Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (25)

III

Тръгнахме обратно към Оркид Сити в пет часа, след два ужасни часа, прекарани в кабинета на Дъниган, главния детектив на района. Направи всичко по силите си, за да вникне в случая, но всеки път, когато вече мислеше, че е пооткрехнал капака, той се захлупваше под носа му, така че всичките му напъни завършиха без успех.

Историята, която му разказах, беше проста и повече или по-малко вярна. Казах му, че дъщерята на Фрийдландър се е водела изчезнала през последните две години. Това той можеше да провери, като се обади на отдела за изчезнали лица при полицията в Оркид Сити. Казах му още, че случайно съм я открил да броди из улиците напълно безпаметна и съм я завел в апартамента на секретарката си, след което веднага съм се качил на колата, за да дойда във Фриско и да заведа Фрийдландър при нея.

Искаше да знае как съм разбрал, че точно тя е дъщерята на Фрийдландър и аз му казах, че съм чел бюлетина за изчезналите, който е бил разпространен от полицията и съм запомнил описанието.

Той ме гледа няколко минути безизразно, като се чудеше дали да ми повярва или не и в отговор аз също го гледах.

— Мислех си, че имаш по-важни неща за вършене — беше последният му коментар.

Продължих с разказа за това, как съм пристигнал в апартамента на Фрийдландър, чул съм изстрела, намерил съм стареца мъртъв, а жабарят се е опитал да избяга. Казах, че той е стрелял по нас и тогава ние сме му отвърнали със същото и показах на Дъниган разрешителните ни за огнестрелно оръжие. Изразих предположение, че жабарят може да е бил крадец. Не, не мислех, че съм го виждал преди, макар че беше възможно. Всички жабари ми изглеждали еднакви.

Дъниган имаше натрапливото усещане, че зад всичко това се крие много повече, отколкото му казвах. Можех да го прочета много ясно на голямото му, квадратно лице. Така ми и каза.

Отвърнах му, че явно чете прекалено много криминалета и попитах може ли вече да тръгвам, тъй като имам доста работа за вършене.

Но той отново започна от самото начало, изучаваше ме, задаваше въпроси, като ми губеше куп време и накрая завърши точно там, откъдето беше започнал. Когато ме погледна, приличаше на победен бик.

За щастие жабарят беше взел парите и златния часовник на Фрийдландър — единствените ценни не-ща в апартамента, така че всичко изглеждаше като идеално подготвено за обикновен „стреляй и бягай“ обир. Накрая Дъниган реши да ни пусне да си ходим.

— Може и да е било обир — каза тежко той. Ако вие двамцата не бяхте там, нямаше да се замисля, но присъствието ви ме кара да се чудя.

Кермън отбеляза, че ако се тревожел за разни дребни случаи като този, щял да се състари и да се пенсионира преди да е стигнал до големите случаи.

— Няма значение — рече кисело Дъниган. — Не знам какво има във вас двамата. Винаги, щом си по-дадете муцуните в този град, става някоя беля и обикновено тя е на мой гръб. Бих искал да стоите надалеч. И без това си имам достатъчно работа, така че няма нужда да пристигате тук и да ми създавате допълнителна.

Ние двамата се засмяхме вежливо, ръкувахме се с него, обещахме, че ще присъстваме на предварително то следствие и си тръгнахме.

Дума не разменихме, докато не се качихме в буика и не потеглихме през Оукланд Бей Бридж за вкъщи. После Кермън каза спокойно:

— Ако той някога разбере, че това е жабарят, който е отвлякъл Стивънс, имам чувството, че животът ти може да стане доста напечен.

— Достатъчно напечен е и сега. В момента Анона ляга изцяло на наши ръце. — Изминах почти миля преди да продължа: — Знаеш ли, това е дяволски случай. През цялото време съм с чувството, че някой се опитва много настойчиво да попречи на една голяма, силна котка да изскочи от торбата. Пропускаме нещо Гледаме торбата, но не и котката, а тя е ключът към цялата история. Така трябва да е. Всеки, който я е зърнал, вече е мъртъв: Юдора Дру, Джон Стивънс, сестра Гърни, а сега и Фрийдландър. Мисля си, че Анона Фрийдландър също знае за котката. Трябва по някакъв начин да върнем паметта й и то бързо.

