е да те гледам.
Бланд захихика.
— Няма нищо, малкия. Не възразявам. Свикнал съм.
Хопър го изруга.
— Спокойно, малкия — рече Бланд, все още усмихвайки се. — Не прекалявай. — Тръгна към вратата. — Бръснене, вана и после закуска. Ще видя дали ще мога да ви уредя по едно яйце допълнително.
Хопър му каза какво би могъл да направи с яйцето.
Бланд продължи пътя си, хихикайки.
— Не се опитвай, Сийбрайт — посъветва ме Хопър. — Не си струва. Ще те сложат в усмирителна риза и ще те държат във вана със студена вода дни наред. Не лъже за вратата. Не можеш да се измъкнеш, без да имаш ключ.
Реших да изчакам и да видя.
След малко Бланд се върна с електрически само-бръсначки. Включи ги и даде едната на Хопър, а другата — на мен.
— Действайте бързо, малките — каза той, — Днес имам много работа.
— Вечно мърмориш — обади се ядосано Хопър. — Що не се разкараш? Писна ми да гледам грозното ти лице.
— Чувствата ни са взаимни, малкия — отвърна весело Бланд. — Побързайте и си свършете добре работата. Д-р Салзър обича пациентите му да изглеждат добре.
Значи щях да се срещна с д-р Салзър. Не че можех да се надявам на нещо от него, но може и да успеех да го изплаша. Ако Шерил ме беше довел тук, може пък да успеех да убедя Салзър, че отвличането на когото и да било е опасна игра. Не смятах, че има кой знае каква надежда, но си струваше да опитам.
След като се избръснах, Бланд дойде с бял памучен халат.
— Без щуротии, малкия — предупреди ме той е шепнещия си глас и заобиколи леглото ми, за да свали белезниците. — Просто се успокой.
Лежах кротко, докато той сваляше белезниците. Хопър ме наблюдаваше с нескрит интерес. Бланд се отдръпна на няколко фута и също ме погледна.
— Ставай горе, малкия.
Сгънах крака и ги измъкнах изпод чаршафа, после се извъртях, спуснах ги на пода и станах. В момента, в който усетих тежестта си върху краката, разбрах, че е безсмислено да предприемам каквото и да е. Краката ми бяха прекалено нестабилни и слаби. Не бих могъл да избягам, дори да ме гонеше разярен бик.
Направих несигурна крачка напред и незабавно седнах на пода. Можех и да не се свлека на пода, но ми хрумна, че няма да е зле да накарам Бланд да си мисли, че краката ми са много по-слаби, отколкото бяха в действителност.
Надигнах се на четири крака и се изправих. Бланд не помръдна. Беше подозрителен и нямаше намерение да се остави да го надхитря.
— Ще ми помогнеш ли, ако обичаш? — озъбих му се. — Иначе ме остави да се върна в леглото.
— Виж какво, малкия, предупреждавам те — каза меко той. — Не се опитвай да правиш каквото и да било, за да не ти бъде последното нещо, което ще си направил за доста дълго време.
— Стига си хленчил. Какво ти става бе? Да не си се уплашил от мен?
Явно така трябваше да му се говори, защото той се протегна и ме хвана за ръката.
— Не мога да се изплаша от теб, малкия, нито пък от някой друг.
Помогна ми да облека халата, отвори вратата и двамата заедно прекрачихме прага към дълъг, широк коридор. Направих още няколко крачки и спрях, като че ли все още не се чувствах много уверен в силите си. Това ми даде възможност да се огледам надясно и наляво. Единият край на коридора завършваше с масивна врата, а другият беше плътно затворен от висок прозорец, закрит с гъста решетка.
— О’кей, малкия — рече Бланд, като се подсмихна. — Вече се огледа, хайде сега да вървим. Обясних ти какво е положението. Вече и сам видя.
Да, видял бях.
