Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (15)

IV

Гласът звучеше като ехо в тунел, Той пълзеше към ъглите на стаята ми: сподавен шепот на намалено почти до край радио. Вече от половин час чаках този глас. Играта с парченцата, разположена на масата пред мен, ме интересуваше толкова, колкото умрялата мишка, която сутринта бях намерил в капана; може би дори малко по-малко. Затъмнената нощна лампа образуваше върху килима кръгче самотна светлина. На пода близо до мен имаше бутилка и чаша. Вече бях пийнал една, а може би две или три. След вечер като тази, нямаше значение колко или как ще пиеш.

Все още се чувствувах малко нервен. Никой не обича срещу него да изстрелват цял пълнител с автоматичен пистолет и аз не правех изключение. Непрекъснато ме преследваше гледката как ония двама жабари бяха извлекли стария човек от кафенето. Чувствах, че е трябвало да направя нещо. В края на краищата вината, че той беше там, беше моя.

— В девет часа тази вечер — започна говорителят, вмъквайки се в мислите ми — четирима мъже, за които се предполага, че са италианци, въоръжени с автоматични пушки и пистолети, са нахлули в кафене „Блу Бърд“ на ъгъла на „Джеферсън“ и „Фелмън“. Докато двама от бандитите са пазели изхода, другите двама тероризирали хората в кафенето; тези последните хванали Джон Стивънс и го извлекли от кафенето към чакаща навън кола. Стивънс, когото обществеността на града ще запомни като иконом на мистър Грегъри Уейнрайт, стоманеният милионер, е бил намерен по-късно мъртъв, встрани на магистралата от Лос Анджелес към Сан Франциско. Предполага се, че е умрял от сърдечен удар, предизвикан от грубото отношение на отвлеклите го. Когато те открили, че е мъртъв, брутално изхвърлили тялото му от движещата се с бясна скорост кола.

Гласът на говорителя беше толкова невъзмутим и хладен, колкото ако четеше цените на животинските продукти. Бих искал да съм зад него с автоматичен пистолет и да го посъживя със стрелба над главата му.

— Полицията очаква с нетърпение всяка информация, която би помогнала за залавянето на престъпниците — продължи говорителят. — Четиримата мъже са били описани като ниски, набити, мургави, всички до един облечени със сини костюми и черни шапки. Полицията иска също да поговори и с неизвестния мъж, който е бил с Джон Стивънс, когато нападателите пристигнали. След като се обадил в Главното управление, описал престъпниците и продиктувал номера на колата им, той изчезнал. Свидетелите го описват като висок, с яко телосложение, тъмна коса, жълтеникав цвят на лицето и остри черти. От дясната страна на лицето си има рана, причинена от удара на един от престъпниците. Всеки, който го забележи, трябва веднага да се свърже с капитана от полицията Брандън от Главното уп-равление, Грахам 3444…

Наведох се напред и изключих радиоапарата.

„Жълтеникав цвят на лицето и остри черти, но не и хубав. Никой не е казал, че той е бил хубав“, помислих.

Завъртях се бавно в стола си.

Сержант Макгро стоеше между отворените френски прозорци. Зад гърба му се криеше сержант Харстъл.

Не подскочих на повече от фут. Това беше една от онези неконтролируеми реакции, които не можех да командвам.

— Кой ви е разрешил да нахълтвате? — попитах, като станах.

— Той иска да знае кой ни е разрешил да нахълтва-ме — процеди Макгро през ъгълчето на устата си. — Да му кажем ли?

Харстъл пристъпи в стаята. Изпитото му лице излъчваше студено, мрачно изражение. Хлътналите му очи бяха като от камък.

— Да, кажи му.

Макгро затвори френските прозорци, без да сваля очи от мен.

— Една птичка ни каза — рече той и намигна. — Винаги се намира по някоя птичка да ни каже нещата, които искаме да знаем. Освен това тя ни каза, че си бил със Стивънс тази вечер.

Изпотих се леко — може би, защото нощта беше гореща. А може би видът на тия двамата не ми харесваше. Вероятно си бях спомнил и какво беше казал Брандън за побоя в някоя тъмна уличка.

— Точно така — отвърнах. — Заедно бяхме.

— Ето това наричам да се държиш умно — рече Макгро и се подсмихна. — Момчето-Чудо казва истината за разнообразие. — Той изпружи дебелия си пръст към мен. — Защо не останеш тук? Момчетата от радио-колата може би ще искат да поговорят с теб.

