Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (4)

IV

Отворих вратата на офиса си и влезнах триумфално, Джек Кермън дремеше в креслото до прозореца. Пола седеше зад бюрото ми и работеше над едно от стотиците си картончета с индекси: индексите, които ни държаха в крак с пулса на Оркид Сити, която ни казваха кой кой е, кой е в града и кой го е напуснал, кой за кого се е оженил и така нататък. Макар и да имаше четири момичета, които непрекъснато работеха над картончетата, тя настояваше лично да поддържа ключовите картончета в крак с времето. Пола стана от стола ми. Метнах шапката си върху Кермън и го събудих. Той изсумтя стреснато, потърка очи и се прозя.

— Та какво става — работиш ли? — попита той. — Или още не си започнал.

— Започнах — отвърнах и седнах. Взех цигара, запалих я, разкопчах ръкавелите си и се потопих в разказа. Разправих им всички подробности с изключение на съвместната си дейност със сестра Гърци. Заобиколих това преживяване, защото знаех, че Пола няма да го одобри, а Кермън така ще се развълнува, че няма да е в състояние да мисли както трябва. — Не е много — заключих аз, — но е достатъчно, за да смятам, че си заслужава да се занимаем с това. Може нищо нередно да няма; може и да има. Дори да съществува и най-слабата следа от съмнение, ще направим най-добро-то, на което сме способни. Засега обаче никой друг не трябва да знае.

— Ако онзи в доджа те е следил, то струва ми се, че някой вече знае — изтъкна Кермън.

— Да, но не можем да бъдем сигурни. Може би лицето ми го е заинтригувало. Може би се учи да бъде детектив — посегнах към телефона. — Свържете ме с Главното управление на полицията — казах на телефонистката.

— Взе ли му номера? — попита Пола, като ровеше из тестето картончета в ръцете й.

— Сега ще го проверя — отвърнах. — Дайте ми лейтенант Мифлин — продължих аз, когато един отегчен глас обяви, че това е Главното управление. Чу се изщракване и решителният глас на Мифлин каза: „Ало?“

Тим Мифлин беше свястно, яко ченге и бяхме работили известно време заедно по един или друг случай. Когато можех му помагах, когато пък той можеше, също ми помагаше. Той високо ценеше моята интуиция при конните залагания и, следвайки съветите ми, бе успял да скъта малко пари.

— Малой е — казах. — Как си, Тим?

— Какво ти пука? — заяде се той. — Никога не те е интересувало здравето ми и никога няма да те интересува. Какво ти трябва този път?

— Кой е собственикът на масленозелен додж с регистрационен номер OR 3345?

— Начинът, по който използваш Главното управление за финансови изгоди ме съсипва — отвърна той. — Ако Брандън разбере някога какво правя за теб, ще ми разгони фамилията.

— Е, аз няма да му кажа, значи зависи от теб — рекох и се подсмихвах — и още нещо, като сме се заговорили за финансови изгоди. Ако искаш да спечелиш малко джобни пари, заложи си ризата на Краб Епъл като победител. Утре, в четири и половина.

— Наистина ли имаш предвид ризата ми?

— Бих казал, че да Продай си къщата, заложи си жената, разбий сейфа на Брандън. Нещо от тоя род. Залогът е две срещу шест. Единственото нещо, което може да попречи на тоя кон, е някой да го застреля.

— Може някой и да го направи — отвърна Мифлин, който винаги беше обзет от колебания. — Е, щом казваш …

— Това е най-сигурното залагане, което някога си, правил. Та какво за този номер?

— Разбира се, разбира се. Почакай. Ще ти дам информация след десет секунди.

Докато чаках, видях Джек Кермън да набира делово някакъв номер по другия телефон.

— Какво си мислиш, че правиш? — попитах.

— Свързвам се с букмейкъра си. Този Краб Епъл ми се струва добра работа.

— Забрави го. Само му съобщавам нещо, което някой ми е казал. Информацията е достатъчно сигурна за полицай, но не и за приятел.

Кермън остави слушалката, сякаш го беше ухапала.

— А я си представи, че продаде къщата си и заложи жена си? Знаеш колко е запален по тия неща.

— Виждал ли си къщата и жена му? Е, аз съм ги виждал. Бих му направил услуга. — Когато чух гласа на Мифлин, попитах: — Какво откри?

— OR 3345 каза, нали?

— Да.

— Колата е регистрирана на името на Джонатан Салзър, санаториума на булевард „Футхил“. Това ли искаше да знаеш?

Опитах се да прикрия вълнението си.

— Може би. Кой е Салзър? Знаеш ли нещо за него?

— Не много. Държи един санаториум за чудаци. Ако чувстваш болки в корема, той те натъпква с плодов сок и те оставя да ферментираш. Справя се добре.

— Нещо гнило?

— О, какви ги разправяш. Той няма нужда от нищо гнило. И така печели купища пари.

— Е, благодаря ти, Тим.

— Сигурен ли си за коня?

— Естествено, че съм сигурен — отвърнах и намигнах на Кермън. — Заложи си и ризата на него.

— Е, ще хвърля петарка, но не повече.

Затворих.

— Петарка! Комарджия!

— Колата на Салзър, а? — рече Кермън.

Кимнах.

— Може би наистина сме се издали. — Погледнах към Пола. — Имаш ли нещо за Салзър?

— Ще проверя. — Тя сложи едно картонче пред мен. — Това може би ще те заинтересува. Тук е цялата информация, която имаме за Джанет Кросби.

Зачетох подробностите, докато тя отиде до стаята с картотеката, в която се влизаше откъм приемната на офиса.

— Танци, тенис и голф — казах, като погледнах към Кермън през бюрото. — Не ми звучи като за човек със сърдечна болест. Близки приятели: Джоун Пармета и Дъглас Шерил. Преди около две години е била сгодена за Шерил, но е развалила годежа. Не се споменава причината. А кой е Шерил?

— Никога не съм чувал за него. Искаш ли да разбера?

— Не би било лоша идея да се поразходиш и да се видиш с тази Пармета и с Шерил. Кажи им, че си стар приятел на Джанет от времето, когато е живеела в Сан Франциско. Ще трябва да се запознаеш с миналото й в случай, че се опитат да ти поставят капан. Пола ще ти намери небходимите сведения. Онова, което ме интересува, Джек, е реакцията им на това, че е имала проблеми със сърцето. Може би тя наистина е имала слабо сърце, но ако не е така, наистина ще има върху какво да поработим.

— О’кей — рече Кермън.

Пола влезе.

— Нищо особено — започна тя. — Салзър е създал санаториума си през 1940-та. Луксозно място. Двеста долара на седмица.

— Добра печалба — отбелязах завистливо.

— Някои хора трябва да са луди. Представяш ли си, да плащаш цялата тая пара за чаша сок — обади се Кермън ужасено. — Май и ние трябва да се захванем с такъв бизнес.

— Друго няма ли?

— Женен е. Говори свободно френски и немски. Доктор е на науките. Няма хобита. Няма деца. На петдесет и три е — занарежда Пола, поглеждайки в картончето. — Това е всичко, Вик.

— О’кей — въздъхнах и станах. — Ще помогнеш на Джек, нали? Трябват му данни за тази Пармета и за Шерил. Аз слизам долу да разменя две приказки с мама Бендикс. Искам да проверя нещата около персонала на Кросби. Онзи иконом ми се стори съмнителен, Може би тя му е осигурила работата.