Минах заедно с Бланд по коридора, като размишлявах. Трябваше някак си да се добера до ключа от тази врата и от белезниците. Или трябваше да го направя, или щях да стоя тук, докато им омръзнеше да ме пазят, или докато изгниех.
Неочаквано бяхме стреснати от писък на уплаха и силно строполясване, сякаш някой или нещо тежко беше паднало.
Бланд ме хвана за ръката.
Близката врата се отвори и в коридора изскочи момиче. Първото нещо, което се набиваше на очи, беше пълната й голота. Изглежда беше изскочила направо от ваната, защото по бялата й кожа блестяха капчици вода, а по тънките й ръце личаха следи от сапун. Беше руса и косата й образуваше къдрав ореол около главата. Не беше красавица, но не беше в безлична. Имаше у нея нещо привлекателно. Несъмнено и категорично беше привлекателна и аз подозирах, че тя не би била чак толкова привлекателна с дрехи, колкото беше без тях. Предположих, че е на около двайсет и пет. Имаше хубаво тяло, дълги крака, високи гърди, а кожата й беше с цвета на бита сметана.
Чух как Бланд си пое дълбоко въздух.
— По дяволите! — изруга той под носа си, скочи напред, дебелите му пръсти се протегнаха към момичето, очите му светеха от животинска възбуда. Той сграбчи ръката на момичето и писъкът й се удари в тавана, след което се разби в стените. Ръката му се плъзна по насапунисаната й кожа, тя се завъртя и побягна надолу по коридора. Тичаше с неочаквана грация и бързо като вятъра.
Бланд направи стъпка напред и после размисли. Тя не можеше да избяга. Вече беше стигнала до масивната врата и удряше по нея с юмруци.
Всичко това стана за секунди. После от банята се появи сестрата: висока, със силно телосложение и продълговато лице с остри черти, пребледняло от уплаха и гняв. Тя погледна надолу по коридора към голия гръб на момичето. После погледна към Бланд.
— Разкарай пациента си оттук — каза тя. — Разкарай се и ти, маймуна такава!
— Я по-спокойно — отвърна Бланд, все още загледан в момичето. — Оставила си я да излезе, ти, глупава, дърта магарицо!
— Разкарай пациента си оттук или ще докладвам за теб — заплаши го сестрата вбесено.
— Направи го — отвърна й Бланд, като се подсмихна.
— Хайде, малкия — рече той и ме хвана за ръката. — Веселбата свърши. Не можеш да се оплачеш от мястото. Обграден си с внимание и е пълно с мацки като във „Фоли Бержер“[1]. Какво повече можеш да искаш?
Той ме набута в банята, разположена срещу тази, от която беше изскочило момичето, а сестрата тръгна по коридора. Момичето я видя, че се задава и се обърна с лице към нея; писъците му сякаш разцепиха главата ми и изопнаха нервите ми. Бях щастлив, когато вратата на банята се затвори и ме спаси от крясъците.
Бланд, беше развълнуван. Твърдите му малки очички блестяха, езикът му продължаваше да облизва устните.
— Страхотно парче! — каза той като на себе си. — Не бих изпуснал такава гледка дори срещу седмичната си заплата. Ей, ти, събличай се и влизай във ваната. Ама че късмет да седя тук и да те пазя, след като онова сладурче е на показ.
— Престани да се държиш като дете — отвърнах, докато събличах халата и пижамата. — Коя е тя, между другото?
— Сладурчето? Не може да я познаваш. Едно време беше сестра: побърка се неочаквано, когато приятелят й я заряза. Както и да е, това е историята. Тук е отпреди аз да дойда. Да ме убиеш, не мога да разбера защо е трябвало да откача заради това, че приятелят й я е зарязал. Лично аз бих я връткал всеки път щом й се прииска.
Лежах неподвижно във ваната с безизразно лице. Сестра! Дали не беше изчезналата сестра, за която ми беше споменал Мифлин? Вероятно беше.
— Казва се Анона Фрийдландър — прав ли съм? — изстрелях.
Бланд се изненада.