— Няма нищо, което да мога да им кажа — отвърнах. — Дадох на дежурния описанието на мъжете и на колата. С това моята роля приключва, а освен това за тази нощ вече ми стига, така че край.

Макгро седна в едно от креслата, бръкна във вътрешния си джоб и извади пура. После отхапа връхчето, изплю тютюна срещу стената и запали.

— Това ми хареса — рече той, след като повъртя дима в устата си преди да го издиша. — За една нощ ти стига. Да, това е хубаво. Но знаеш ли колко грешиш, приятелче. Нощта дори още не е започнала за теб.

Не отговорих.

— Хайде да почваме — настоя твърдо Харстъл. — След един час ми започва дежурството.

Макгро му се намръщи.

— Я по-спокойно, ако обичаш. Какво значение има, ако закъснееш малко? В момента сме дежурни, не е ли така? — погледна ме. — За какво си говорихте със Стивънс?

— Исках да знам дали вярва, че Джанет Кросби е умряла от сърдечна недостатъчност. Не вярваше.

Макгро изхихика и потри големите си бели ръце. Изглеждаше истински развеселен да го чуе.

— Знаеш, че капитанът не е глупак — обърна се той към Харстъл. — Не казвам, че е всеобщ любимец, но не е глупак. Думите му бяха: „Хващам се на бас, че този кучи син е говорил със Стивънс за семейство Кросби.“ Точно това ми рече в момента, в който получихме описанието. И беше прав.

Харстъл ми хвърли продължителен, злобен поглед.

— Така е — отвърна той.

— Само това ли искаше да разбереш, Момче-Чу-до? — попита Макгро. — Или си задал на Стивънс и други въпроси?

— Това беше всичко, което исках да знам.

— Капитанът не те ли предупреди да оставиш Кросби на мира?

Започваше се.

— Спомена ми.

— Може би смяташ, че капитанът си приказва, колкото да не заспи?

Прехвърлих погледа си от Макгро към Харстъл и отново към Макгро.

— Не знам. Защо не го попитате?

— Не се прави на много остроумен, Момче-Чудо. Не обичаме да ни се правят на остроумни, нали, Джо?

Харстъл направи нетърпеливо движение.

— За Бога, хайде да започваме — повтори той.

— Да започвате — какво? — попитах.

Макгро се приведе напред и отново се изплю върху стената. После тръсна пепелта на килима.

— Капитанът не е много доволен от теб, приятел-че — каза той и се ухили. — А когато капитанът е недоволен, става кисел, а когато стане кисел, изкарва си го на момчетата, така че решихме — по-добре ще е отново да стане доволен. Решихме, че начинът да върнем усмивката на лицето му е да дойдем да те видим и да поработим малко върху теб. Помислихме си, че няма да е лоша идея да смъкнем ушите ти малко надолу. Или може би да ги откъснем. После пък си помислихме, че не е лоша и идеята да поразтурим къщичката ти, да изпотрошим мебелите и да изпочупим разни неща, запращайки ги към стената. Така си го-представяхме, нали, Джо?

Харстъл облиза тънките си устни и в каменните му очи се появи злобен поглед. Той извади късо парче гумен маркуч от джоба си и го разлюля нежно в ръцете си.

— Да — отвърна той.

— А помислихте ли какво ще се случи, ако осъществите тези хубави идеи? — попитах. — Някога да ви е хрумвало, че мога да заведа дело за побой и че някой като. Манфред Уилет може да ви направи на нищо в съда и да ви съдере кожите? Тази идея да е проблясвала в малките ви сладки мозъчета или сте я пропуснали?

Макгро се наклони напред и изгаси пурата си в полираната повърхност на масата. После вдигна поглед, подсмихвайки се.

