Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (18)

II

Хопър ми каза, че около девет часа Бланд ще дойде да загаси лампата.

— След около пет минути — уточни той, като погледна часовника си. — Бланд ми позволя да нося часовник, защото му давам по сто цигари на седмица. Баща ми ги праща, но, разбира се, на мен не ми е позволено да пуша. Изглежда си мислят, че ще подпаля леглото. — Той се засмя и откри малки равни бели зъби. — Смешно наистина, но смятам, че са напълно прави.

Опитвах се под прикритието на чаршафа да измъкна ръката си от белезниците. Веднъж само да се освободя, рекох си, нищо, дори автоматична пушка, не би могло да ме спре да се махна от това място. Белезниците обаче плътно обгръщаха ръката ми и нямаше на-чин да я измъкна, освен ако не я отрежех или не разполагах с ключа.

— Какъв ден сме днес? — попитах неочаквано.

Хопър отвори едно от чекмеджетата на нощното шкафче и погледна календара.

— 29 юли. Нямате ли си календарче? Утре ми е юбилей, ще се навършат три години, откакто съм тук.

Но аз не го слушах. Наложи ми се да мисля дълго и напрегнато, преди да си спомня, че бе 24-ти юли, когато Морийн ме бе отвела в убежището си. Пет дни! Пола и Кермън щяха да ме търсят. Щяха ли да се сетят да проверят тук? Но дори и да им дойдеше наум, че може да съм тук, как щяха да се доберат до мен? Салзър имаше закрилата на Брандън, а Брандън нямаше да иска и да чуе, каквото и да му кажеше Кермън. Ако Шерил — а аз бях сигурен, че мъжът с алената фланела беше Шерил — не беше напълно уверен, че тук никой не може да ме открие, нямаше ли да изпрати един куршум в главата ми и да ме хвърли в морето? Защо, между другото, не го беше направил? Може би не искаше да убива. Стивънс не беше убит. Смъртта му бе настъпила случайно. Но Салзър не се спираше пред убийствата — освен ако Дуон не бе превишил заповедите му. А може би, помислих си, дори щеше да е по-добре да бяха ме убили, отколкото да прекарам остатъка от дните си в тапицирана килия като тази.

Я се стегни, Малой, рекох си. Я ела на себе си! Добре, фраснали са те по главата и ако се съди по особеното усещане в мозъка и в устата ти, явно са те натъпкали с цял бидон наркотици, но това не е извинение да се паникьосваш. Пола и Кермън ще те измъкнат от положението. Дръж се и не се разкисвай, докато го направят.

Неочаквано и тихо вратата се отвори и влезе нисък мургав мъж. Раменете му бяха като на горила Кръглото му, покрито с лунички лице, беше изкривено в за-учена, нищо не значеща усмивка. Беше облечен с бяло, късо до кръста сако, бял панталон и бели обувки с гумени подметки. Носеше покрит с кърпа поднос и се движеше тихо и леко като падащо на пода перо.

— Здравей, Хопи — поздрави той, като остави подноса на една маса до вратата. — Как си? Успя ли да научиш нещо от тази книга?

Хопър махна с ръка по посока на леглото ми.

— Мистър Сийбрайт вече е с нас — обади се той.

Бланд — защото това трябва да беше Бланд — се приближи до долния край на леглото ми и ме погледна. Усмивката все още беше на лицето му — малко по-широка, ако може така да се каже. Зеленикавите му очи бяха твърди, студени и остри като буци лед.

— Здравей, малкия — рече той. Имаше странен шепнещ глас: дрезгав и потаен, сякаш нещо с ларингса му не беше наред. — Аз съм Бланд. Ще се грижа за теб.

Усетих, че се вкопчвам в чаршафа, но се спрях. Спокойно, казах си. Отпусни се. Не пресилвай нещата.

— Здрасти — отвърнах. Гласът ми звучеше изтегнато като струна на пиано. — Няма защо да се грижиш за мен. Къде е Салзър? Искам да говоря с него.

— Доктор Салзър, малкия — смъмри ме Бланд. — Не проявявай неуважение. — Той намигна бавно и продължително на Хопър. — Ще го видиш утре.

— Искам да го видя сега — настоях.

