Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (5)

V

На пръв поглед, а като се замисли човек, дори и при втори поглед, мисис Марта Бендикс, изпълнителен директор на „Бендикс Доместик Ейджънси“, лесно би могла да бъде сбъркана с мъж. Тя беше едра, широкоплещеста и носеше косата си късо подстригана. Едва когато станеше и излезнеше иззад бюрото си, човек с учудване виждаше пола от туид, копринени чорапи и тежки спортни обувки. Много сърдечна беше, така че ако не си достатъчно предпазлив, рискуваш да бъдеш потупан енергично по гърба — такъв навик тя имаше, след което, поне през следващите два-три часа, ще се чувстваш зле. Смехът й беше силен като гърмежа на дванайсеткалибров пистолет и ако не го очакваш, излизаш вън от кожата си, когато тя избухне в кикот. Жена, с която не бих искал да живея, но все пак добродушно същество — тя щедро раздаваше парите си и далеч повече се вълнуваше от крехки малки блондинки, отколкото от едър бабаит като мен.

Миниатюрното скулесто момиче, което ме отведе до кремаво-зеления кабинет на мисис Бендикс, се държеше настрана от мен, сякаш бях изпълнен с лоши намерения, а на мисис Бендикс отправи срамежлива усмивчица, която би могла да означава нещо яли да не значи нищо в зависимост от настроението ти.

— Влизай, Вик — изгърмя мисис Бендикс откъм покритото си с хартийки бюро. — Сядай. Не съм те виждала от сума време. Какво правиш със себе си?

Седнах и й се ухилих.

— Това-онова — отвърнах й. — Изкарвам си прехраната. Отбих се за малко помощ, Марта. Имала ли си някаква работа със семейство Кросби?

— От доста време не съм. — Наведе се и измъкна бутилка уиски, две чаши и половин дузина зрънца кафе. — Хайде, бързо! — продължи тя. — Не искам да хвърлям в ужас Мери. Тя не одобрява пиенето в работно време.

— Онази Мери със заешките зъбки?

— Остави на мира зъбите й. Няма да те захапе с тях. — Тя ми подаде пълна чаша с уиски и три кафени зрънца. — Имаш предвид онези Кросби, които живеят на булевард „Футхил“?

Казах, че имам предвид точно онези Кросби, дето живеят на булевард „Футхил“.

— Веднъж им свърших една работа, но оттогава нищо повече. Беше преди около шест години. Осигурих им целия персонал. След като Джанет Кросби умря, наметоха цялата стара гвардия и набавиха нови хора. Не са идвали при мен за новите.

Опитах уискито. Беше пивко, предразполагащо и много качествено.

— Имаш предвид, че са уволнили всички?

— Това ти разправям.

— Какво стана с тях?

— Настаних ги другаде.

Премислих всичко това.

— Виж, Марта, да си остане между теб, мен и зърната кафе, но се опитвам да открия истината за смъртта на Джанет. Получих информация — тя може и да заслужава, може и да не заслужава да се работи върху нея. Но не си падам много по идеята, че е умряла от болно сърце. Бих искал да поговоря за това с някои от стария персонал. Може да са видели нещо. Икономът, например. Кой е бил той?

— Джон Стивънс — отвърна мисис Бендикс, след като помисли за миг. Тя довърши питието си, метна трите зърна в устата си, скри чашата и уискито и натисна звънеца на бюрото си.

Скулестото момиче допълзя вътре.

— Къде работи в момента Джон Стивъис, скъпа? Скулестото момиче каза, че ще направи справка. След няколко минути то се върна и ни уведоми, че Стивънс работел за Грегъри Уейнрайт, Хилсайд, Джеферсън Авеню.

— Ами камериерката на Джанет? Тя къде е сега? — попитах.

Мисис Бендикс направи знак на скулестото момиче да излезе. Когато това стана, тя рече:

— Онази кучка? Тя вече не работи и не бих й намерила работа дори на колене да ми се моли.

— Какъв е случаят с нея? — попитах, като побутнах с надежда празната си чаша напред. — Хайде, бъди добра, Марта. Едно питие не е нищо за големи, силни момчета като нас с теб.

Мисис Бендикс изхихика, измъкна отново бутилката и наля.

