Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (23)

I

Звънецът иззвъня, платиненорусата блондинка измъкна добре очертаните си форми иззад бюрото и тръгна към мен. Каза ми, че мистър Уилет ще ме приеме веднага. Говореше като че ли беше в църква и гледаше, сякаш е трябвало да бъде в първата редица на красавиците на Изи Джейкъб в Оркидския салон на красотата.

Последвах полюшкващите се хълбоци през приемната към кабинета. Тя почука на вратата със смарагдовозелен нокът, отвори я и, докато оправяше сламенорусата си къдрица, съобщи: „Мистър Малой е тук“.

Отдръпна се настрани, подканвайки ме да вляза. Влезнах.

Уилет се беше загнездил зад суперголямото си бюро и се взираше подозрително в нещо, което приличаше на завещание и вероятно беше такова. Между двата му пръста димеше дебела цигара със златиста ивица. Махна ми към един стол, без да ме погледне.

Платиненорусата блондинка се оттегли. Наблюдавах я. На прага тя удари хълбока си така, че той се изви под черния гланц на копринената й рокля. Съжалявах, когато вратата се затвори зад нея.

Седнах и насочих поглед към вътрешността на шапката си, като се опитвах да си спомня кога я бях купил. Изглежда беше преди много, много време. Фирменият знак на шапкаря не се четеше. Обещах си, че ще си купя нова шапка, ако успеех да убедя Уилет да участва с още пари. Ако не успеех, можех да мина и с тази.

Мислех си за всичко това, за да убия времето. Уилет изглеждаше потънал в юридически мъглявини: картина на виден адвокат, който прави пари. Човек почти, чуваше как доларите се изливат в банковата му сметка.

— Цигара? — попита неочаквано и разсеяно. Без да откъсва поглед от купчината документи, които стискаше в ръката си, той бутна сребърната табакера към мен.

Взех една от дебелите цигари с позлатена ивица, които намерих в табакерата, и я запалих. Надявах се, че ще ме накара и аз да се почувствам като човек, който прави пари, но това не стана. Цигарата изглеждаше много по-добре, отколкото беше на вкус: с тези цигари обикновено е така.

После неочаквано, точно когато вече се готвех да подремна, той захвърли документите в подноса, премести стола си напред и каза:

— Е, мистър Малой, хайде да започваме. След десет минути имам друга среща.

— Тогава по-добре да се видим някой друг път — отвърнах. — Няма да свършим за десет минути. Не знам на колко оценявате работите на Кросби, но сумата трябва да е порядъчно голяма. Не насочите ли цялото си внимание към тях, няма да се учудя, ако не след дълго те вече не са във ваши ръце.

Това го подразни. Погледна ме мрачно, загаси изкушената си до половината цигара и се наклони напред през бюрото.

— Какво точно имате предвид?

— В подробности ли да ви го кажа или желаете само един бегъл поглед? — попитах. — И в двата случая ще бъде неприятно, но с подробности това поне ще стане постепенно.

— Колко време ще отнеме?

— Половин час, може и повече, а после ще поискате да ми зададете въпроси. Да речем — час, може би малко повече. Но няма да ви доскучае.

Той захапа долната си устна, намръщи се, взе телефонната слушалка и отмени три поредни срещи. Виждах, че това му причинява болка, но все пак го направи. „Десетминутен разговор с човек като Уилет би струвал стотачка, вероятно и повече — за него, не за теб.“

— Давайте — подкани ме той и се облегна в стола. — Защо досега не се свързахте с мен?

— Това ще е част от разказа ми — отвърнах и пуснах шапката си под стола. Имах чувството, че не след дълго ще си купя нова. — Прекарах последните пет дни в лудница.

Нямах намерение отново да го ядосвам с дреболии. Той изсумтя, но изражението му не се промени.

— Преди да започна — рекох, — може би ще ми кажете нещо за банковата сметка на мис Кросби? Хвърлихте ли й един поглед?

Той поклати глава.

— Банкерът ми отказа и съвсем правилно. Ако ми я беше показал и се беше разчуло, щеше да загуби сметката, а това са много пари. Но все пак ми каза, че парите от застраховката са били обърнати в чекове на приносител и са изтеглени от банката.