— Не си първият боклук, при когото се отбиваме, Момче-Чудо — каза ми той — и няма да си последният. Знаем как да се справяме с адвокатите. Не се плашим от красавец като Уилет, а освен това ти няма да заведеш дело. Дошли сме да вземем показанията та за Стивънс. По една или друга причина — вероятно лицата ни не са ти харесали, може да си бил малко пиян или да те е заболял мазолът — всичко ще свърши работа, но ти си започнал да се държиш грубо. Всъщност, Момче-Чудо, ти си започнал да се държиш прекалено грубо, толкова грубо, че ние с Джо е трябвало да те вразумим — дотолкова внимателно, доколкото сме успели. Ти малко си се разгорещил и стаята се е попреобърнала наопаки. Но вината не е наша. Такива неща не ни се харесват — поне не много и ако лицата ни не са ти били несимпатични или ако не си бил малко пиян, или ако не те е заболял мазолът, нищо не би се случило. В съда това го наричат твоята дума срещу думата на двама уважавани, трудолюбиви офицери от полицията и дори красавец като Уилет не би могъл да направи кой знае какво по въпроса. Другото, което можем да направим е да те отведем в Главното управление и да те държим в хубава тиха килийка, където момчетата ще идват от време на време да си избърсват обувките в лицето ти. Звучи необичайно, но доста от нашите момчета обичат да се отбиват при определени затворници, за да си избърсват обувките в лицата им. Не знам защо е така, може би са прекалено въодушевени. Тъй че нека да не говорим повече за искове за побой, за съдиране на кожи и за блестящи адвокати, освен ако не си сигурен какво е по-добро за теб.

Внезапно усетих студенина в стомаха си. Щеше да бъде моята дума срещу тяхната. Нищо не можеше да им попречи да ме арестуват и да ме бутнат в някоя килия. Докато Уилет започнеше да действа, можеха да се случат много неща. Тази вечер за мен явно не беше отредена за веселби и забавления.

— Обмислили сте го добре, нали? — попитах толкова спокойно, колкото обстоятелствата позволяваха.

— Налагаше се, приятелче — отвърна Макгро, подсмихвайки се. — Доста боклуци ни създават проблеми, а затворът ни не е толкова голям. Така че от време на време въвеждаме известен ред и дисциплина и спестяваме на града малко пари.

Трябваше да държа под око Харстъл, който стоеше на няколко крачки зад мен, вляво. Не че бих могъл да направя кой знае какво. Бях в ръцете им и го знаех. По-лошото беше, че и те го знаеха. Но все едно, беше тъпо, че не го наблюдавах. Чух внезапно изсвистяване и се опитах да се прикрия, но беше много, много късно. Гуменият маркуч ме уцеля по главата и аз паднах напред на четири крака.

Макгро само това чакаше и замахна с крак: квадратното бомбе на обувката му, подковано с желязо, улучи гърлото ми. Свлякох се настрани, като се опитвах да си поема дъх през болезнено свитото си гърло, Нещо ме удари по ръката и болката запълзя нагоре към черепа ми. Нещо се стовари върху врата ми, после някакъв остър предмет се заби в ребрата ми.

Превъртях се, изправих се на четири крака, видях Харстъл да се приближава и се опитах да се прикрия. Маркучът сякаш се блъсна в мозъка ми — все едно върхът на главата ми бе отнесен й мозъкът ми оставаше открит за ударите. Пльоснах се на килима, стискайки юмруци, възпирайки вика, който се опитваше да си пробие път вън от мен.

Някакви ръце ме сграбчиха и ме изправиха на крака. През мъгливата червена завеса Макгро изглеждаше огромен, свръхширокоплещест и невероятно грозен. Залитнах напред, когато ме пусна. Попаднах на насочения му към мен юмрук, който ме изпрати през стаята и ме стовари върху масата. Приземих се по гръб сред дъжд от парченца от играта ми.

Лежах неподвижно. Светлината се спускаше от тавана към мен, после изчезваше, като се отместваше другаде. Това се повтори няколко пъти, така че затворих очи. Някъде в подсъзнанието си разбирах, че така може да продължава и да продължава, докато те се изморят, а щеше да мине доста време преди подобни здравеняци като Макгро и Харстъл да се уморят. Когато свършеха, от мен нямаше да е останало кой знае какво. Чудех се полусъзнателно защо не приближаваха, защо ме бяха оставили да лежа на пода. Тъй като не се движех, болката беше поносима. Не ми се искаше и да си мисля какво щеше да се случи с главата ми, ако помръднех. Чувствах я, сякаш висеше на конец. Едно малко движение щеше да е достатъчно, за да се търкулне на пода.

През мъглата и болката чух жена да казва:

— Така ли си представяте веселбата?

Жена!

Последният удар трябва да ме беше напълно замаял или пък беше от блъскането по главата.