— Ако знае нещо, защо не са я премахнали, вместо да я държат на онова място? — отвърна Кермън.

— Точно това ме безпокои. Досега всички са били убити малко или повече случайно, но по отношение на Фрийдландър е извършено предумишлено убийство. Това означава, че някой е започнал да се паникьосва. Това означава също така, че Анона вече не е в безопасност.

Кермън се надигна в седалката.

— Смяташ, че ще се опитат да се докопат до нея?

— Да. Ще трябва да я скрием на някое сигурно място. Може би трябва да уредим д-р Мансъл да я настани в клиниката си в Лос Анджелес и да помоля Крюгер да ми заеме няколко от боксьорите си, за да ги поставя пред вратата й.

— Май че и ти четеш прекалено много криминалета — отвърна Кермън, като ме стрелна с периферното си зрение.

Продължавах да карам с доста голяма скорост, докато размишлявах върху убийството на Фрийдландър и колкото повече мислех, толкова по-нервно ми ставаше.

Стигнахме до Сан Лукас и спрях пред едно магазинче.

— Сега пък какво има? — попита учудено Кермън.

— Смятам да се обадя на Пола — отвърнах. — Трябваше да й се обадя още от Фриско. Започва да ме втриса.

— Я се успокой — рече Кермън. Изглеждаше изненадан. — Отпуснал си юздите на въображението си.

— Дано да е така — отвърнах и се насочих към една телефонна кабинка.

Кермън ме сграбчи за ръката и ме дръпна назад.

— Виж това!

Сочеше към купчина вечерни вестници на щанда за пресата.

На първа страница, с едри цял инч букви, пишеше:

СЪПРУГАТА НА ИЗВЕСТЕН ЛЕКАР,

ЗАНИМАВАЩ СЕ С ПРИРОДОЛЕЧЕНИЕ, СЕ САМОУБИВА

— Вземи един — казах, измъкнах ръката си и се затворих в кабинката. Поръчах разговор с апартамента на Пола и зачаках. Чувах как телефонът звънеше, но никой не отговори. Стоях така, сърцето ми бумкаше, слушалката беше залепнала за ухото ми. Вслушвах се и чаках.

Трябваше да е там. Разбрали се бяхме, че Анона не бива да остава сама.

Кермън се приближи и се взря в напрегнатото ми лице през стъклената врата. Кимнах му с глава, прекъснах връзката и помолих телефонистката да опита отново.

Докато я чаках да се свърже, отворих вратата.

— Никой не отговаря — казах. — Телефонистката опитва пак.

Лицето на Кермън помръкна.

— Давай да тръгваме. Имаме още доста път.

— Тръгването ще почака малко — отвърнах и точно, когато се канех да затворя, телефонистката се включи и ми съобщи, че линията е в ред, но никой не отговаря.

Затворих телефона и двамата излезнахме от магазинчето Подкарах буика по главната улица и веднага щом излезнахме от града, надух скоростта.

Кермън се опитваше да чете вестник, но при тази скорост му беше трудно да го държи стабилно.

— Намерена е днес следобед — извика в ухото ми. — Взела е отрова, след като Салзър е съобщил за смъртта на Куел в полицията. Нито дума за Анона, нито пък за сестра Гърни.

— Тя е първата, която я е хванало шубето — рекох. — Или някой я е отровил. Всъщност, майната й. Страхувам се за Пола.

След време Кермън каза, че никога преди в живота си не е пътувал в по-бясно карана кола и че не би искал да преживее това отново. По едно време стрелката на скоростомера беше заковала на деветдесет и две мили и си остана там, докато профучавахме по широкия крайбрежен път с натиснат клаксон.

Едно ченге от пътната полиция тръгна след нас, но не успя да ни настигне. Задържа се зад нас за около две-три мили, после се загуби от погледа ни. Предположих, че ще предаде описанието ни на следващия град, затова свих по един черен път не по-широк от двайсет фута. Кермън само седеше със затворени очи и се молеше.

Пристигнахме в Оркид Сити за четирийсет и пет минути и това наистина можеше да се нарече каране.

