Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (29)

II

На прага стоеше дребен жабар и ни се усмихваше злорадо. Тъпата цев на автомата му сочеше право в гърдите ми. Мургавото, грозно дребно лице лъщеше от пот, а тъмните му малки очички горяха от омраза. Беше се появил съвсем тихо, незнайно откъде.

— Дай ми го — каза той и протегна ръка. — Онова, което сложи в джоба си — бързо!

Държах пистолета ниско до тялото си. Знаех, че не мога да го вдигна и да успея да стрелям преди него. Извадих досието от джоба си с лявата ръка. Когато го направих, видях как изведнъж изражението в очите му се промени: омразата премина в ярост. Пръстът, който държеше спусъка, побеля, докато дърпаше предпазителя. Видях всичко това за част от секундата, като знаех, че ще стреля.

Пола хвърли напред един стол, който се разби с трясък на пода между жабаря и мен. Очите му се преместиха, ръката — също. Чу се изстрел и куршумът мина на около два фута от мен. Стрелях, преди той да има време да премести погледа си от стола обратно към мен. Три куршума се забиха като ковашки чукове в гърдите му и го запратиха назад към стената. Автоматът падна от ръката му. Лицето му се гърчеше отвратително.

— Измъквай се — рекох на Пола.

Тя се наведе, грабна автомата на жабаря и изскочи през вратата. Когато се затичах по пода, усетих, че той поддава под мен. Чу се внезапен трясък на падащи греди. Докато тичах по нажежените до червено дъски, жегата стана непоносима. Подът се изкриви и поддаде. За един ужасен миг помислих, че ще се срутя заедно с него, но дебелият килим издържа достатъчно, за да стигна вратата и палубата.

Откъм кабинета на Шерил се разнесе страхотен трясък. Мернах набързо как мебелите биваха поглъщани от червената, ръмжаща пещ, после Пола ме сграбчи за ръката и двамата затичахме надолу по палубата.

Изпод дъските се просмукваше катран и се издигаше дим.

Някъде от тъмнината, по средата на палубата някой стреля по нас. Куршумът проби дървената преграда зад мен, пръсна огледалото в една от каюти-те и парчетата се разсипаха с трясък.

Дръпнах Пола зад гърба си, като си давах сметка, че в белите си дрехи изглеждах като призрак, излезнал на нощна разходка.

Отново изстрел. Усетих как куршумът изсвистя покрай лицето ми Изстрелът дойде някъде откъм спасителната лодка. Стори ми се, че виждам неясна фигура, превита до перилата. Стрелях два пъти. Вторият куршум го улучи Той излезе, препъвайки се, иззад спасителната лодка и се просна върху горещата палуба.

— Продължаваме — казах.

Затичахме се напред Палубата беше вече толкова гореща, че пареше през обувките. Стигнахме някак си до стълбата, водеща към горната палуба. През свистенето на огнените езици дочувахме викове, писъци и трясък на счупено стъкло.

Изкатерихме се горе. Край парапета се бяха стълпили мъже и жени във вечерно облекло, които крещяха като обезумели. Димът беше обвил с черната си плащеница кораба. Горе беше почти толкова горещо, колкото и долу.

Видях как трима четирима от моряците се опитваха да овладеят паниката. Със същия успех биха могли да се опитат да затръшнат въртяща се врата.

— Джек вече би трябвало да е някъде наоколо — викнах на Пола. — Стой близо до мен и да опитаме да си пробием път до парапета.

Запробивахме си път през боричкащата се тълпа. Някакъв мъж сграбчи Пола и я запрати встрани от мен. Не знам какво си въобразяваше. Лицето му се свиваше конвулсивно, очите му гледаха диво. Вкопчи се като обезумял в мен и аз му забих такъв юмрук в ченето, че се завъртя, след което разбутах тълпата и си пробих път към Пола.

Някакво момиче, чиято горна част на роклята беше разкъсана, се хвърли на врата ми и изпищя в лицето ми. Дъхът й толкова силно лъхаше на уиски, че едва не се изприщих. Опитах се да се освободя от пея, но ръцете й само дето не ме задушиха. Пола я издърпа и я зашлеви доста силно. Момичето залитна към тълпата, пищейки като локомотивна сирена.

Накрая се добрахме до парапета. Цялото море наоколо беше осеяно с лодки, които прииждаха от всички страни. Водата сякаш беше оживяла.

— Ей, Вик!

