Джон Стайнбек
На изток от Рая (55)

2

Кейл стоеше на скромната веранда с пръст на звънеца. Най-сетне ярката лампа отгоре светна, резето, с което залостваха нощем вратата, изскриптя и мисис Бейкън надникна навън.

— Искам да говоря с Абра — каза Кейл. Устата й остана отворена от изумление.

— Какво искаш?

— Да говоря с Абра.

— Не може. Абра се прибра в стаята си. Отивай си!

— Казах ви, че искам да се видя с Абра! — извика Кейл.

— Тръгвай си, да не викам полиция!

— Какво става? — обади се отвътре мистър Бейкън. — Кой е там?

— Не е важно, върви си лягай, болен си. Аз ще се оправя сама. — И се обърна към Кейл: — Хайде, измитай се от верандата! Ако звъннеш още един път, ще телефонирам в полицията. Изчезвай! — Вратата се затръшна, лостът изскриптя и ярката лампа отгоре угасна.

Кейл остана усмихнат в мрака — бе си спомнил Том Мийк, който непохватно изниква пред него и казва: „Здравей, Кейл! Какви си ги намислил?“

— Виждам те! — провикна се отвътре мисис Бейкън. — Махай се от верандата, да ти видя гърба!

Пое бавно по алеята и свърна към дома, но не бе изминал и пряка, и Абра го настигна, запъхтяна от тичане.

— Измъкнах се през черния вход — обясни тя.

— Ще разберат, че те няма.

— Голяма работа!

— Не те ли е страх?

— Не.

— Абра — каза Кейл, — аз убих брат си, а баща ми е парализиран заради мене. — Тя се хвана за ръката му с две ръце.

— Чу ли какво ти казах?

— Чух.

— Абра, майка ми е била курва.

— Зная. Ти ми каза вече. А баща ми е крадец.

— В мен тече нейната кръв, Абра. Не разбираш ли?

— А в мен — неговата.

Продължиха умълчани. Кейл се мъчеше да възобнови изгубеното си равновесие. Духаше пронизващо и те ускориха ход, да се стоплят. Отминаха и последната улична лампа в самия край на Салинас. Пред тях се ширна чернота. Пътят стана неравен, покрит с лепкава и черна тиня. Настилката бе свършила, повече нямаше нито една светлинка. Пролетната кал под нозете им бе плъзгава, краката им се намокриха от росната трева.

— Къде отиваме? — попита Абра.

— Исках да избягам от очите на баща си. Непрекъснато са пред мене. И да затворя очи, пак ги виждам. И винаги ще ги виждам. Баща ми ще умре, но очите му все така ще ме гледат и ще ми повтарят, че съм убил брат си.

— Не си!

— Напротив, убих го. И очите му го повтарят.

— Не говори така. Къде отиваме?

— Още малко нататък. Там е ровът и помпената станция. Има и една върба. Спомняш ли си тази върба?

— Помня.

— Клоните й се спускат като шатра и върховете им докосват земята.

— Знам.

— А следобед, в слънчевите следобеди, вие с Арон разтваряте клоните, влизате вътре и никой не може да ви види.

— Ти си наблюдавал?

— Разбира се. Наблюдавах. Сега искам да влезеш с мен под върбата — каза той. — Точно това искам сега.

Тя се закова на място и го дръпна да спре.

— Не — каза Абра, — не е честно.

— Не искаш ли да влезем заедно?

— Щом си тръгнал да бягаш, не искам.

— В такъв случай не знам какво да правя — рече Кейл. — Кажи, какво да направя?

— Ще ме послушаш ли?

— Не знам.

— Да се връщаме — каза тя.

— Обратно? Къде?

— У вас, в бащиния ти дом — рече Абра.

3

Кухненската лампа ги обливаше със светлина. Ли бе запалил газовата фурна да пречупи мразовития въздух.

— Тя ме накара да дойдем — каза Кейл.

— Естествено, че тя. Аз си знаех.

