Джон Стайнбек
На изток от Рая (38)

2

И да знаеше, че Кейл излиза вечер и се връща много късно, Ли с нищо не се издаде, тъй като не можеше нищо да стори. Нощните стражи го виждаха понякога да се разхожда сам. Началникът Хайзърман реши да говори за това с училищния отговорник по отсъствията, който го увери, че Кейл не само не е бил забелязван да бяга от час, но и че на практика е много добър ученик. Началникът, разбира се, познаваше Адам и тъй като Кейл не чупеше прозорци и не предизвикваше никакви безредици, нареди на стражите да си отварят очите, но да не закачат момчето, освен ако не стане някоя беля.

Една вечер старият Том Уотсън настигна Кейл и го попита:

— Защо се разхождаш все по вечерно време?

— Нали никого не безпокоя — защити се Кейл.

— Знам, че не безпокоиш. Но е време да се прибираш и да спиш.

— Не ми се спи — отвърна Кейл, но това не означаваше нищо за стария Том Уотсън, който през целия си живот не помнеше миг, когато да не му се е спяло. Момчето надникна в игралната на фън-дан в китайския квартал, но не игра. Беше много загадъчно, но и без това и най-простите неща за Том Уотсън бяха загадки, тъй че той предпочете да махне с ръка.

По време на своите разходки Кейл често си припомняше разговора между Ли и Адам, дочут веднъж на верандата. Искаше му се да изрови истината. Информацията му се натрупваше постепенно, ту от забележка, доловена на улицата, ту от откъслечни разговори в игралния дом. Ако Арон беше на негово място, той едва ли би направил някаква връзка между тези факти. Но Кейл ги подреждаше. Той знаеше, че майка му не е мъртва. От първия разговор и от дочутите думи знаеше също, че на Арон далеч няма да му е приятно да я открие.

Една нощ Кейл се натъкна на Холман Заека — вдигнал се от Сан Ардо за полугодния си запой. Заека го поздрави с излияния — селяните винаги поздравяват така познати хора на чуждо място. Отпивайки от еднопайнтовата си плоска на уличката зад „Абатството“, Заекът съобщи на Кейл всички новини, които можа да си спомни. Бил продал част от земята си на добра цена и дошъл в Салинас да го отпразнува, а празникът означаваше от всичко по малко. Сега щял да отиде на оная улица и да покаже на курволяка какво може един истински мъж. Кейл приседна тихо до него и се заслуша. Когато уискито в шишето на Заекът стигна дъното, Кейл се измъкна и накара Луис Шнайдър да му купи друго шише. А Заекът остави празното и когато посегна отново, напипа пълното.

— Смешна работа — каза си той, — мислех, че съм имал само едно. Гледай ти, каква приказна грешка!

Преполовявайки второто стъкло, Заекът забрави не само кой е Кейл, но и на колко е години. Помнеше обаче, че сегашният му компаньон е негов стар и добър приятел!

— Виж кво, Джордж — каза той, — сложи ми още малко от тоя графит в молива и ще отидем заедно на Уличката. Хайде, не ми казвай, че не можеш да си го позволиш! Аз уреждам всичко. Не ти ли казах, че продадох четирийсет акра? И без това не струваха. — След малко продължи: — Ей, Хари, да ти кажа ли какво ще направим? Нямаме нищо общо с тия курви, дето взимат по два долара. Ще отидем при Кейт. По-скъпо е, по десетачка, но майната му! Там имат цирк. Ти виждал ли си цирк, Хари? Ехе, голяма работа! Кейт си знае работата. Помниш я Кейт, нали, Джордж? Жената на Адам Траск, майката на ония загубени близнаци! Исусе! Никога няма да забравя как го застреля и избяга! Тресна го в рамото и дим да я няма! Е, като жена никак не я биваше, ама като проститутка е адска история. Смешно, знаеш ли, казват, че от тях излизали най-добрите съпруги. Какво има да учат, за тях няма нищо ново. Ще ми помогнеш ли да стана, а, Хари? Та за какво ти разправях?