— Този човек е опасен, мадам — обясни Макгро с любезен глас като момченце, хванато натясно в килера. — Оказа съпротива при арестуването.

— Не смейте да ме лъжете! — със сигурност беше глас на жена. — Видях през прозореца какво стана.

Нямах намерение да пропусна това, дори и да ми струваше живота. Надигнах глава много внимателно. Всички вени, артерии и нерви в нея крещяха от болка, пулсираха, разширяваха се и ме докарваха до истерия, но все пак успях да седна. Светлината сякаш убоде очите ми и за момент притиснах главата са е ръце. После надникнах през пръстите си.

Макгро и Харстъл стояха до вратата и изглеждаха така, като че ли бяха стъпили върху нажежена печка. Макгро имаше раболепна усмивка, сякаш искаше да каже, че всичко това нямаше нищо общо с него. Харстъл изглеждаше като че ли в крачола му беше влязла мишка.

Обърнах се, без да движа глава и погледнах към френските прозорци.

Помежду дръпнатите наполовина завеси стоеше едно момиче с вечерна рокля без презрамки, която откриваше силно загорелите й рамене и хубавата малка вдлъбнатина между гърдите. Гарвановочерната коса падаше върху раменете й, подстригана в прическата на паж. Имах известни проблеми с фокусирането и красотата й достигна до мен бавно, сякаш се излъчваше на екрана от неумел прожекционист. Размазаните очертания на лицето й постепенно се проясниха. Мъглявите дупки, които всъщност бяха очите й, се запълниха и оживяха. Овално, много хубаво лице с нежни черти, малък идеално оформен нос, червени чувствени устни, големи тъмни очи, огнени като въглена.

Дори с пулсиращата в главата ми кръв и гърло, което непоносимо ме болеше, с тяло, което усещах, сякаш бе минало през центрофуга, почувствах омагьосващата сила на това момиче, както бях усетил силата на удара на Макгро. Тя не само имаше външност, тя притежаваше и още нещо: човек можеше да го види в очите й, в изваяната загоряла шия. То крещеше насреща ти като двайсет и петфутови букви на рекламен афиш.

— Как смеете да биете този човек! — настоя тя с глас, който премина през стаята с горещината и силата на огнехвъргачка. — Това идея на Брандън ли е?

— Вижте, мис Кросби — каза Макгро умолително, — този човек си пъха носа във вашите работи. Капитанът сметна, че може би трябва да го обезкуражим. Честно, това е всичко.

За първи път, доколкото можех да си спомня, тя се обърна да ме погледне. Едва ли изглеждах особено привлекателно. Знаех, че имам доста цицини и охлузвания, а раната на бузата ми от удара на жабаря отново кървеше. Успях някак си да й се усмихна, малко накриво и без особено въодушевление, но все пак се усмихнах.

Тя ме погледна, както човек би погледнал жаба, скочила в сутрешното му кафе.

— Стани! — изстреля. — Не може да си чак толкова зле, колкото изглеждаш.

Но тя не е била удряна по черепа три или четири пъти, нито ритана в гърлото и в ребрата, нито беше получавала юмрук по устата, ето защо не беше честно да очаквам, че ще знае дали съм зле или не.

Все пак направих усилие и се изправих някак си на крака. Може би, защото тя беше толкова очарователна. Ние от рода Малой си имаме своя гордост и не обичаме жените да ни мислят за слаби. Веднага щом стъпих на крака трябваше да сграбча облегалката на един стол и едва не се срутих отново на пода, но като се придържах и преодолявах болката, която летеше от петите към черепа ми и обратно, като влакче в увеселителен парк, започнах да се съвземам и прекрачих, така да се каже, във втория си живот.

Макгро и Харстъл ме гледаха, както тигрите гледат парче месо, което са измъкнали от клетката им.

Тя отново започна да им говори с надменен, унищожителен тон:

— Не ми харесва тая работа и смятам да направя нещо по въпроса. Ако това е начинът, по който Бран-дън ръководи полицията, то колкото по-скоро се махне оттам, толкова по-добре!

Докато Макгро редеше извинения, аз нагласих компаса си и тръгнах на зигзаг към съборената бутилка уиски. Запушалката си беше на мястото, така че нищо страшно не беше станало. Цял подвиг беше да се наведа и да я взема, но се справих. Закотвих се за гърлото и отпих.