— Той и сам щеше да се върне — намеси се Абра.

— Никога няма да разберем това — каза Ли. Излезе от кухнята за миг и се върна. — Още спи. — След което постави на масата едно камениново шише и три почти прозрачни порцеланови чашки.

— Помня го това питие — каза Кейл.

— Длъжен си. — Ли наля от тъмната течност. — Сръбваш и попиваш с език.

Абра облегна лакти на масата.

— Помогни му, Ли — каза тя. — Ти винаги си приемал нещата. Помогни му.

— Въпрос е дали приемам нещата, или не — отвърна Ли, — защото никога не съм имал случай да пробвам. Винаги съм се изправял пред тях не по-малко несигурен, а просто по-неспособен да се справя с несигурността. И се е налагало скришом да си поплаквам.

— Да плачеш? Ти?

— Когато умря Самуел Хамилтън, светът угасна като свещ. Аз я запалих отново, за да видя прелестните му създания, а какво видях? Чедата на този свят бяха подмятани, разкъсвани и унищожавани, сякаш жертва на една велика мъст. Ракията трябва добре да се попие с език. Първо — продължи той, — трябваше да открия собствената си глупост. И ето каква беше тази моя глупост: смятах, че добрите загиват, а лошите оцеляват и преуспяват. Смятах, че някога един разгневен и отвратен Бог е излял своя огън и жупел, за да унищожи или да пречисти своето нищожно творение от кал. Смятах, че съм наследил както белезите от това изгаряне, така и омърсението, което го е предизвикало. Мислех си, че всички сме ги наследили. И всичко сме наследили. Вие смятате ли, че това е така?

— Според мен, да — рече Кейл.

— Не знам — призна си Абра. Ли поклати глава.

— Недостатъчно. Не разсъждавате достатъчно добре. Може би… — И замълча.

Кейл бе усетил паренето на китайската ракия в стомаха си.

— Какво „може би“, Ли? — попита той.

— Може би един ден ще разберете, че хората от всяко поколение са чисти. Нима занаятчията, дори когато престарее, губи своята жажда да изработи една изящна чаша, тънка, здрава и прозрачна? — И вдигна чашката си към светлината. — И когато цялото омърсение бъде изгорено и човек се подготви за величавия потоп, следва отново жупел? Какво става тогава? Или камарата от шлака расте, или настъпва онова, от което може би никой на този свят не се отказва докрай, съвършенството. — Той пресуши чашката и добави гръмко: — Слушай ме, Кейл! Нима можеш да помислиш, че онова, от което сме направени, някога ще се откаже от тоя стремеж?

— Нищо не разбирам — каза Кейл, — сега не мога.

Във всекидневната отекнаха тежките стъпки на болногледачката. Тя връхлетя в кухнята и погледна Абра, обхванала с длани страните си с лакти на масата.

— Имате ли кана? — попита тя. — Всички ожадняват, искам каната да ми е подръка. Нали разбирате, дишат през устата.

— Буден ли е? — попита Ли. — Ето ви кана.

— Да, събуди се поотпочинал. Измих му лицето, сресах го. Добър пациент. Дори опита да ми се усмихне.

— Ела, Кейл — изправи се Ли. — Искам и ти да дойдеш, Абра, трябва и ти да дойдеш.

Болногледачката напълни каната от чешмата и се повлече пред тях. Когато се струпаха в стаята, Адам седеше високо подпрян на възглавниците. С обърнати надолу длани, белите ръце лежаха от двете му страни, а сухожилията от кокалчетата до китките се опъваха изпъкнали. Лицето беше като восъчно, чертите се бяха изострили. Дишаше бавно през побледнелите си устни. В сините очи се отразяваше нощната лампа, светеща над главата му. Ли, Кейл и Абра застанаха до краката му и очите на Адам бавно обходиха всяко лице, а устата едва-едва потрепна като за поздрав.

— Ето го — рече болногледачката, — нали е чудесен? Стана ми любимец, сладурко ми е той.