— За цирка — тихо рече Кейл.

— О, да! От тоя цирк на Кейт ще ти изхвръкнат очичките! Знаеш ли какво правят там?

Кейл тръгна малко по-назад, да не го забележи Заека. Заекът разказваше какво правели там. Но не от това на Кейл му се повдигна. То направо му се стори глупаво. А мъжете, които стоят отстрани и гледат! Като виждаше лицето на Заека под уличните лампи, Кейл си представяше как изглеждат лицата на зрителите в този цирк.

Минаха през обраслия двор и се качиха на небоядисаната веранда.

Макар и висок за възрастта си, Кейл се вдигна на пръсти. Пазачът на вратата не се вгледа отблизо в него. Полутъмната стая с ниските тайнствени лампи и нервно чакащи мъже скри неговото присъствие.

3

Досега всякога Кейл бе искал сам да трупа своята тъмна грамада от чуто и видяно, нещо като склад от материали, които, подобно на овехтели сечива, биха могли понякога да му вършат работа. Но след посещението при Кейт той почувства отчайваща нужда от помощ.

Като почукваше на пишещата си машина, една вечер Ли чу тихо да се хлопа и в стаята му влезе Кейл. Момчето седна на ръба на леглото, а Ли отпусна слабата си фигура в морисовия стол. Не можеше да се нарадва, че един стол може да му доставя такова удоволствие. Скръсти ръце на стомаха си, сякаш бе с китайска дреха, и търпеливо зачака. Кейл се бе вторачил в една точка в пространството току над главата на Ли. Сетне заговори бързо и приглушено:

— Знам къде е майка ми и с какво се занимава. Видях.

Мозъкът на Ли конвулсивно изшептя една напътствена молитва.

— И какво още искаш да знаеш? — кротко попита той.

— Още не съм намислил. Мъча се да се сетя. Ти ще ми кажеш ли истината?

— Разбира се.

Въпросите, които гъмжаха в главата на Кейл, бяха толкова объркващи, че той се затрудни да избере първия.

— Баща ми знае ли?

— Да.

— А защо казва, че е умряла?

— Да ви спести страданието.

Кейл помисли.

— Какво е направил баща ми, та е избягала?

— Той я обичаше от цялата си душа и сърце. И й даде всичко, каквото можеше да му дойде на ум.

— А тя е стреляла в него?

— Да.

— Защо?

— Защото не я пускаше да си отиде.

— Бил ли е някога груб с нея?

— Не знам такова нещо. Той никога не би я наранил.

— Ли, а тя защо го направи?

— Това не зная.

— Не знаеш или не искаш да кажеш?

— Не зная.

Кейл се умълча толкова дълго, че стиснал китките си, Ли усети как пръстите му изтръпват. Изпита облекчение, когато момчето отново заговори. Тонът му сега бе друг, в него имаше нещо умоляващо.

— Ли, ти си я познавал. Каква беше тя?

Ли въздъхна и отпусна ръце.

— Мога да кажа само какво мисля. И може да не съм прав.

— Нищо, кажи какво мислиш.

— Кейл — почна той, — размишлявал съм по този въпрос с часове и пак нищо не зная. Тя е една загадка. Струва ми се, не прилича на другите хора. У нея нещо липсва. Може би добрина или пък съвест. Човек разбира хората само ако ги чувства чрез себе си. А аз не мога да я почувствам. Сетя ли се за нея, всичките ми чувства пропадат в някаква тъмница. Не разбрах нито какво искаше, нито към какво се стремеше. Изпълнена беше с ненавист, но защо и към какво, не успях да разбера. Загадка. В тази нейна омраза имаше нещо болнаво. Не гневно, а безсърдечно. Не знам хубаво ли е, дето ти говоря така.

— Но аз трябва да зная.

— Защо? Не ти ли беше по-добре, преди да го знаеш?

— Да. Но сега не мога да остана дотук.