Това беше гласът на Кермън, който се опитваше да надвие врявата и ние го видяхме да стърчи до парапета недалеч от нас. Беше се хванал за сенника и от-ритваше обезумялата тълпа всеки път, когато тя заплашваше да го откъсне от опората му.

— Хайде, Вик!

Бутнах Пола пред себе си. Добрахме се до него не без борба, в която Пола едва не изгуби роклята си.

Кермън се усмихваше развълнувано.

— Нужно ли беше да подпалваш кораба? — викна той. — Ама че паника! Какво им е станало на тия, бе? Ще бъдат на безопасно разстояние седмици преди тази съборетина да е потънала.

— Къде е лодката? — попитах задъхано и отместих от пътя си един стар развратник, точно когато се опитваше да се прехвърли през парапета. — По-спокойно, татенце — рекох му — Прекалено мокро е за плуване, Всички лодки на света са се запътили насам.

— Ето я — отговори ми Кермън и посочи под себе си. Той покачи Пола на парапета, докато аз се опитвах да попреча на останалите мераклии да я последват. Помогна й да стъпи на въжена стълба, закачена отстрани на кораба, и тя слезе по нея като опитен моряк.

— Вие — не, мадам — викна Кермън, когато едно момиче започна да си пробива път към него. — Това е частна група. Опитайте малко по-натам.

Момичето изпищя истерично, хвърли се към него и обви ръце около краката му.

— За Бога! — извика той. — Ще ми свалите панталоните! Ей, Вик, помогни ми. Тая мадама е луда.

Преметнах се през парапета и стъпих на стълбата.

— Мислех, че такива ти харесват. Вземи я, щом пък чак толкова ти се натиска.

Не знам как се беше отървал от вея, но след като скочих в лодката, той се спусна по стълбата и едва не ме хвърли зад борда, когато се изтърси вътре.

— Успокой се — казах му и го хванах, за да възстановя равновесието му.

Майк беше включил мотора и лодката започна да се отдалечава от кораба. Трябваше да си пробиваме път. Броят на отправилите се към „Дрийм Шип“ лодки беше наистина нещо забележително. Същински Дюнкерк^[1].

— Добра работа свърши! — казах на Майк и го потупах по широкия гръб. — Момчета, дойдохте почти навреме — Погледнах назад към „Дрийм Шип“. Сега долната палуба вече гореше и димът беше обгърнал кораба отвсякъде — Чудя се за колко ли е застрахован?

— Ти ли го подпали? — попита Кермън.

— Не, глупако! Шерил е мъртъв. Някой го е застрелял и е подпалил кораба. Ако не бяхме го видели, никога нямаше да се разбере какво е станало с него.

— Доста скъпичко погребение — отбеляза равнодушно Кермън.

— Не и ако корабът е застрахован. Говори си с Пола. Аз искам да хвърля един поглед на това — и извадих от джоба на панталона си досието на Анопа Фрийдландър.

Кермън ми подаде фенерче.

— Какво е това? — попита той.

Погледнах първата страница на досието, като едва вярвах на очите си.

— Вик — обади се Пола, — не е ли по-добре да решим какво ще правим?

— Да правим ли? Джек и аз тръгваме незабавно по дирите на Анона. Искам ти да кажеш на Мифлин за Шерил. Накарай го да отиде колкото се може по-бързо в къщата на Морийн Кросби на скалите. Всичко ще приключи още тази нощ.

Тя погледна Джек.

— Не е ли по-добре ти да се срещнеш с Мифлин?

— Нямаме време. Ако Анона е в къщата на Морийн тя е в опасност.

Кермън се наведе към мен.

— Каква е цялата тази работа?

Размахах досието под носа му.

— Всичко е тук, а онзи тъпанар Мифлин не го е сметнал за достатъчно важно, за да ми го каже. От 1944 Анона е страдала от ендокардит. Казах ти, че се опитват да задържат котката в торбата. Е, сега вече я изпуснаха.

— Анона има болно сърце? — облещи се насреща ми Кермън. — Намекваш за Джанет Кросби, нали?

— Чуй описанието, което дават на Анона — рекох. — Пет фута, тъмнокоса, кафяви очи, закръглена. Помисли над това.

— Но това не е вярно. Тя е висока и руса — каза Кермън. — За какво говориш?

Пола схвана.

— Тя не е Анона Фрийдландър. Това е, нали?

— Сто процента не е Анона — отвърнах развълнувано. — Не разбирате ли? Анона е тази, която е умряла от сърдечна недостатъчност в Крестуейс! А момичето в санаториума на Салзър е било Джанет Кросби!