— Преди да си тръгнете ще трябва да опитате от собственото си лекарство — каза тя и когато се отлепих от бутилката ми подаде гумената палка, която беше вдигнала. — Хайде, удари ги! — подкани ме тя с ожесточение. — Върни им го!

Взех палката, защото иначе вероятно щеше да я набута в гърлото ми. Насочих поглед към Харстъл и Макгро, които ме гледаха като прасета в очакване да им прережат гърлата.

— Удари ги! — повтори тя и гласът й се повиши. — Време е някой да го направи. Ще го преглътнат. Аз ще се погрижа за това.

Беше невероятно, но бях абсолютно сигурен, че щяха да стоят и да ме оставят да ги налагам по главите.

Ударих с палката по дивана.

— Не и аз, лейди, това не е начинът, по който си представям веселбата — рекох. Гласът ми звучеше като плоча, пусната на грамофон с тъпа игла.

— Удари ги! — изкомандва тя ядно. — От какво се страхуваш? Няма да посмеят да те пипнат дори. Пребий ги!

— Съжалявам — отвърнах. — Това няма да ми достави удоволствие. Да ги разкараме, ще изпоцапат стаята.

Тя се обърна, грабна палката и се запъти към Макгро. Бялото му лице прежълтя, но той не помръдна. Ръката й се вдигна и го удари по лицето. На отпуснатата му буза се появи грозна червена ивица. Той из-скимтя, но продължи да стои неподвижно.

Когато ръката й отново се вдигна, хванах я за китката и изтръгнах палката от дланта й. Това усилие ми струва пробождаща болка в главата и жилещ удар през лицето от страна на мис Спитфайър^[1]. Тя се опита да ми измъкне палката, но аз продължавах да държа китката й и крещях: „Офейквайте оттук, тъпанари такива! Офейквайте, преди да ви е пребила до смърт!“

Да я държи човек беше все едно да държи разярен тигър. Беше изненадващо силна. Докато се борех с нея, Макгро и Харстъл се изпариха от стаята, сякаш дяволът ги гонеше. В бързането си да избягат се изтърколиха по стъпалата. Когато чух колата им да пали, пуснах китките й и се отдръпнах.

— Успокойте се — казах, като се задъхвах от напрежението. — Вече си отидоха.

За момент тя остана запъхтяна, с неподвижно лице и бляскащи очи: чудесно произведение на гнева. После ожесточението отмина, очите й загубиха вулканичната си сила, неочаквано отметна глава назад и се разсмя.

— Е, сто на сто сме изкарали ангелите на ония два плъха, нали? — рече тя и се отпусна на дивана. — Дай ми едно питие, сипи и на себе си. Личи ти, че имаш нужда да пийнеш.

Докато посягах към бутилката, попитах, като я гледах внимателно:

— Името, разбира се, е Морийн Кросби?

— Позна. — Тя потърка китките си и направи комична гримаса. — Заболя ме, брутален тип такъв!

— Съжалявам — отвърнах и наистина беше така.

— Имаш късмет, че надникнах. Ако не бях аз, досега щяха да са ти видели сметката.

— Точно така — съгласих се и налях четири пръста уиски в една чаша. Ръката ми беше доста нестабилна и част от алкохола се изля на килима. Подадох й чашата и започнах да си приготвям питието. — „Уайтрок“ или вода?

— Чисто — отвърна тя и погледна чашата на светлината. — Не вярвам в съчетанието на бизнеса с удоволствието и на водата с уискито. А ти?

— Зависи от бизнеса и от уискито — отговорих и седнах. Краката си чувствах, сякаш им бяха махнали пищялите. — Значи ти си Морийн Кросби? Да, да, последният човек, когото очаквах да се отбие при мен.

— Знаех си, че ще се изненадаш. — В тъмните й очи имаше подигравка, усмивката й беше премерена.

— Как върви лечението от наркомания? — попитах, като я наблюдавах. — Винаги са ми казвали, че наркоманът трябва да се откаже от алкохола.

Тя продължи да се усмихва, но очите й не бяха весели.

— Не трябва да вярваш на всичко, което чуеш.

Отпих от уискито. Беше много силно. Потръпнах и сложих чашата на масата.

— Не вярвам. Надявам се, че и ти също.