— Прав си — рече Ли. — Отиде ли си първородната невинност, спиране няма. Освен ако не си лицемер или глупак. Но аз повече не мога нищо да ти кажа, защото и сам не знам нищо.

— Тогава ми разкажи за татко — каза Кейл.

— Виж, това мога — рече Ли. Замълча. — Дали някой не чува какво си говорим? Приказвай по-тихо.

— Кажи за него — настоя Кейл.

— Според мен у баща ти ги има многократно умножени ония неща, които жена му нямаше. Неговата добрина и съвест, мен ако питаш, са толкова големи, че едва ли не са недостатъци. Спъват го, пречат му.

— А когато тя си отиде, той какво направи?

— Умря — каза Ли. — Ходеше, но беше мъртъв. Чак съвсем наскоро се окопити. — В лицето на Кейл Ли откри нов, непознат израз. Очите му бяха станали по-широки, устата, обикновено стегната и опъната, сега бе отпусната. Въпреки различния им цвят, сега за първи път Ли установи в лицето му някаква прилика с Арон. Като мускул, който дълго време е бил в напрежение, раменете му леко се тресяха. — Какво ти е, Кейл? — попита той.

— Колко го обичам! — рече Кейл.

— И аз го обичам — каза Ли. — То ако не беше така, щях ли да остана тук толкоз време? Може да не е мъдър тъй, както хората го разбират, но е добър човек. Може би най-добрият човек, когото познавам.

Кейл внезапно се изправи.

— Лека нощ, Ли.

— Стой малко. Казал ли си някому?

— Не.

— На Арон недей! Знам, че няма.

— Ами ако той научи сам?

— Тогава си длъжен да бъдеш до него, за да му помогнеш. Но не отивай сега. Кой знае ще можем ли пак да си поговорим, след като излезеш от тази стая. Току-виж си ме намразил, задето знам, че знаеш истината. Кажи ми едно — мразиш ли майка си, Кейл?

— Да — рече Кейл.

— Чудна работа — каза Ли. — Мисля си как баща ти не можа никога да я намрази. Изпитваше само скръб.

Кейл се отправи към вратата бавно и тихо. Мушна юмруците си дълбоко в джобовете.

— Ти нали каза кога разбираме хората. Мразя я, защото знам защо си е отишла. Знам, защото я усещам в себе си. — И остана с наведена глава. В гласа му бе трепнала печал.

— Стига! — рязко извика Ли и скочи. — Чуваш ли? Само да съм те хванал, че правиш нещо подобно! Естествено, че от нея има нещо в тебе. Всеки го има. Но у теб има и от другото. Хей, я вдигни глава! Погледни ме в очите!

Кейл повдигна глава и уморено каза:

— Какво искаш?

— Имаш и от другото! Чуваш ли ме? Ако го нямаше, хич не би се и замислил. Само смей да я подкараш по лесния път! Най-лесното е да се оправдаваме с наследственото. Пази се, да не те пипна! Погледни ме в очите и запомни какво ти казвам: Каквото и да правиш, правиш го ти, а не майка ти!

— Вярваш ли в това, Ли?

— Да, вярвам. По-добре и ти да го вярваш, защото инак ще ти счупя и последната костица!

След като Кейл си отиде, Ли се върна на стола си и унило се замисли: „Странно, какво ли стана с моята азиатска сдържаност?“

4

Откритието на Кейл за него бе по-скоро потвърждение, а не нещо ново. От дълго време си знаеше, макар и без подробности, че облакът е надвиснал. И сега се отнесе към нещата двояко. От една страна, изпитваше едва ли не приятното чувство за надмощие, идещо от знанието: можеше да осмисля изрази и постъпки, да тълкува беглите намеци, дори да се потапя в миналото и да го прережда. Но, от друга страна, това не стигаше да се противопостави на мъката, дошла с познанието.

