Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (28)

I

Прикрих се в сянката на един вентилатор и огледах палубата. Над главата ми горещият бриз люлееше кремавочервен сенник. По цялата дължина на палубата беше застлан дебел червен килим, а покрай парапета блестяха зелени и червени светлини.

Точно под капитанския мостик двама безукорно облечени моряка стояха под арковидно разположени светлини в началото на мостика за посетителите. Едно момиче във вечерна рокля и двама мъже в смокинги току-що се бяха качили на борда. Моряците ги приветстваха, докато те преминаваха през палубата, за да изчезнат в прекрасно осветения ресторант, разположен между мостика и помещението за моряци в носовата част на кораба. През големите овални прозорци можех да видя танцуващи, под звуците на саксофони и барабани, двойки.

На капитанския мостик три облечени в бяло фигури наблюдаваха нестихващия поток на пристигащите. Там беше тъмно, но забелязах, че единият пушеше.

Никой не ми обръщаше внимание и след като се огледах наляво и надясно, излезнах изпод сянката на вентилатора и се запътих по дебелия килим към, спасителната лодка. Спрях, ослушах се, отново погледнах надясно и наляво и започнах тихо да се спускам към сенките непосредствено под капитанския мостик.

— Продължават да пристигат — каза провлачено някакъв глас над мен. — Май ще имаме още една хубава вечер.

— Да — съгласи се друг глас. — Я погледни онази мадама с червената рокля. Виж й формите. Хващам се на бас, че тя…

Но аз не дочаках да чуя за какво се хващаше на бас. Страхувах се, че може да погледнат надолу и да ме видят. Точно до мен имаше врата. Отворих я на няколко инча и забелязах стълба, която водеше към долната палуба. Някъде недалеч се изсмя момиче: висок, дрезгав смях, който ме накара да погледна през рамо.

— Стегната като струна — каза единият от мъже-те на капитанския мостик. — Точно такива жени харесвам.

Трима мъже и три момичета току-що се бяха качили на борда. Едното от момичетата беше толкова пияно, че едва ходеше. Когато се насочиха към ресторанта, аз се спуснах по стълбата към долната палуба.

Там беше тъмно и тихо. Отдалечих се от стълбата. Лунната светлина, която се прокрадваше иззад малко облаче, ми беше достатъчна, колкото да видя, че палубата беше пуста. От кръглото прозорче на една каюта струеше самотна светлина — толкова очебийна, колкото петно от сапун върху булчинска рокля.

Запътих се натам, като се движех предпазливо и безшумно. Когато стигнах до средата на палубата, спрях. Пред мен се появи някаква бяла фигура, която идваше насреща ми. Нямаше къде да се скрия. Палубата беше гола като длан. Пръстите ми се сключиха около дръжката на пистолета и аз се запътих към парапета и се облегнах на него.

На светлината, идваща от каютата, се очерта фигурата на висок, широкоплещест мъж с потник и бели панталони, който вървеше към мен. Отмина ме, тананикайки си под носа, без дори да ме погледне, и се заизкачва по стълбата към горната палуба.

Издишах тежко през носа и отново се насочих към светлината. Спрях до нея и хвърлих бърз поглед вътре. Едва не извиках.

Срещу мен в едно кресло седеше Пола и четеше някакво списание с леко намръщено, угрижено лице. Изглеждаше много хубава и самотна. Бях се надявал да я намеря на тази палуба — не можех да се сетя къде другаде биха могли да я скрият — но не бях очаквал да я открия толкова бързо.

Разгледах вратата на каютата. От външната страна имаше резе и то беше пуснато. Отместих го, натиснах дръжката и бутнах вратата. Тя се отвори и аз се вмъкнах вътре. Беше като да влезнеш в парник посред лято.

Когато се появих, Пола подскочи в стола си. В първия момент не ме позна с белите панталони и с фуражката, после се отпусна назад в креслото и се опита да се усмихне. Облекчението, което прочетох в очите й, беше достатъчна награда за пътешествието, което бях направил в сандъка.