— Откъде знаеш?
— Детектив съм — отвърнах тържествено.
Бланд се ухили, седна на една табуретка до ваната я запали цигара.
— Хайде, действай, малкия. Не мисли сега за детективството. Имам много неща да върша. — Хвърли завеяно клечката във водата.
— Какво му има на Хопър? — смених аз темата. — Защо е тук?
— Хопи е много специален случай — отвърна той и поклати глава. — Има определени периоди в месеца, когато дори аз не се приближавам до него. Не би го повярвал така като го гледаш, нали? Голям измамник е. Ако не бяха парите на стареца му, щеше да е в затвора. Убил е едно момиче: разкъсал гърлото й със зъби. Ще остане тук до края на дните си. Човек никога не може да бъде спокоен с него. Когато е в лошо настроение, той е убиец. Единият ден си е съвсем наред, на следващия е опасен като тигър в гладна стачка.
Започнах да се чудя дали Бланд можеше да бъде подкупен.
— Какво ще кажеш за една цигара? — попитах, отпускайки се във водата. — Не бих отказал.
— Разбира се, малкия. Стига да се държиш добре, ще се отнасям към теб като към роден брат. — Той извади пакет „Лъки Страйк“, даде ми една цигара я ми я запали. — Отначало всички вие се опитвате да се правите на много важни и да създавате неприятности. Послушай ме и не го прави. Имаме начини да се справяме с тези неща. Само го запомни.
Глътнах дима. Не беше толкова приятно, колкото очаквах.
— Колко време, според теб, ще ме държат тук?
Той извади от джоба си дълъг пощенски плик и изтръска пепелта в него, после го сложи до ваната, за да мога и аз да го използвам.
— Като ти гледам документите, малкия, тук си завинаги.
Реших да опитам.
— Какво ще кажеш да спечелиш сто долара?
— Като направя какво? — малките очички застанаха нащрек.
— Нещо много лесно — да се обадиш на един мой приятел.
— И какво да му кажа?
Само че беше се съгласил малко прекалено бързо и твърде лесно. Погледнах го изпитателно. Подигравателната усмивка го издаде. Разиграваше ме.
— Няма значение — отвърнах, потопих цигарата във водата и сложих мократа угарка в плика. — Забрави го. Дай ми сега една кърпа.
Даде ми.
— Не се дръж така, малкия. Бих могъл да го направя. Сто долара няма да ми се отразят зле. Какъв е номерът?
— Забрави за това — повторих.
Той седеше и ме гледаше с усмивка на лицето и залепнал за долната му устна фас.
— Може би ще решиш да вдигнеш цената — предложи той. — Виж за петстотин…
— Изкарай го от онова, което наричаш свой акъл и толкова — рекох и облякох пижамата си. — Някой ден ще се срещнем в по-равностойни позиции. С нетърпение ще чакам този момент.
— Добре, малкия. Мечтай си, щом искаш. На мен какво ми пука? — каза той, отвори вратата и надникна навън. — Хайде. Трябва да се заема с Хопи.
Нищо не се случи в отсрещната баня, когато минавах по коридора. Ваната ми се беше отразила добре. Ако бе имало някаква възможност да мина през онази врата, щях да се възползвам. Но вече бях започнал да осъзнавам, че ще трябва да действам много търпеливо. Нарочно вървях бавно, облегнат на ръката на Бланд. За колкото по-слаб ме мислеше, толкова повече щях да го изненадам, когато дойдеше време да действам.
Легнах на леглото и покорно му позволих да сложи белезниците.
Хопър каза, че не иска вана.
— Хайде, малкия, така не се прави — укори го Бланд. — Тази сутрин трябва да изглеждаш добре. В единайсет ще имаме официално посещение. Следователят Лесуейс ще дойде да говори с теб. — Той ме погледна и се ухили. — Ще говори и с теб също. Всеки месец градските съветници идват да видят перковците. Не че обръщат кой знае какво внимание на онова, което смахнатите им казват, но идват и понякога дори слушат. Само че не им разправяй ония работи за убийството, малкия. Вече са го чували. За тях ти си още един луд сред лудите, нищо повече, и няма да имаш никаква полза.