— Тихо! — прекъсна я Ли.

— Не позволявам да ми смущавате пациента.

— Излезте от стаята — нареди Ли.

— Ще се оплача на доктора.

Ли се завъртя към нея.

— Излезте от стаята и затворете вратата! И може да си напишете оплакването.

— Не съм свикнала да се подчинявам на китайци.

— Излезте веднага и затворете вратата — каза Кейл.

Тя тръшна вратата достатъчно шумно, за да покаже колко е гневна. Адам мигна от трясъка.

— Адам! — обади се Ли. Широко отворените сини очи подириха откъде идва гласът и накрая намериха кафявите блестящи очи на Ли. — Не зная, Адам, какво чуваш и какво разбираш. Когато ти се схвана ръката и очите ти отказаха да четат, аз се запознах с всичко, което можах. Но има неща, които освен тебе никой не може да знае. Както ни гледаш сега, може да си нащрек и всичко да ти е ясно, или пък се намираш в някакъв заплетен и безцветен сън. Може, като новородените, да долавяш само светлината и движението… В мозъка ти има рана и затова е възможно да си като новодошъл на тоя свят. Сега вече твоята доброта може и да е лошавина, а нерадостната ти честност — ядна и раздразнителна. Никой не може да каже освен тебе. Адам, чуваш ли ме? — Сините очи се отместиха, затвориха се бавно и пак се отвориха. — Благодаря, Адам — рече Ли. — Знам колко ти е трудно. Но ще те помоля за нещо още по-трудно. Това е твоят син Кейлъб, твоят едничък син. Погледни го, Адам!

Бледите очи се завъртяха, додето се спрат на Кейл. Устата на момчето се помръдна пресъхнала, но не издаде звук. — Не зная колко ти остава да живееш — прозвуча гласът на Ли. — Може би още много. Може и час. Но синът ти ще живее, Адам. Ще си вземе жена и децата му ще бъдат твоето единствено продължение. — Ли обърса очи с пръсти. — В гнева си той извърши пакост, Адам, защото смяташе, че си го отблъснал. И този гняв доведе до смъртта на неговия брат и твой син.

— Не бива, Ли — прекъсна го Кейл.

— Трябва — рече Ли. — Трябва, дори това да го довърши. Аз съм направил своя избор. — Усмихна се тъжно и произнесе:

— Ако има виновен, виновният ще бъда аз. — Раменете му се изпънаха и той отчетливо продължи: — Твоят син е белязан с вина, сам се е белязал с вината си но тя е по-тежка, отколкото може да се носи. Не го погубвай със своя отказ! Не го погубвай, Адам! — Дъхът на Ли засвири в гърлото му. — Адам, благослови го! Не го оставяй сам с вината му. Чуваш ли ме, Адам? Дай му своята благословия. — В очите на Адам проблесна ужасна светлина, той ги затвори и повече не ги отвори. Между веждите му се появи бръчка. — Помогни му, Адам — настояваше Ли, — помогни му! Дай му възможност да се поправи, освободи го! Нали именно с това човекът се различава от животното? Освободи го! Благослови го! — Леглото като че се разклати от тази настойчивост. Адам се задъхваше от усилие и след това дясната му ръка бавно се повдигна — повдигна се на един инч и падна обратно. Цялата кръв се бе дръпнала от лицето на Ли. Той се приближи до възглавниците и с края на постелята обърса влажното лице на болника. Вгледа се в затворените му очи и прошепна: — Благодаря ти, Адам, благодаря ти, приятелю. Не можеш ли да помръднеш с устни? Накарай ги да изрекат името му!

Адам отвори клепачи с нечовешко изтощение. Устните му се разтвориха, но не издържаха. После се отвориха наново. Дробовете му се изпълниха, той изпусна въздуха през полузатворената уста с припряна въздишка и прошепната, думата сякаш увисна в пространството:

— Ти можеш!

Очите му се затвориха и той заспа.