— Как вървят работите? — рекох и се усмихнах. Ако не беше толкова дяволски хладнокръвна, щях да я целуна.

— Добре. Трудно ли дойде? — опитваше се гласът й да звучи както обикновено, но той леко трепереше.

— Оправих се. Поне засега не знаят, че вече съм тук. Джек и Майк ще пристигнат към девет. Може да ни се наложи да плуваме.

Тя пое дълбоко въздух и стана.

— Знаех, че ще дойдеш, Вик. — После, точно когато вече си мислех, че ще се размекне, тя продължи: — Само че не трябваше да идваш сам. Защо не доведе полицията?

— Не смятам, че щяха да дойдат — отвърнах. — Къде е Анона?

— Не знам. Не мисля, че е тук.

Горещината в каютата ме накара да се изпотя.

— Какво стана? Казвай набързо.

— На вратата се позвъни и аз отидох да отворя-рече ми тя. — Мислех, че си ти. На площадката ме обградиха четирима жабари. Двама от тях се запътиха към спалнята и чух как Анона изпищя. Другите двама казаха, че ще ме отведат на кораба. Единият ме заплаши с нож. Бях сигурна, че ще го използва при най-малкия повод. — Тя направи гримаса. — Слязохме с асансьора и излезнахме на улицата. През цялото време единият държеше ножа опрян в ребрата ми. Чакаше ни кола. Напъхаха ме вътре и потеглихме. Докато се отдалечавахме, видях пред блока да спира голям черен ролс. Единият от жабарите излезе, носейки Анона на ръце. И това посред бял ден. Хората само зяпаха, без да направят каквото и да било. Набутаха я в ролса и повече не я видях. Доведоха ме тук и ме заключиха. Казаха ми, че ако гъкна, ще ми прережат гърлото. Те са ужасни пънове, Вик.

— Знам — отвърнах мрачно. — Срещали сме се. Онзи ролс принадлежи на Морийн Кросби. Може да са завели Анона в къщата й на скалите. — Замислих се за миг и попитах: — Някой досажда ли ти?

Тя поклати глава.

— Искам да огледам кораба преди да си тръгнем. Морийн може да е на борда. Мислиш ли, че ще е безопасно да дойдеш с мен?

— Ако открият, че ме няма, ще обявят тревога. Май по-добре ще е да стоя тук, докато станеш готов да тръгнем. Ще внимаваш, нали, Вик?

Поколебах се, като се питах дали да не се опитаме да се махнем от кораба, след като вече бях намерил Пола или преди това да се уверя, че Анона и Морийн не са на борда.

— Ако не са на тази палуба, ще се откажа — рекох и изтрих лицето си с носната кърпа. — Аз ли имам температура или тази каюта е прекалено гореща?

— От каютата е. През последния час става все по-гореща и по-гореща.

— Сигурно са пуснали парното. Потрай десет минути, детето ми. Дотогава ще се върна.

— Внимавай!

Потупах я леко по ръката, усмихнах й се и се измъкнах на палубата. Пуснах резето: започнах да се движа към кърмата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — викна някакъв глас от тишината.

Едва не излязох от кожата си.

Нисък, набит мъж с моряшка фуражка се беше появил от пустотата. Никой от нас двамата не можеше да види лицето на другия. Взирахме се един в друг.

— Колко пъти трябва да ви се повтаря на вас да стоите настрани от тази палуба? — изръмжа той и се приближи.

Почти бях в ръцете му. Видях как ръката му замахва и се отдръпнах. Ударът се плъзна по рамото ми, Ударих го в шкембето с всичката сила, на която бях способен. Дъхът му агонизиращо замря в гърлото. Той се присви и се опита да си поеме въздух. Забих му такъв юмрук в ченето, че едва не си счупих ръката.