— Каза ли кога?

— Малко след легализирането на завещанието.

— Написахте ли писмо на мис Кросби да дойде да се видите?

— Да. Ще намине утре следобед.

— Кога й писахте?

— В четвъртък — преди пет дни.

— С обратна поща ли ви отговори?

Той кимна.

— Тогава не мисля, че ще дойде на срещата. Както и да е, ще видим. — Изтръсках пепелта в сребърния му пепелник. — О’кей, с това точките, които си бяхме набелязали заедно, са изчерпани. Сега най-добре е да започвам с разказа си.

Разправих му как Макгро и Харстъл са наминали да ме видят. Той ме слушаше, потънал в стола си, а очите му бяха непроницаеми като фарове. Нито се разсмя, нито заплака, когато му описах как са ме пребили. Не беше се случило на него, тогава защо трябваше да му пука? Но когато му казах как Морийн се е появила на сцената, веждите му се смръщиха и той си позволи лукса да почука с нокти по ръба на бюрото. Най-вероятно това беше начинът, по който обикновено показваше вълнението си.

— Заведе ме в една къща в скалите на изток от магистралата за Сан Диего. Каза, че е нейна — хубаво място, ако човек си пада по къщи, които струват купища пари и са достатъчно шик, за да приютят филмова звезда. Знаехте ли, че има такава къща?

Той поклати глава.

— Седнах и си поговорихме — продължих. — Тя искаше да знае защо се интересувам от нея и аз й по-казах писмото на сестра й. По една или друга при-чина тя изглеждаше изплашена. Не се преструваше, наистина се страхуваше. Попитах я дали са я изнудвали по онова време и тя ми отговори, че не са и че вероятно Джанет е искала да й създаде неприятности. Обясни, че Джанет я е мразела. Така ли беше?

Сега Уилет си играеше с ножа за писма. Лицето му беше напрегнато, погледът му — угрижен.

— Дочух, че не се разбират, нищо повече. Нали знаете как е с доведените сестри.

Отвърнах, че знам как е с доведените сестри.

Изминаха няколко минути. Единственият звук стаята беше деловото тиктакане на часовника върху бюрото на Уилет.

— Продължавайте — подкани ме той рязко. — Какво още каза тя?

— Както ви е известно, Джанет и един мъж на име Дъглас Шерил са били сгодени. Онова, което вероятно не знаете е, че Шерил е тъмна птица — стопроцентов мошеник. По думите на Морийн, тя го е от-мъкнала от Джанет.

Уилет не отговори. Чакаше.

— Момичетата имали разправия, която преминала в бой — продължих. — Джанет грабнала ловджийска-та пушка. Появил се старият Кросби, опитал се да й я отнеме и бил застрелян.

За момент помислих, че Уилет ще скочи през бюрото, но той се овладя и рече с глас, който сякаш идваше изпод пода:

— Морийн ли ви каза това?

— Ами да. Искаше да снеме този товар от плещите си. Сега чуйте още нещо, което ще ви хареса. Случилото се трябвало да бъде потулено. Сбъркал съм в това, че д-р Салзър е подписал смъртния акт. Не е бил той. Мисис Салзър го е подписала. Според думите й тя е дипломиран лекар и приятел на семейство Кросби. Едно от момичетата й се обадило, тя отишла и уредила нещата. Лесуейс, който не е от хората, създаващи неприятности на богатите, приел версията, че Кросби е почиствал пушката и се е застрелял неволно. Повярвал е на думите им. Както и Брандън.

Уилет запали цигара. Приличаше на гладен човек, на когото са дали пай без никакъв пълнеж.

— Продължавайте — рече той и се облегна назад.

— По една или друга причина по това време в къщата се е намирала медицинската сестра Анона Фрийдландър, която е видяла всичко. Мисис Салзър не е от хората, които биха поели какъвто и да било риск, така че затворила сестрата, за да е сигурна, че няма да проговори. Оттогава е била държана в тапицирана килия в санаториума на Салзър.

— Искате да кажете — против волята й?

— Не само против волята й, но през тези две години те непрекъснато са я помпали с наркотици.