Тялото му вече се преустройваше в мъжко, заогъваха го пронизващите вихри на съзряването. Ту ще го видиш смирен, пречистен и предан, ту пък, в следващия момент ще се оваля в гнусота, а подир това ще се изтезава от срам, за да излезе още по-смирен.

Откритието изостри чувствата. Взе да му се струва, че щом носи такова наследство, значи е явление, единствено по рода си. Не повярва докрай в думите на Ли, нито пък осъзнаваше, че през подобни преживявания минават и останалите момчета.

Представлението, което бе видял при Кейт, не излизаше от ума му. Споменът ту раздухваше в тялото и въображението му похотливи пламъчета, ту го отвращаваше със своята гнусота и гадост. Почна да се вглежда по-внимателно в баща си и откриваше у него може би повече печал и отчаяние, отколкото ги имаше в действителност. И у Кейл все повече растеше някаква страстна привързаност към баща му, желанието да го закриля и да отмъсти за страданията, които е преживял. В своето чувствително въображение Кейл смяташе тия страдания за непоносими. Веднъж нахлу в банята, докато Адам се къпеше, и забеляза грозния белег от куршума. Против волята си, чу се да пита:

— Татко, от какво ти е този белег?

Ръката на Адам се вдигна, сякаш да прикрие белега.

— Стара рана, Кейл. От походите срещу индианците. Някой път ще ти разкажа.

Наблюдавайки лицето на Адам, Кейл долови как умът му се бе втурнал в миналото, да изнамери някоя лъжа. Кейл се отврати не от лъжата, а от необходимостта да се изрича лъжа. Той лъжеше само когато би могъл да извлече една или друга изгода. Но да си принуден да изречеш лъжа, му се стори срамно. Идеше му да изкрещи „Знам от какво ти е белегът, но това няма значение!“ Естествено, не го направи. Рече само:

— Добре, разкажи ми.

Арон също попадна в мътилката на промените, но неговите пориви бяха по-мудни. Плътта му не издаваше такива пронизителни крясъци, както у Кейл. Страстите му взимаха религиозна посока. Бе решил в бъдеще да се посвети на проповедничество. Посещаваше всички служби на Епископалната църква, на празник помагаше с цветята и венците и прекарваше дълги часове с младия къдрокос свещеник мистър Ролф. Светското обучение на Арон бе почерпано от един млад човек без никакъв житейски опит и това му даде способността да обобщава нещата, която притежават само неопитните. Той получи конфирмация в Епископалната църква и се включи в неделния църковен хор. Абра го последва. С женския си ум тя знаеше, че тия неща са нужни, но несъществени.

Напълно естествено беше новопокръстеният Арон да се погрижи и за Кейл. В началото се молеше безмълвно за неговата душа, но накрая реши пряко да се обърне към него, порица безбожността му и му поиска да се поправи. Стига брат му да беше по-хитър, Кейл може би щеше да се постарае да не му противоречи. Но Арон бе достигнал вече такова състояние на ревностна чистота, в сравнение с която всеки друг изглеждаше затънал в калта. След няколко лекции от страна на Арон Кейл установи, че брат му е непоносим самохвалко, и му го каза. Но и за двамата настъпи облекчение, когато Арон изостави брат си на вечните мъки адови.

Беше неизбежно религиозният плам на Арон да вземе и плътски обрат. Говореше на Абра, че въздържанието е необходимо, решавайки за себе си да се посвети на пълно безбрачие. Умната Абра се съгласяваше, чувствайки, надявайки се, че този период ще отмине. Тя и без това не познаваше друго състояние освен безбрачието. Искаше да се омъжи за Арон и да му народи куп деца, но сега-засега не отваряше и дума. Досега не беше ревнива, но лека-полека взе да усеща в себе си инстинктивна, а може би и оправдана омраза към преподобния мистър Ролф.

Кейл наблюдаваше как брат му тържествува над грехове, които никога не бе познавал. Ехидно си мислеше да му съобщи за майка им, за да го види как ще се справи, ала побърза да отхвърли тази мисъл. Според него Арон изобщо не би понесъл това.