Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (12)

I

Имаше един период, когато гордо си въобразявах; че притежавам прекрасно мебелиран, впечатляващ, небезвкусен, суперлуксозен офис. Между нас казано, двамата с Пола изхарчихме доста спечелени с нелек труд пари за бюрото, килима, завесите и библиотечките. Охарчихме се дори и за два акварела от един местен художник, който, ако се съдеше по цените, смяташе себе си за класик; може наистина и да беше такъв, но ако беше, това бе строго пазена тайна. Считах офиса си за такъв обаче само, докато не ми се отдаде възможността да видя някои от другите офиси в Оркид Билдингс. Едните бяха по-хубави от моя, другите — не, но всичките, които видях, преди да влезна в този на Манфред Уилет, президента на адвокатската кантора „Глин & Копли“, не биха ме накарали да сменя собствения си. Едва тогава разбрах, че ще трябва да спестя още доста пари, преди да мога да се надявам да се доближа до категорията на суперлукса. В сравнение с неговия моят офис изглеждаше като съборетина.

Кабинетът му беше просторен, с висок таван и дъбова ламперия. Бюрото, разположено в далечния ъгъл на стаята, пред три огромни прозореца, стигащи до тавана, бе достатъчно голямо, за да играеш на него билярд. Имаше три или четири удобни кресла и огромен диван, разположен пред камината, която би могла да се използва за скривалище от някой неголям слон. Килимът беше удобен и достатъчно дебел, за да бъде подрязван с косачка. Над камината и върху пръснатите из цялата стая интересни масички имаше избрани екземпляри от резба върху нефрит. На бюрото — сребърни прибори за писане, които блестяха благодарение на постоянно лъскане и нежни грижи. Белезникави виенски щори възпираха слънчевите лъчи. Температурата се контролираше от беззвучна климатична инсталация. Двойни прозорци, звукоизолиращи стени и подплатена е гума врата — всичко настояваше за пълна тишина. Изкъркорването на червата тук би прозвучало като падащ по наклон камък.

Манфред Уилет седеше в малкия въртящ се стол зад огромното бюро и пушеше дебела овална пура, пъхната в подходящо позлатено цигаре. Беше висок и солиден, на около четирийсет и пет. Тъмната му коса тук-таме сивееше, гладко избръснатото му, поразително красиво лице подхождаше по цвят на махагоновото бюро. Шитият му в Лондон костюм би накарал всяка филмова звезда да позеленее от завист, а ризата му бе чиста и бяла като току-що навалял сняг.

Остави ме да говоря. Сивозелените му очи не помръдваха от изпипания комплект сребърни писалки на бюрото. Едрата му фигура бе неподвижна. Лицето с цвят на махагон остана безизразно и празно като дупка в стената.

Започнах, като му показах писмото на Джанет Кросби, после му разказах за посещението си в Крестуейс, за състоянието на имението, за това, че се предполага, че Морийн е болна, а Джанет е играла тенис два дни, преди да умре от ендокардит. Споменах за д-р Бюли и за това, че Бени Дуон, който е работил за Салзър, ме е следил. Разправих му набързо за посещението си при Юдора Дру и как Дуон е пристигнал и я е удушил. Споменах за разговора си с капитана от полицията Брандън и че той ме е предупредил да не се занимавам със Салзър и Морийн. Спрях се на факта, че Брандън ги толерира и защо. Продължих с това как Дуон се е опитал да ме застреля и че той беше премахнат от някой, който кара кола, чиито гуми оставят следи с формата на диаманти. Споменах, че сержантите Макгро и Харстъл са карали кола със същите гуми. Завърших с разказа за посещението си в апартамента на сестра Гърни и за дебелата жена, която ядеше сливи, и как сестра Гърни е изчезнала. Беше дълга история, отне ми доста време да му я разкажа, но той не ми даваше зор, не ме прекъсваше и не ме караше да пропускам подробностите. Само седеше, вторачен в комплекта писалки, неподвижен като статуя и аз имах усещането, че не пропуска нищо, че си отбелязва всяка подробност и че зад безизразното, празно, махагоново лице умът му е съвсем, съвсем буден.