Той убеди Хопър да стане от леглото и двамата се отправиха към банята. Останах сам. Лежах в леглото, гледах шестте ясно очертани сенки на отсрещните стени и мислех. Значи следователят Лесуейс щеше да дойде. Е, това все пак беше нещо. Както спомена Бланд, нямаше особено смисъл да му казвам, че Салзър е отговорен за убийството на Юдора Дру. Беше прекалено невероятно, прекалено трудно за вярване, но ако ми се отдадеше възможност, щях да му дам тема за размисъл. За първи път, откакто бях в този капан, почувствах лека надежда.
Изведнъж вратата леко се отвори и аз вдигнах поглед. Не се виждаше никой. Вратата се отвори широко и си остана така. Наклоних се напред и погледнах към празния коридор, като отначало си помислих, че вятърът я е отворил, но после си спомних, че бях чул изщракване на ключалката, когато Бланд и Хопър излезнаха.
Чаках, гледах отворената врата и се вслушвах. Нищо не се случи. Не чувах нищо и понеже знаех, че някой е отворил тази врата, изведнъж усетих, че се изнервям.
След известно време, което ми се стори цял век, чух шумолене на хартия. Сред пълната тишина то прозвуча като трясък на гръмотевица. После зърнах някакво движение и пред очите ми се появи жена.
Тя застана на прага, в ръцете си държеше хартиена торбичка, уморените й очи бяха празни и безизразни. Гледаше ме втренчено, с не по-голям интерес, отколкото, ако бях мебел и ръката й бръкна наслуки в торбичката. Да, сто процента това беше тя: жената, която ядеше сливи и нещо повече — тя продължаваше да яде сливи.
Гледахме се доста дълго време. Челюстите й се движеха бавно и ритмично, докато сдъвкваха сливата. Изглеждаше доволна и щастлива като крава, преживя-ща храната.
— Здравейте — казах и се ядосах, че гласът ми беше прегракнал.
Дебелите й пръсти потърсиха слива, намериха една и я извадиха навън.
— Това е мистър Малой, нали така? — рече тя любезно като жена на свещеник, която се запознава с нов член на паството.
— Точно така — отвърнах. — Последния път, когато се видяхме, нямахме време да се опознаем. Коя сте вие?
Тя подъвка още малко, изплю костилката в свитата си длан и я пусна в торбичката.
— Ами, аз съм мисис Салзър — отвърна.
Трябваше да се сетя. Наистина, не би могла да е никоя друга.
— Не искам да навлизам в лични неща — казах, — но харесвате ли съпруга си, мисис Салзър?
Неопределеното изражение изчезна, за да отстъпи място на учудването, а после на гордостта.
— Д-р Салзър е прекрасен човек. Няма друг като него на този свят — отвърна тя и обърна към мен меката си кръгла буза.
— Жалко. Значи ще ви липсва. Дори в пашите съвременни затвори все още разделят съпрузите от съпругите им.
Неопределеното изражение се появи отново.
— Не разбирам за какво говорите.
— Е, би трябвало. Ако не бутнат съпруга ви в газовата камера, ще му дадат двайсет годинки. За отвличане и за убийство присъдата е такава.
— Какво убийство?
— Една жена на име Юдора Дру бе убита по заповед на мъжа ви. Аз бях отвлечен, отсреща има едно момиче, което също смятам, че е било отвлечено: Анона Фрийдландър. И още, да не забравяме сестра Гърни.
Месестото й лице се озари от хитра усмивчица.
— Той няма нищо общо с всичко това. Той мисли, че мис Фрийдландър е моя приятелка, която е изгубила паметта си.
— Предполагам, че си мисли, че и аз съм ваш приятел? — отбелязах саркастично.