— Нали не намеквате, че на Морийн Кросби това й е било известно?

— Не знам.

Уилет започна да диша тежко. Мисълта, че богат клиент като Морийн Кросби може да бъде съден за отвличане изглежда го шокира, макар че затрудненото положение на Анона Фрийдландър не го накара дори да трепне.

— Между другото, в случай, че сте изпитали някакво съчувствие към нея, искам да ви кажа, че снощи измъкнахме Анона Фрийдландър от санаториума.

— О?! — изглеждаше объркан. — Има ли вероятност да създаде някакви неприятности.

Отправих му злъчна усмивка.

— Бих казал, че е повече от вероятно. Вие например не бихте ли предприели нещо, ако ви бяха държали затворен две години само защото някакви богаташи не искали името им да се появи във вестниците?

Той подпря с пръст бузата си и се замисли дълбоко.

— Може би бихме могли да й дадем някакво обезщетение — рече накрая, но видът му не беше много доволен. — Май ще е най-добре да я видя.

— Никой няма да я види преди тя да е готова за това. Засега тя не знае жива ли е или мъртва. — Загасих цигарата и запалих една от моите. — Трябва да бъде съобщено за отвличането в полицията. Щом това стане, цялата тая гадна история ще излезе на първите страници във вестниците. Тогава ваше задължение ще бъде да предадете милионите на Кросби на Центъра за изследвания. Те може да пожелаят, а може и да не пожелаят да поемат грижата за парите: по-вероятно е да не пожелаят.

— Още една причина, за да искам да говоря с нея — настоя той. — Обикновено тези неща могат да се уредят.

— Не бъдете толкова сигурен. Освен това, остава и малкият инцидент с мен — рекох кротко. — Аз също бях отвлечен и ме държаха като затворник пет дни и също бях напомпан с известна доза наркотици. Още едно нещо, за което трябва да се съобщи в полицията.

— Защо ще се отказвате от такава хубава работа? — отвърна той и за първи път, откакто бях в стаята, си позволи да се усмихне леко. — Тъкмо смятах да ви предложа допълнителен хонорар: да речем още петстотин долара.

Това направи новата ми шапка сигурна.

— Изкушавате ме. Можем да го наречем застраховка срещу риск — казах. — Но ще трябва да бъде извън заплащането за работата, която вършим.

— Дадено.

— Е, вероятно можем да оставим Анона Фрийдландър за момента и да продължим с историята. Има още доста и колкото по-нататък отиваме, толкова по-хубаво става.

Той бутна стола си назад и стана. Гледах го как се отправя към барчето до отсрещната стена и се връща с бутилка „Хай & Хай“ и две малки чаши.

— Пиете ли от това нещо? — попита, сядайки.

Отвърнах, че пия, когато ми се удаде случай.

Той наля две питиета, бутна едното към мен, изля другото в гърлото си и веднага напълни отново чашата си. Сложи бутилката помежду ни.

— Сипвайте си.

Отпих от уискито. Беше много хубаво: най-добрият алкохол, който бях пил от месец. Помислих си колко забавно беше как един прочут адвокат може да се разпусне, когато види, че насреща му се задава неприятност с неговото име, изписано върху нея.

— По думите на Морийн, смъртта на Кросби гризяла съвестта на Джанет — продължих. — Може и така да е било, но начинът, по който го е показвала, е бил доста странен. Трябваше да предположа, че не би следвало тя да има желание да играе тенис или да ходи насам-натам в подобен момент, но явно го е правела. Както и да е, пак по думите на Морийн, Джанет се е самоубила шест или седем седмици след случилото се. Взела арсеник.

Миниатюрна капчица уиски се изтърколи от чашата на Уилет върху попивателната.

— Господи! — рече той под носа си.

— Това също било потулено. Случило се така, че мисис Салзър отсъствала и Морийн и д-р Салзър повикали д-р Бюли — безобиден стар козел. Казали му, че Джанет е страдала от злокачествен ендокардит и той услужливо написал смъртния акт. Джанет имала лична камериерка — Юдора Дру, която вероятно е чула Морийн и Салзър, докато съчинявали тази история. Притиснала ги и те й платили. Научих за нея и отидох да я видя. Тя беше достатъчно хитра, за да ме преметне и да се обади на Салзър да му съобщи, че след като й предлагам петстотин долара за информацията, ще си затваря устата, ако той пожелае да вдигне цената. Мисис Салзър е имала отговор на това. Изпратила един бивш убиец, който в момента работел в санаториума, да я вразуми. Според мисис Салзър, той се разгорещил и я убил.

