Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (16)

V

Колата беше с аеродинамична форма, черен ролс, а мощността и скоростта й бяха страхотни. Нищо в колата не подсказваше с каква скорост се движи, нямаше люшкане, клатене, нито някакъв звук от двигател. Само свистенето на вятъра, разцепван от аеродинамичния покрив, и бесният бяг на черната, размазана нощ ме подсещаха, че стрелката на скоростомера, трепкаща на деветдесет мили, не се шегуваше.

Седях до Морийн Кросби в нещо, което приличаше на провиснало кресло и гледах блестящото кръгче светлина на пътя пред нас, което отплува назад като подплашен призрак.

Тя запраши с колата по булевард „Оркид“, като си пробиваше път през напрегнатото движение чрез пронизително, арогантно използване на клаксона. Задминаваше колите едва ли не под колелата на насрещното движение, промъквайки се през все по-тесни пролуки и избягвайки сигурни катастрофи, сякаш благодарение на дебелия слой боя върху бронята. Полетя нагоре по широкото, тъмно Маунт Верд Авеню и се на-сочи към магистралата „Сан Диего“. Едва когато стигна до магистралата с шест платна, започна наистина да кара, като задминаваше всичко, що се движеше по пътя, със спокойствие, което вероятно караше шофьорите да излизат от кожата си.

Нямах представа къде отиваме и когато се опитах да се обадя, тя ме прекъсна грубо: „Мълчи! Искам да помисля.“ Така че аз се предадох на бясното каране в мрака, като се възхищавах на начина, по който тя управляваше колата, потънал в луксозната седалка и надявайки се, че няма да се блъснем в нещо.

Магистралата „Сан Диего“ минава през равна пустиня от дюни и храсти и изведнъж неочаквано излиза при океана, след което отново се врязва в пустинята. Вместо да продължим по нея, когато стигнахме морето, тя намали до мързеливите шейсет мили и сви по тесен път край водата, който постепенно започна да се изкачва, а морето да се снишава под нас, докато накрая не овладяхме хълма и не излезнахме на една скала. През цялото време бяхме намалявали и в момента пълзяхме едва с-трийсет. След скоростта, с която се бяхме движили, сега като че ли не помръдвахме. В ослепителната светлина на фаровете изплува табела „Частна собственост. Вход забранен“, поставена в началото на друг тесен път, обграден от двете страни е високи храсти. Тя сви по него и колата се пъхна удобно в пътя, както ръка в ръкавица. Минавахме завои и остри като игла извивки, които, доколкото можех да видя, като че ли не отвеждаха наникъде След известно време тя намали и спря пред висока дванайсет фута, обгърната с бодлива тел, порта. Натисна клаксона три пъти: къси, остри изсвирвания, които отекнаха в неподвижния въздух и те все още се връщаха към нас, когато вратата сякаш сама се отвори.

— Много, много интересно — обадих се.

Тя нито отговори, нито ме погледна, а продължи напред и когато се обърнах, видях вратата да се затваря. Изведнъж се замислих дали и аз не бях отвлечен подобно на сестра Гърни. Може да беше от уискито, но не ми пукаше. Усещах, че няма да е зле да дремна малко. Часовникът на таблото показваше две минути до полунощ: времето, когато си лягах.

После изведнъж пътечката започна да се разширява в алея като за колесници и ние се промъкнахме през друга дванайсетфутова врата. Когато се обърнах назад, видях, че и тя се затваря, сякаш от нечия невидима ръка.

В светлината на фаровете се появи дървена къща в стил планинска хижа, заобиколена от разцъфнали храсти и дървета. Прозорците на приземния етаж бяха осветени. Електрически фенер хвърляше светлина върху стъпалата, водещи към входната врата. Тя спря, отвори вратата на колата и се плъзна навън. Аз излезнах по-бавно. Пред мек, в светлината на луната, се появи терасовидна градина, изградена направо в скалата. В дъното, а това беше доста надолу, се виждаше басейн. Морето шумеше тихо и блещукаше в далечината. Ароматът на цветята щедро изпълваше горещата нощ.

— Всичко това твое ли е? — попитах.

Тя стоеше до мен. Върхът на лъскавата й тъмна коса беше на едно равнище с рамото ми.

— Да — отвърна след известна пауза. — Съжалявам за пистолета. Трябваше да те доведа тук бързо.

— Щях да дойда и без пистолета.

— Но не и преди да вдигнеш телефона. Много важно беше да не го вдигаш.

— Знаеш ли, имам главоболие и съм изморен. Ритнаха ме в гърлото и въпреки че съм доста як, все пак това си е ритане в гърлото. Всичко, за което искам да те помоля е да не бъдеш тайнствена. Би ли ми казала защо ме доведе тук? Защо беше толкова важно да не вдигам телефона и какво искаш от мен?

— Разбира се. Ще влезем ли вътре? Ще ти приготвя питие.