— Утре, малкия. Докторът има нужда и от свободно време. Ако ти трябва нещо, обърни се към мен. Аз съм шефът на този етаж. Каквото аз наредя, това става.

— Искам Салзър — възразих, като се опитвах да контролирам гласа си.

— Утре, малкия. А сега се успокой. Ще ти сложа една мъничка инжекция и ще заспиш.

— Той си миели, че е детектив — рече Хопър и се намръщи — Казва, че д-р Салзър е убил някого.

— Много неучтиво, но какво значела има? — отвърна Бланд и извади една спринцовка от опаковката й.

— Разбира се, че има значение. Това са халюцинации — настоя ядосано Хопър. — Така пише в книгата. Не разбирам защо трябва да бъде при мен. Това не ми харесва. Може да е опасен.

Бланд се изсмя високо.

— Забавно е човек да го чуе от тебе. Хайде, затваряй си устата, малкия. Имам да върша много работа. — Той сложи иглата и напълни спринцовката с безцветна течност.

— Ще се оплача на д-р Салзър — заплаши Хопър. — На баща ми няма да му хареса.

— Много му здраве на баща ти, а още повече пък на теб — отвърна нетърпеливо Бланд и се приближи до мен. — Добре, хайде, дай си ръката — дясната.

Рязко седнах в леглото.

— Няма да ми сложиш това — възпротивих се остро.

— Не се дръж така, малкия. Доникъде няма да те докара — предупреди ме Бланд. Заучената му усмивка стана по-широка. — Легни назад и се успокой.

— Не, няма да го направиш — повторих.

Той хвана китката ми с дясната си ръка. Късите му дебели пръсти стегнаха кожата ми като менгеме.

— Ако искаш да бъде с лошо — рече той и приближи червендалестото си луничаво лице до моето, — нямам нищо против.

Напрегнах бързо мускулите си, като се надявах да се освободя, но вместо това едва не си счупих ръката. Засилих се напред, опитвайки се да го ударя с рамо в гърдите, но и това не помогна.

Той продължи да ме стиска, като се усмихваше и изчакваше какво още ще направя. Не го накарах да чака дълго, опитах се да изритам чаршафа и да освободя краката си, но това също се оказа невъзможно. Чаршафът беше здрав като брезент и беше подпъхнат под дюшека, така че не можеше да бъде измъкнат.

— Свърши ли, малкия? — попита той почти весело. — Сега ще пъхна иглата в теб и ако се съпротивляваш, тя ще се счупи в тялото ти, така че внимавай какво правиш.

Скръцнах със зъби и се оттласнах силно назад, той изгуби равновесие, препъна се, но моментално се овладя и усмивката му изчезна.

— Значи си мислиш, че си много силен? — прошепна той. — Добре, малкия, дай да видим колко си силен.

Започна да извива ръката ми. Съпротивлявах се, но то беше все едно да се бориш с парен валяк. Беше много, много як, невероятно як и ръката ми бавно се изви назад. По гърба ми изби студена пот. Докато се борехме, дъхът излизаше със свистене от гърдите ми.

Стегнах се и се надигнах на няколко инча. Бланд също бе започнал да диша тежко. Може би ако имах възможността да включа цялата си тежест в битката, щях да го надвия, но седнал в леглото с една вързана ръка и крака, стегнати от чаршафа, нямах никакъв шанс срещу силата и тежестта му.

Той ме накланяше напред инч по инч, а аз продължавах да се съпротивлявам за всеки инч. Ръката ми бавно беше извита назад и той я притисна към лопатката ми. Не усещах болките. Само да можех, щях да го убия. После почувствах острото убождане на иглата и той отстъпи назад, като пусна ръката ми.

Лицето му беше потно, дишането — тежко. И за него не беше лесно.

— Ето че свършихме, малкия — изпъшка той. — Търсеше си го и си го получи. Ако не бях толкова добър, щях да ти счупя ръката.

Опитах се да го цапардосам, но ръката ми не се подчини. Не знам какво ми беше бил, но то действаше бързо. Червендалестото, луничаво, омразно лице започна да избледнява. Стените на стаята се разпаднаха. Зад лицето и стените се появи дълъг черен тунел.