Уилет си пое дълбоко въздух и отпи като човек, който наистина има нужда да си пийне.

— Икономът на семейството, Джон Стивънс, също знаеше или подозираше нещо — продължих аз. — Тъкмо го убеждавах да проговори, когато шестима жабари, работещи за Шерил, го отвлякоха. Те се отнесли малко по-грубо с него и той от само себе си хвърлил топа, но това си остава убийство. Харесва ли ви?

— Продължавайте — каза той решително.

— Спомняте си сестра Гърни, нали? Мисис Салзър признава, че я е отвлякла, само че, според думите й, тя сама е паднала, когато слизала по аварийната стълба и си счупила врата. Мисис Салзър я скрила някъде в пустинята. Това също е убийство.

— Невероятно — рече Уилет. — Не мога да повярвам.

— Звучи невероятно единствено заради мотива. Имаме двама души — мисис Салзър и Шерил, които извършват три убийства, да оставим настрана отвличането на Анона Фрийдландър и моето, само за да спасят едно момиче от вестникарската врява. Ето кое прави историята невероятна. Мисля, че в цялата работа има много повече, отколкото знаем. Мисля, че теза двамата се опитват да попречат на някоя много плодовита котка да изскочи от торбата и искам да разбера що за котка е това.

— Не са вестниците, които ги тревожат — каза Уилет. — Забележете какви пари са замесени.

— Да, но продължавам да смятам, че има някаква неизвестна котка, която още не сме открили. Възнамерявам да я потърся. Както и да е, продължавам. Още не съм приключил. Най-силният удар е за накрая. Морийн ми каза, че когато получила парите, Шерил се променил. Превърнал се в изнудвач. Заплашил я с мълвата, която ще пусне, че понеже го е отмъкнала от Джанет, Джанет е убила баща си, а после се е самоубила. Но ако Морийн му купела „Дрийм Шип“, щял да си трае и тя му купила „Дрийм Шип“: затова е превърнала парите от застраховката в чекове на приносител. Дала е чековете на Шерил. Представете си как ще пропищят вестниците, ако се разбере, че Морийн Кросби стои зад хазартния кораб. Няма ли това да пусне всичките пари на Кросби в пазвата на Изследователския център?

Уилет успя да придобие позеленял вид, без в действителност да позеленее.

— Тя е купила „Дрийм Шип“? — изрече сковано той.

— Така ми каза. Довери ми също, че се страхува от Шерил и точно в този драматичен момент Шерил се появи лично. Той обяви, че ще набута Морийн на място, където никой няма да я намери и че ще се отърве от мен по същия начин. Тъкмо започвах да споря с него, когато някой отзад ме цапна по главата и се събудих в санаториума на Салзър. Няма да си губим времето с онова, което се случи там. Достатъчно е да се каже, че моят помощник успял да излъже Лесуейс, че е прочут писател и си бе издействал да бъде поканен на ежемесечното посещение на градските съветници в лудницата. Намери ме и ме измъкна, а взехме с нас и Анона Фрийдландър. Онова, което трябва да разберем е, дали Шерил е изпълнил заканата си да скрие Морийн. Ако тя не се появи утре, хващам се на бас, че е скрита: вероятно на кораба на Шерил. Но ако се появи, ще съм склонен да мисля, че е вътре в тази работа, заедно с останалите и че ме е завела в къщата си, за да може Шерил да ме пипне.

Уилет си наля още една чашка с не особено стабилна ръка.

— Не ми се вярва да е така — рече той.

— Ще видим. Ако Шерил я държи, имате ли някаква възможност да наложите запор на парите й?

— Изобщо нямам никаква власт над парите й. Всичко, което бих могъл да направя, е да се обяви пред другите попечители, че е нарушила условията в завещанието.

— Кои са другите попечители?