Качихме се по стълбите. Входната врата се отвори и се озовахме в коридор, а през една арка — в просторна всекидневна с ширината на къщата. Точно така човек си представяше милионерския дом. Пари не бяха пестени. Цветовата гама беше в кремаво и пурпурно, помещението крещеше с блясъка си, но без вулгарност. Не беше по моя вкус, но той беше доста обикновен.

— Да седнем на верандата — предложи тя. — Би ли отишъл сам? Аз ще донеса напитките.

— Сама ли живееш тук?

— Като се изключи прислужницата. Тя няма да ни безпокои.

Излязох на верандата. Там бе разположен един от онези удобни дивани, дълги около десет фута, и то така, че да можеш да се радваш на гледката: а тя си заслужаваше да й се възхищаваш. Отпуснах се на меката кожена възглавничка и насочих поглед към морето в далечината. През цялото време, докато бях в колата, се чудех какво иска тя от мен. Все още се чудех.

Тя се появи след няколко минути, като буташе масичка, заредена с бутилки, чаши и съд за лед. Седна в единия край на дивана. Между нас имаше около осем фута кожа и разстояние.

— Уиски?

— Благодаря.

Гледах я как го наливаше. Тъмносините лампички по тавана на верандата хвърляха достатъчно светлина, за да мога да я наблюдавам, но не достатъчно, за да мога да виждам очите й. Помислих си, че тя е най-очарователната красавица, която някога съм срещал. Дари движенията й доставяха наслада на окото.

И двамата внимавахме да не нарушим тишината, докато тя сипваше алкохола. Предложи ми цигара и аз я приех. Запалих нейната и после — своята.

Вече бяхме готови да започваме, но тя като че ли нямаше желание да говори, а аз реших да не поемам риска да направя някоя погрешна забележка, която можеше съвсем да я възпре. Гледахме градината, морето и луната, докато стрелките на ръчния ми часовник вървяха напред.

— Съжалявам — рече изведнъж тя — за начина, по който… действах Имам предвид това, че ти предложих пари, за да ме оставиш на мира. Беше погрешен подход, но не исках да издавам нищо, преди да разбера що за човек си. Истината е, че имам нужда от помощта ти Заплела съм се в нещо и не знам как да се измъкна Бях голяма глупачка и съм уплашена. Страхувам се до смърт.

Не изглеждаше изплашена, но не й го казах.

— Искам да знам със сигурност дали му е известно за това място — продължи тя, сякаш говореше на себе си. — Ако е научил, сто на сто ще дойде.

— Хайде да караме полека и спокойно — рекох меко — Имаме достатъчно време пред нас. Защо беше толкова важно да не вдигам телефона? Да започнем с това.

— Защото щеше да разбере къде си, а той те търси — отвърна тя, сякаш говореше на бавноразвиващо се дете.

— Не ми каза кой е той. Шерил ли е?

— Разбира се — отвърна тя кратко.

— Защо ме търси?

— Не иска да има неприятности, а ти ги създаваш. Твърдо е решил да се отърве от теб. Чух го като каза на Францини да го направи.

— Францини да не е един малък жабар със сипаничаво лице?

— Да.

— И той работи за Шерил?

— Да.

— Значи Шерил е онзи, който организира нападението срещу Стивънс и отвличането му?

— Да. Тогава за мен всичко бе решено. Щом чух, че горкият старец е умрял, дойдох право при теб.

— Шерил знае ли за тази къща?

Тя поклати глава.

— Не мисля. Никога не съм говорила за нея и той не е идвал тук. Но би могъл и да знае. Има много малко неща, които той не знае.

— Добре, това го изяснихме, да започнем ли от самото начало?

— Първо искам да те попитам нещо — рече тя. — Защо си ходил да ме търсиш в Крестуейс? Защо си ходил да говориш с д-р Бюли? Наемал ли те е някой да разбереш какво правя?

— Да — отговорих.

— Кой?

— Сестра ти Джанет — казах.

Да бях я ударил през лицето, нямаше да реагира по-бурно. Отдръпна се назад, сякаш бе стъпила върху змия, и потрепери конвулсивно.

— Джанет? — каза го с ужасен шепот. — Но Джанет е мъртва. Какво имаш предвид? Как можеш да твърдиш такова нещо?

Извадих портфейла си, намерих писмото на Джанет и й го подадох.

— Прочети го.

— Какво е това? — попита тя, сякаш се страхуваше да го погледне.

— Прочети го и виж датата. Беше изчезнало за четиринайсет месеца. Аз самият го прочетох за първи път преди един-два дни.

Взе писмото. Лицето й замръзна, а зениците й започнаха да се свиват и разширяват при вида на почерка След като прочете писмото, тя остана известно време неподвижно втренчена в него. Не я притисках да бърза На лицето й се четеше истински, неприкрит страх.

— И това… това те накара да започнеш да задаваш въпроси? — попита тя накрая.