Той се свлече на четири крака и после пльосна по гръб. Наведох се над него, хванах го за ушите и ударих главата му в палубата.

Всичко това стана за секунди. Изтичах до каютата на Пола, дръпнах резето, отворих вратата, разчистих терена, след което замъкнах изпадналия в безсъзнание мъж вътре и го пуснах на пода.

— Налетях право на него — изпъшках, докато се навеждах, за да повдигна клепача му. Беше в безсъзнание и ако се съдеше по лепкавото петно отзад на главата му, щеше да остане в това състояние още известно време.

— Бутни го в онзи шкаф — рече Пола. — Ще го наблюдавам.

Беше бледа, но достатъчно спокойна. Трябваше й доста, за да излезе от равновесие.

Завлякох го до шкафа. Трябваше да го посмачкам и успях да затворя вратата едва след като се облегнах с цялата си тежест върху нея.

— Уф! — въздъхнах и си избърсах лицето. — Там ще му е добре, ако не се задуши. Тук е като пещ, нали?

— Започвам да се безпокоя. Дори подът е горещ. Мислиш ли, че може да има пожар?

Сложих ръка на килима. Наистина беше горещо твърде горещ. Отворих вратата и опипах дъските на палубата. Бяха толкова горещи, че едва не ми направиха мехурче.

— Господи! — възкликнах. — Права си. Този дяволски кораб гори някъде долу. — Хванах я за ръката и я издърпах на палубата. — Няма да оставаш вътре. Хайде, детето ми, последвай ме. Ще хвърлим един бърз поглед и после се качваме на горната палуба. — Погледнах часовника си. Беше девет без пет. — Джек ще се появи след пет минути.

Когато тръгнахме по палубата, Пола каза:

— Не трябва ли да вдигнем тревога? Корабът е пълен с хора, Вик.

— Още не. По-късно — отвърнах.

В другия край на палубата имаше преграда и врата в нея. Спрях пред вратата и се ослушах, после натиснах дръжката и отворих.

Беше по-горещо, отколкото в пусната с пълна сила пещ и боята по стените беше започнала да тече. Стаята беше хубава: голяма, просторна и добре мебелирана — полукабинет, полувсекидневна. Големите прозорци от двете й страни откриваха гледки към крайбрежието на Оркид Сити и към Тихия океан. Самотна настолна лампа хвърляше кръг светлина върху бюрото и върху част от килима. Останалата част от стаята беше тъмна. Над главите ни се чуваха звуците на танцова музика и тихото трополене на пристъпващи в такт крака.

Влезнах в стаята с пистолет напред. Пола влезе след мен и затвори вратата. Усещаше се мирис на изгоряло и на дим и когато се приближих до бюрото, видях, че килимът пушеше, а изпод ламперията на малки снопчета излизаше дим.

— Огънят е точно под нас — рекох. — Стой на вратата. Подът може да не е много сигурен. Това ми прилича на кабинета на Шерил.

Прегледах чекмеджетата на бюрото, без да знам какво търся, но все пак търсех. В едно от най-долните чекмеджета намерих квадратен плик. Един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че това беше изчезналото досие на Анона Фрийдландър. Сгънах го и го пъхнах в джоба на панталона си.

— О’кей — казах. — Да се махаме оттук.

Пола се обади с прималял глас:

— Вик! Какво е онова — до бюрото?

Погледнах зад бюрото. Там имаше нещо: нещо бяло, нещо, което приличаше на човек. Преместих лампа-та, така че светлината да пада точно на това място.

Чух как Пола ахна.

Беше Шерил. Лежеше по гръб, на лицето му имаше тъжна усмивка. Дрехите му пушеха, а ръцете му върху горящия килим имаха опърлен, обгорял вид. Беше застрелян в главата от близко разстояние. От едната страна черепът му беше пръснат.

Когато се наведох да го погледна, изведнъж се чу съскащ звук и два дълги огнени езика изникнаха изпод пода и облизаха мъртвото му лице.