— Е, това е историята — завърших и се пресегнах да изтръскам пепелта от цигарата си в пепелника на бюрото му. — Мислех си, че като управляващ имота, трябва да я знаете. Брандън ми каза да върна петстотинте долара. — Извадих портфейла си, сложих парите на бюрото и без проява на нежелание ги побутнах към него. — Строго погледнато, тук моята роля свършва. От друга страна, вие можете да прецените дали има нужда от разследване и ако е така, бих се радвал аз да се заема с него. Честно казано, случаят ме интересува, мистър Уилет.

Той вдигна очи към мен и ме изгледа. Измина известно време. Имах чувството, че не ме вижда. Явно мислеше.

— Историята е необичайна — рече неочаквано. — Не мисля, че бих повярвал, ако не знаех с каква репутация се ползва вашата организация. Справили сте се с някои доста заплетени проблеми на мои клиенти и те са ми говорили за вас с голямо уважение. От това, което ми казахте, си правя извода, че имаме основания да започнем разследване и ще се радвам вие да го ръководите. — Той бутна стола си назад и стана. — Трябва обаче да сте наясно, че е наложително случаят да се пази в тайна, а фирмата ми по никакъв начин не бива да бъде свързвана с него. Ние ще ви платим, но вие трябва да ни прикривате. Положението ни е много сложно. Нямаме право да се ровим в работите на мис Кросби, освен ако не сме сигурни, че има нещо нередно, а ние не сме сигурни, макар да изглежда, че е така. Ако откриете някакво конкретно доказателство, което съвсем определено да свързва мис Кросби с тези необичайни случки, тогава, разбира се, можем да излезем на открито. Но не и преди това.

— Нещата стават така доста трудни за мен — изтъкнах. — Разчитах на вас да попречите на Брандън да ме безпокои.

В очите му се появи пламъче, когато рече:

— Сигурен съм, че ще успеете да се справите с Брандън и без моята помощ, но ако нещата тръгнат на зле, винаги можете да кажете, че съм ви адвокат. Ако ви нападнат, ще се радвам да ви защищавам в съда безплатно.

— Страхотно — отвърнах саркастично. — А междувременно срещу мен вече бе извършено покушение.

Той изглежда не смяташе, че това е нещо, заради което си струваше човек да се безпокои.

— Без съмнение, вие ще поискате заплащане, което да покрива поеманите рискове — меко рече той. — Все пак предполагам, че работа като вашата включва рискове.

Присвих рамене.

„Хонорарът ми, помислих си, сигурно ще е страшно висок.“

— Добре — отвърнах. — Значи мога да продължа.

Той започна да крачи из стаята с ръце зад гърба и сведена глава, като се мръщеше на килима.

— О, да. Настоявам да продължите.

— Има някои въпроси, които искам да ви задам — казах, палейки нова цигара. — Кога за последен път видяхте Морийн Кросби?

— На погребението на Джанет. Оттогава не съм я виждал. Делата й не са сложни. Всички документи, които трябва да подпише, й се изпращат по пощата. Не съм имал случай да я видя.

— Не сте ли чували, че е болна?

Той поклати глава. Не, нямал представа, че е болна.

— Уверен ли сте, че смъртта на Макдоналд Кросби е била резултат на нещастен случай — изстрелях.

Не очакваше такъв въпрос, вдигна очи и ме погледна остро.

— Какво имате предвид? Разбира се, че беше нещастен случай.

— А не би ли могло да е самоубийство?

— Кросби нямаше причини да се самоубива.

— Доколкото знаете вие.

— Човек обикновено не се застрелва с ловджийска пушка, когато има револвер, а Кросби имаше револвер. С ловджийската пушка не е много сигурно.

— Ако беше извършил самоубийство, това щеше ли да се отрази на финансовото му състояние?

— Ами да. — В очите му се появи изненада. — Животът му беше застрахован за милион и половина долара. Договорът включваше клауза, че сумата няма да бъде изплатена в случай на самоубийство.

— Кой получи парите от застраховката?

— Не ми е много ясно накъде биете — каза той, върна се зад бюрото и седна. — Може би ще ми обясните.

— Струва ми се странно, че се е наложило Салзър, който не е дипломиран лекар, да подпише смъртния акт. Следователят и Брандън е трябвало само да се съгласят. Опитвам се да убедя себе си, че около смъртта на Кросби няма нищо гнило. Но предположете, че наистина е било самоубийство. Както казахте, наследниците му биха загубили милион и половина долара. Но щом са се събрали един опитен и доброжелателен шарлатанин и подкупен следовател и капитан от полицията, би могло да се нагласи така, че да изглежда като нещастен случай, нали?