— Сестра ти ми изпрати петстотин долара. Чувствах се длъжен да ги заслужа. Отидох в Крестуейс да се видя с теб и да обсъдим това. Ако беше там и ми беше обяснила за какво става дума в писмото, щях да върна парите и да прекъсна разследването. Но ти не беше там. Тогава започнаха да се случват най-различни неща, така че продължих.

— Разбирам.

Чаках да каже още нещо, но тя не го направи Стоеше неподвижно, втренчена в писмото; лицето й беше бледо, очите й гледаха твърдо.

— Изнудвали ли са те? — попитах.

— Не. Не знам защо ти е писала. Предполагам, ч е искала да ми създаде неприятности. Вечно искаш да ми създава неприятности. Мразеше ме.

— Защо те мразеше?

Тя задържа погледа си доста дълго върху градината отпред, без да отговори нищо. Отпивах от уиски то и пушех. Ако имаше намерение да ми отговори, щеше да го направи, когато тя поискаше. Не беше от хората, които можеш да си позволиш да насилваш.

— Не знам какво да правя — рече тя. — Ако ти открия защо ме мразеше, ще се окажа изцяло в ръцете ти. Можеш да ме съсипеш.

Нямаше какво да отговоря на това.

— Но ако не го направя — продължи тя, стискай-ки юмруци, — не знам как ще се измъкна от тази бъркотия. Имам нужда от някой, на когото да мога да вярвам.

— Нямаш ли адвокат? — попитах, колкото да кажа нещо.

— Би ми направил по-лоша услуга и от най-безполезния адвокат. Той е моят попечител. Според клаузите в завещанието на баща ми губя всичко ако се забъркам в някой скандал. А аз съм затънала до ушите в нещо, което, ако излезе наяве, ще бъде най-големия скандал.

— Имаш предвид Шерил? — попитах. — Ти ли си финансирала „Дрийм Шип“?

Тя замръзна, после се обърна и ме погледна.

— Ти знаеш?

— Не знам. Само правя предположения. Ако излезе наяве, че ти стоиш зад „Дрийм Шип“, това би предизвикало скандал.

— Да. — Изведнъж тя се премести, така че вече беше по-близо до мен. — Джанет беше влюбена в Дъглас. Аз също бях полудяла по него. Отмъкнах й го. Опита се да ме застреля, но татко ме спаси. Застреля него, вместо мен — измърмори тя и скри лице в шепите си.

Стоях неподвижно като статуя и чаках. Не предполагах, че ще чуя точно това и бях изненадан.

— Тази работа се потули — продължи тя след дълга пауза. — Няма значение как. Само че легна като камък на съвестта на Джанет. Тя… тя се отрови. Това също беше потулено. Страхувахме се, че ще се разбере защо се е отровила. Беше лесно да се потули. Докторът беше стар. Мислеше, че е сърдечна недостатъчност. После, след като наследих парите, Дъглас показа истинския си образ. Каза, че ако не му дам пари да купи „Дрийм Шип“, ще изкара наяве цялата история — че съм го отмъкнала от Джанет и тя се е опитала да ме убие, но е застреляла татко, а след това се е отровила: и всичко това заради мен. Можеш да си представиш какво щяха да направят вестниците от тази история и аз щях да загубя всичко. Така че му дадох парите за дяволския кораб, но това не му стигна. Продължава да идва и да ми иска пари и да следи всяка моя стъпка. Разбрал е, че си започнал да задаваш въпроси. Беше го страх, че ще откриеш истината, а, разбира се, ако това станеше, щеше да загуби властта си над мен. Направи всичко, което беше по силите му, за да те спре. Когато узна, че Стивънс ще се срещне с теб, той го отвлече. А сега е решил да те премахне. Не знам какво да правя! Трябва да отида някъде и да се скрия. Искам да ми помогнеш Ще ми помотаеш ли? А? — сега се беше вкопчила в ръцете ми. — Ще ми обещаеш ли, че няма да ме предадеш? Ще направя всичко, за да ти се отблагодаря. Сериозно говоря. Ще ми помогнеш ли?

Зад нас се чу тих звук и ние двамата се обърнах-ме. Висок мъж с яко телосложение и черна къдрава коса, облечен с алена фланела без ръкави и тъмносин панталон, стоеше зад гърба ни. В ръката си държеше 38-калибров автоматичен пистолет, насочен право към мен. Върху загорялото му лице потрепваше весела снизходителна усмивка, сякаш се смееше в себе си на някаква си негова шега, малко по-сложна, отколкото за средно интелигентен човек.

— Разказа ти хубава историйка, нали? — рече той с един от ония супермъжествени гласове. — Значи иска да избяга и да се скрие? Така и ще стане, ще бъде скрита там, където никой никога няма да я намери. Това се отнася и за теб, любопитни приятелю.

Тъкмо изчислявах разстоянието между нас и се чудех дали бих могъл да скоча и да се хвърля към не-го преди да е стрелял, когато чух прекалено познато-то изсъскване на спускаща се надолу палка и глава-та ми сякаш експлодира.

Последното, което стигна до съзнанието ми, беше дивият, ужасен писък на Морийн.