Доста време седяхме и се гледахме. Имаше способността да придава на лицето си безизразност, без от това привлекателността й да намалява, което си беше истинско постижение.

— Хайде да не усложняваме нещата. Дошла съм да говоря с теб. Създаваш много неприятности. Не е ли време да отдръпнеш малкия си нос и да го пъхнеш в нечия друга градина?

Дадох си вид, че мисля над това.

— Само питаш или това е предложение? — рекох накрая.

Тя стисна устни и усмивката й изчезна.

— Можеш ли да бъдеш купен? Казаха ми, че си един от ония чисти, праволинейни и неподкупни типове. Посъветваха ме, преди всичко да не ти предлагам пари.

Посегнах за цигара.

— Мислех, че сме се разбрали по въпроса да не вярваме на всичко, което чуем — рекох и се наведох напред да й предложа цигара. Тя взе моята, така че трябваше да се пресегна за друга. Докато я палех, отново почувствах пробождащата болка в главата, което не подобри настроението ми.

— Би могло да бъде предложение — отвърна тя, отпусна се назад и издиша дима към тавана. — Колко?

— Какво се опитваш да купиш?

Тя разглеждаше цигарата, сякаш никога не беше виждала такова нещо и каза, без да ме погледне:

— Не искам неприятности. Ти създаваш неприятности. Мога да ти платя, за да спреш да ги правиш.

— И колко струва това?

Тогава тя се извърна към мен.

— Знаеш ли, ти много ме разочарова. Досущ си като всички останали гадни малки изнудвачи.

— Ти, разбира се, знаеш всичко за тях.

— Да, знам всичко за тях. И когато ти кажа колко струва според мен, ти ще се изсмееш, както те винаги се изсмиват, и ще вдигнеш цената. Така че ще ми кажеш колко струва според теб и ще ми дадеш възможност аз да се изсмея.

Изведнъж желанието ми да продължавам в този дух се изпари. Може би главата прекалено силно ме болеше, а може би я намирах за твърде привлекателна и не исках да ме смята за мръсник.

— Добре, хайде да пропуснем това — рекох. — Будалках се. Не мога да бъда купен. Вероятно мога да бъда убеден Какво те кара да мислиш, че създавам неприятности? Кажи какъв е случаят. Ако си струва, бих могъл и да си дръпна носа и да ида да го напъхам другаде.

Тя ме гледа в продължение може би на десет секунди — замислено, мълчаливо и малко недоверчиво.

— Не биваше да се шегуваш за такива неща — смъмри ме сериозно. — Можеше да спра да те харесвам, а аз не искам да не те харесвам, освен ако нямам причина.

Облегнах се назад в стола и затворих очи.

— Чудесно. За да печелиш време ли ми говориш така или наистина го мислиш?

— Казаха ми, че се държиш като простак, но че имаш подход към жените. Това за простака е вярно.

Отворих очи и й се ухилих.

— Това за жените също важи, но не ми давай зор.

Тогава телефонът иззвъня като стресна и двама ни. Той беше точно до мен и когато посегнах да го вдигна, тя бързо бръкна в чантата си й извади 25-калибров автоматичен пистолет. Опря го в слепоочието ми и малкото дуло се прилепи до кожата ми.

— Стой си на мястото — заповяда и нещо в очите й ме накара да изстина. — Остави телефона.

Седяхме си така, докато телефонът звънеше и звънеше Звънът опъваше нервите ми, удряше се в тихите стени на стаята, пълзеше през затворените френски прозорци и се изгубваше някъде в морето.

— Какво ти става? — попитах и леко се дръпнах назад. Не обичах да усещам допира на пистолет до лицето си.

— Млъкни! — гласът й сега беше груб. — Не мър-дай!

Накрая телефонът се измори да звъни и спря. Тя се изправи.

— Хайде, махаме се оттук — автоматичният пистолет отново беше насочен заплашително към мен.

— Къде отиваме?

— Далеч от телефоните. Ставай, ако не искаш да получиш куршум в крака.

Не мисълта обаче, че мога да бъда прострелян в крака ме накара да тръгна с нея, а любопитството ми. Бях много, много любопитен, защото съвсем неочаквано тя се беше изплашила. Можех да прочета страха в очите й толкова ясно, колкото виждах вдлъбнатинката между гърдите й.

Докато слизахме по стъпалата към паркираната точно пред входната врата кола, телефонът отново започна да звъни.