— Та какъв е случаят с нея? — повторих въпроса си, след като се чукнахме.

— Не е свясна — отвърна мисис Бендикс и се намръщи. — Само една дяволска, мързелива готованка.

— Не сме се криво разбрали, нали? Говоря за личната камериерка на Джанет Кросби.

— Аз също — отвърна мисис Бендикс и сложи още три зърна кафе в устата си. — Юдора Дру. Така се казва. Побъркала се е. Трябваше ми добра камериерка за мисис Рандолф Плейфеър. Направих си труда да се свържа с Дру, за да й съобщя, че мога да й осигуря работа. Тя ми отвърна да ходя да се завра в помийната яма. Хубав начин за общуване, няма що. Рече, че нямала намерение повече да върши каквато и да била работа и че ако една помийна яма не ми бъдела достатъчна, всеки щял да ми изрови друга, стига да му кажела, че ще е за мен. — Мисис Бендикс се замисли мрачно над обидата. — Едно време смятах, че е добро, умно момиче. Излиза, че след като не можеш да им вярваш, е по-добре да ги изхвърлиш, не е ли така? Хващам се на бас, че някой мъж я издържа. Има къщичка в Коръл Гейбълс и живее нашироко.

— Къде е Коръл Гейбълс?

— На Маунт Верд Авеню. Интересува ли те?

— Може би. Какво стана с останалата част от персонала?

— Намерих им работа. Мога да ти дам адресите, ако искаш.

Довърших си питието.

— Възможно е да ми потрябват. Ще ти се обадя. Колко време след смъртта на Джанет беше уволнена тая Дру?

— На следващия ден. Целият персонал трябваше да си отиде преди погребението.

Сдъвках едно зрънце кафе.

— Казаха ли някаква причина?

— Морийн Кросби замина за няколко месеца. Къщата беше затворена.

— Обикновено човек не уволнява целия персонал когато заминава, нали?

— Обикновено не.

— Кажи ми нещо повече за тази Дру.

— Ама че неща те интересуват — въздъхна мисис Бендикс. — Дай ми тая чаша, освен ако не ти се пие още.

Отвърнах, че не ми се пие и я видях да скрива уискито и двете чаши. После натисна звънеца на бюрото си.

Скулестото момиче влезе и отново й се усмихна срамежливо.

— Изрови картончето на Юдора Дру, скъпа — нареди мисис Бендикс. — Искам да му хвърля един поглед.

Скулестото момиче се върна след малко с картончето и го подаде на мисис Бендикс, тъй както някое младо девойче би дало китка на Франк Синатра.

Когато то излезе, мисис Бендикс каза:

— Не знам дали точно това е, което искащ. Възраст: двадесет и девет. Домашен адрес: 2243 Келси Стрийт, Кармил. Три години при мисис Франклин Ламбърт. Отлични препоръки. Лична камериерка на Джанет Кросби от юли 1943-та. Върши ли ти някаква работа?

Вдигнах рамене.

— Не знам. Може би. Мисля, че ще е по-добре да отида да поговоря с нея. Какво те кара да смяташ, че живее с мъж?

— Че откъде иначе намира пари? Не работи. Или има мъж, или много мъже.

— Джанет Кросби може да й е оставила наследство.

Мисис Бендикс повдигна рунтавите си вежди. — Не ми е идвало наум за такава възможност. Би могла, разбира се. Да, като се замисли човек, в това може и да е отговорът.

— Е, добре — рекох, като се изправих. — Благодаря за питиетата. За разнообразие мини някой път да ни видиш. И ние имаме поркане.

— Няма да стане — твърдо отсече мисис Бендикс. — Оная Бенсинджър не ме одобрява. Мога да го прочета по очите й.

Подсмихвах се.

— Тя и мен не одобрява, но не позволявам това да ме разстройва. Не трябва да разстройва и теб.

— Не ме разстройва. И не се прави на дете, Вик. Това момиче е влюбено в тебе.

Замислих се над думите й, после поклатих глава.

— Грешиш. В никого не е влюбена. Тя не е от тоя тип хора, дето се влюбват.

Мисис Бендикс сви устни и издаде силен, груб звук.