— Опасно е да се говорят подобни неща. Салзър не е ли дипломиран лекар?

— Не е. Кой получи парите от застраховката?

— Джанет, а след смъртта й — Морийн.

— Значи сега Морийн има милион и половина в брой, така ли?

— Да. Опитах се да убедя Джанет да вложи в нещо парите, но тя предпочете да ги остави в банката. Така преминаха към Морийн.

— Какво стана с тях? Още ли са в банката?

— Доколкото ми е известно. Нямам достъп до сметката й.

— А можете ли да получите?

Той ме гледа втренчено известно време.

— Бих могъл, но не знам дали искам.

— Ще е полезно да се разбере колко са останали. — Кимнах към писмото на Джанет върху бюрото. — Заради това с изнудването. Ако Франклин Лесуейс, следователят, и Брандън е трябвало да бъдат подкупени, възможно е да не са останали много. Бих се радвал, ако успеете да разберете.

— Добре, ще видя какво е възможно да се направи. — Той прокара замислено пръсти по устата си. — Предполагам, че бих могъл да предприема нещо срещу Салзър, ако онова, което твърдите е вярно. Засега обаче, дори да е нямал право да подписва смъртния акт, не горя от желание да се откривам. Не виждам някой да е проявил съмнения, че не с било нещастен случай. Застрахователната компания не предяви възражения.

— А как да предяви, щом като актът е минал през следователя и през Брандън. Какво ви е известно за Лесуейс?

Той направи гримаса.

— О, той е от онези, които могат да бъдат купени. Репутацията му е доста лоша.

— Добре ли познавахте Джанет Кросби?

Той поклати отрицателно глава.

— Срещал съм я два или три пъти — не повече.

— Правеше ли ви впечатление на човек с болно сърце?

— Не, но това не означава нищо. Много хора имат болно сърце. Не винаги им личи.

— Но те не играят тенис два дни преди да умрат, както е било с Джанет.

Виждах, че здпочва да се безпокои.

— За какво намеквате?

— За нищо. Само излагам един факт. Не съм много убеден, че е умряла от сърдечна болест.

Докато той ме гледаше втренчено, тишината в стаята бе достатъчно тежка, за да потопи боен кораб.

— Да не би да искате да кажете… — започна той и спря.

— Не още — отвърнах. — Но това е нещо, за което трябва да си имаме едно на ум.

Съзирах, че тази работа никак не му харесва.

— Да речем, че за момент оставим това настрана — продължих. — Нека се съсредоточим върху Морийн Кросби. От външния вид на къщата и от онова, което сестра Гърни ми каза, може да се предполага, че тя не живее в Крестуейс. Ако не е там, къде е?

— Да — съгласи се той. — Точно така.

— В санаториума на Салзър ли е? Хрумна ли ви, че може да е затворничка там?

Това го накара да се изопне като лък в стола си.

— Не сте ли отпуснали юздите на въображението си прекалено много? Та аз миналата седмица получих писмо от нея.

— Това още нищо не значи. Защо ви писа?

— Помолих я да подпише някои документи. Тя ми ги върна подписани, с приложена към тях бележка, в която ми благодари, че съм ги изпратил.

— От Крестуейс?

— Да. Посоченият адрес беше Крестуейс.

— Това също не доказва, че не е затворничка, нали? Не казвам, че е, но ето още едно нещо, което трябва да имаме наум.

— Можем много скоро да разберем дали е така — бързо рече той. — Ще й пиша и ще я помоля да се отбие при мен. Ще измисля някаква причина да говорим по работа.

— Да. Това е идея. Ще ме уведомите ли какво е станало? Може би няма да е зле да я проследя, когато си тръгва и да разбера къде ще отиде.

— Ще ви уведомя.

Надигнах се.

— Мисля, че това е горе-долу всичко. Няма да забравите да проверите състоянието на банковата й сметка, нали?

— Ще видя какво мога да направя. Внимавайте с тази работа, Малой. Не искам нищо прибързано. Разбрахте ли ме?

— Ще внимавам.

— Какво смятате да предприемете сега?

— Трябва да направя нещо за сестра Гърни. Това момиче ми харесваше. Ако все още е жива, възнамерявам да я намеря.

Когато си тръгвах, той вече не приличаше на статуя. Приличаше на много угрижен, много разтревожен адвокат на средна възраст. Това поне показваше, че е човешко същество.