— Мистър Глин и мистър Копли, шефовете ми, които, разбира се, са в Ню Йорк.

— Трябва ли да се разговаря с тях?

— Не на този етап — отвърна той и се почеса по устата. — Ще бъда откровен с вас, мистър Малой. Те ще изпълнят клаузите в завещанието без всякакво колебание и без да вземат под внимание, че момичето може да е невинно. Според моите разбирания завещанието е прекалено сурово. Кросби е поставил условието, че появи ли се името на Морийн във вестниците, парите преминават към Изследователския център. Допускам, че донякъде му е било писнало от лудориите й, но не е осъзнавал, че дава оръжие в ръцете на някой безскрупулен изнудвач. И най-вероятно това е, което се е случило.

— Хрумна ли ви, че прикривате три убийства? — попитах, като си сипах нова чашка. От всички тези приказки устата ми беше пресъхнала. — Засега Бран-дън не се е задълбал, защото се бои от парите на Кросби, но ако фактът, че Морийн има нещо общо с тези убийства, излезе наяве, той ще трябва да забрави за парите й и да предприеме нещо. Тогава двамата с вас ще се окажем в доста тежко положение.

— Ще трябва да приложим към нея презумпцията за невинност — каза неспокойно Уилет. — Никога няма да си простя, ако загуби несправедливо парите си, защото сме действали прекалено прибързано. Ами тази Фрийдландър? Колко време ще мине преди да може да говори?

— Не знам. Като я гледам, ще й трябва известно време. Дори не може да си спомни коя е.

— В болница ли е?

Поклатих глава.

— Секретарката ми, мис Бенсинджър, се грижи за нея. Извиках лекар, но той не може нищо да направи. Каза, че било въпрос на време. Днес отивам в Сан Франциско да се срещна с баща й. Появата му може да помогне на паметта й.

— Ще поемем разходите — рече Уилет. — Записвайте всичко на наша сметка. — Запали друга цигара. — Каква ще е следващата стъпка?

— Ще трябва да почакаме и да видим дали Морийн ще се появи. Ако не се появи, ще отида на „Дрийм Шип“ да видя дали е на борда. Има и някои други крайчета в тази картинка, които изследвам. В момента има доста хлабави нишки, които трябва да се натегнат.

На вратата се почука, платиненорусата блондинка влезе кръшно и се насочи към бюрото на Уилет.

— Мисис Полард започва да става нетърпелива — измърмори тя. — Току-що пристигна и това съобщение. Помислих си, че трябва веднага да го видите.

Тя му подаде някакво листче. Той прочете онова, което беше написано на него и вдигна вежди.

— Добре. Кажете на мисис Полард, че ще я приема след пет минути — рече той и ме погледна. — Мис Кросби няма да дойде утре. Както изглежда, заминава на екскурзия в Мексико.

— Кой се е обадил? — попитах, като се приведох напред.

— Не каза кой е — отвърна платиненорусата блондинка на Уилет. — Каза, че се обажда от името на мис Кросби и попита дали бих ви предала съобщението веднага.

Уилет повдигна вежди и ме погледна. Аз поклатих глава.

— Добре, мис Палмитър — рече той. — Това е всичко.

Измъкнах шапката си изпод стола и станах.

— Май ще трябва да посетя „Дрийм Шип“ — отбелязах.

Уилет прибра уискито и двете чаши.

— По-добре не ми говорете за това — отвърна той. — Ще бъдете внимателен, нали?

— Ще се учудите колко внимателен ще бъда.

— Може и да е заминала за Мексико — предположи той със съмнение.

Усмихнах му се леко, но той не ми отвърна със същото.

— До скоро — казах и излезнах в приемната.

В един от фотьойлите седеше и дишаше тежко дебела, натруфена жена с перли, колкото мариновани лукчета, около врата. Когато минавах покрай нея на път за вратата, тя ми хвърли леден поглед.

Обърнах се към платиненорусата блондинка и опитах въздействието на усмивката си върху нея.

Тя ококори очи, погледна ме с празен поглед и после се извърна настрани.

Измъкнах се навън, а усмивката ми увисна в пространството като нежелано бебе, оставено на прага.