— Не точно мой, но приятел на мой приятел.
— Ами Юдора Дру?
Мисис Салзър вдигна рамене.
— Нямаше късмет, това е. Искаше пари и аз пратих Бени да я вразуми. Той го е взел прекалено присърце.
Почесах устата си с нокът и я загледах втренчено. По-скоро почувствах, отколкото осъзнах, че казваше истината.
— Къде е сестра Гърни?
— О, случи й се нещастие — отвърна мисис Салзър и отново хвърли поглед в книжната торбичка. Извади една слива, предложи ми я. — Искате ли? Ще ви бъде от полза, щом сте на легло.
— Не. Оставете сливите. Какво й се случи?
Лицето отново стана безизразно.
— О, ами слизаше по аварийната стълба и се подхлъзна. Качих я в колата, но мисля, че трябва да си бе счупила врата. Не знам защо, но изглежда много се страхуваше от мен.
Изсъсках през зъби:
— Какво направихте с нея?
— Оставих я в някакви храсти сред пясъка. — Отхапа от една слива и махна неопределено към прозореца. — Ей там, в пустинята. Нищо друго не можех да направя.
Прокарах пръсти през косата си. Може би беше луда, помислих си или може би аз бях луд.
— Вие ли уредихте да се озова тук?
— Ами да — отвърна тя, като се облегна на вратата. — Виждате ли, д-р Салзър не разбира нищо от медицина и от душевни заболявания, но аз разбирам. Бях свикнала да имам много пациенти, но нещо се случи. Не си спомням какво. Д-р Салзър купи това място заради мен. Прави се, че той го ръководи, но всъщност аз върша цялата работа. Той е само подставено лице.
— Не, не е — рекох. — Подписал е смъртния акт на Макдоналд Кросби. А е нямал правото. Няма диплома.
— Много грешите — спокойно отвърна тя. — Аз го подписах. По някаква случайност инициалите ни са едни и същи.
— Но той е лекувал Джанет Кросби от злокачествен ендокардит — възразих. — Д-р Бюли ми каза.
— Д-р Бюли е сгрешил. Д-р Салзър случайно беше по една моя работа в къщата на Кросби, когато момичето почина. Казал е на д-р Бюли, че аз съм я лекувала. Д-р Бюли е стар човек и е малко глух. Не го е разбрал правилно.
— Защо изобщо са го извикали? — добавих. — Защо вие не сте подписали акта, след като вие сте я лекували?
— Точно тогава отсъствах от града. Мъжът ми е постъпил правилно, като е повикал д-р Бюли. Винаги постъпва правилно.
— Чудесно — рекох. — Тогава ще е по-добре да ме пусне да си отида.
— Той мисли, че сте опасен — каза мисис Салзър и отново надзърна в пликчето. — И вие сте такъв, мистър Малой. Знаете прекалено много. Мъчно ми е за вас, но наистина не трябваше да се намесвате. — Вдигна поглед и ми се усмихна глуповато. — Страхувам се, че ще трябва да останете тук и не след дълго разсъдъкът ви ще започне да отслабва. Нали разбирате, хората, на които непрекъснато им бият наркотици, често стават слабоумни. Забелязали ли сте?
— Това ли ще ми се случи?
Тя кимна.
— Боя се, че да, но не искам да си мислите лоши работи за д-р Салзър. Той е такъв прекрасен човек. Затова ви казах и толкова много неща. Повече, отколкото трябваше, наистина, но това е без значение. Вие няма да излезете оттук.
Тя започна да се отдалечава толкова тихо, колкото се беше появила.
— Ей, не си отивайте — викнах, като се надигнах в леглото. — Колко ви плаща Морийн Кросби, за да ме държите тук?
Избледнелите очи малко се ококориха.
— Но тя не знае — отвърна. — Това няма нищо общо с нея. Мислех, че сте наясно. — И се отдалечи досущ като изморен призрак след дълъг и изтощителен период на скиталчество.