Апартаментът на Пола се намираше на булевард „Парк“, на около стотина ярда от Парк Хоспитал. Префучахме нагоре по широкия булевард и когато заковахме пред блока, гумите изсвистяха, сякаш беше дошъл лобният час в някоя кланица.

Докато стигнем до третия етаж ни се стори, че асансьорът едва крета. Най-накрая спря и ние двамата се втурнахме по коридора към апартамента на Пола. Забих пръст в звънеца и се облегнах с цялата си тежест на него. Чувах как звънеше, но никой не отвори. По челото ми беше избила пот, сякаш току-що излизах изпод душа.

Отдръпнах се.

— Заедно — казах на Кермън.

Хвърлихме се срещу вратата с раменете напред. Вратата беше здрава, но и аие бяхме много здрави мъже. Третият тласък разби ключалката и ни запрати в уютното малко коридорче.

Пистолетите бяха в ръцете ни. Запътихме се през дневната към спалнята на Пола.

Леглото беше в безпорядък. Чаршафът и одеалото лежаха на пода.

Влезнахме в банята и в стаята за гости. Апартаментът беше празен: и двете — и Пола, и Анона — бяха изчезнали.

Хвърлих се към телефона и се свързах с офиса. Трикси ми каза, че Пола не се е обаждала. Съобщи ми, че някакъв мъж, който не се представил, се обаждал два пъти. Казах й да му даде телефона на Пола, ако позвъни отново и затворих.

Кермън ми подаде цигара с леко трепереща ръка. Запалих я несъзнателно и седнах на леглото.

— Най-добре ще е да идем на „Дрийм Шип“ — рече Кермън със свито гърло. — И то бързо.

Поклатих глава.

— Спокойно — отвърнах му аз.

— По дяволите! — избухна той и тръгна към вратата. — Хванали са Пола. О’кей, отиваме там да поговорим с тях. Хайде!

— Спокойно — повторих, без да помръдна. — Сядай и не ставай глупав.

Кермън се приближи до мен.

— Ти да не си луд или какво?

— Да не си въобразяваш, че ще можеш да припариш до оня кораб посред бял ден? — казах аз и го погледнах. — Я помисли малко. Ще отидем, но когато се стъмни.

Кермън направи гневно движение.

— Аз отивам сега. Ако чакаме, може да стане твърде късно.

— О, я млъкни! — рекох. — Сипи си едно питие. Ще останеш тук.

Той се поколеба, после се запъти към кухнята. След малко се върна с бутилка уиски, две чаши и кана студена вода. Приготви питиетата, даде ми едното и седна.

— Абсолютно нищо не можем да направим, ако са решили да я цапнат по главата — казах. — Дори да не са го направили още, ще го направят в момента, в който ни видят да пристигаме. Ще отидем там, когато се стъмни и нито миг по-рано.

Кермън не отговори. Той седеше, отпи голяма глътка и стисна ръцете си една в друга.

Седяхме така, втренчени в пода, без да мислим, без да помръдваме — чакахме и толкова. Оставаха четири часа, може би и малко повече до момента, в който щяхме да можем да предприемем нещо.

В шест и четвърт все още бяхме в апартамента. Бутилката уиски беше преполовена. Пепелникът беше пълен с угарки. Готови бяхме да пощръклеем.

Тогава телефонът иззвъня пронизителен звук, който прозвуча зловещо в тишината на малкото жилище.

— Аз ще вдигна — рекох, тръгнах с изтръпнали крака през стаята и вдигнах слушалката.

— Малой? — беше мъжки глас.

— Да.

— Тук е Шерил.

Не казах нищо, а чаках, като гледах към Кермън.

— Твоето момиче е при мен на борда, Малой-рече Шерил. Гласът му беше мек — просто шептеше в ухото ми.

— Знам — отвърнах.

— По-добре е да дойдеш и да си я прибереш — продължи Шерил. — Да речем около девет. Не и преди това. Една лодка ще те чака на кея, за да те доведе. Ела сам и се придържай към уговорката. Ако доведеш полицията или някой друг със себе си, ще я ударим по главата и ще я хвърлим през борда. Разбра ли?

Отвърнах, че съм разбрал.

— Тогава до девет — рече той и затвори.