Джон Стайнбек
На изток от Рая (32)

2

В Кинг Сити Том посрещна Деси на гарата. Тя го забеляза от прозореца на вагона как върти очи да я зърне. Беше се излъскал, тъй гладко обръснат, че мургавото му лице сияеше като полирано дърво. Бе подрязал червените си мустаци, носеше нова шапка с плоско дъно и кафеникава широка куртка със седефена тока на колана. Обущата му лъщяха на обедното слънце, бе явно, че ги е минал с носната си кърпа още веднъж току преди пристигането на влака. Якият му зачервен врат бе пристегнат в колосана яка, над която бе привързал бледосиня плетена вратовръзка с игла във формата на подкова. Стараеше се да прикрие вълнението си, като стискаше отпред грубите си загорели ръце. Деси замаха неистово от прозореца, крещейки:

— Тук съм, Том! Тук съм! — макар да знаеше, че от писъка на колелата, когато вагонът го отмина, той няма да я чуе. Като слезе от стъпалата, видя го, че трескаво се оглежда в противоположната посока. Засмя се и го приближи изотзад.

— Извинете, непознати човече — тихо продума тя, — няма ли тук някой си мистър Том Хамилтън?

Той се завъртя кръгом, изцвили от радост, грабна я в мечешката си прегръдка и я понесе като в танц. Държеше я във въздуха с една ръка, а с другата я затупа по задника, гъделичкайки страната й с острия си мустак. Сетне я прихвана отново през раменете, погледна я и двамата отметнаха глави, разтресени от смях. Гаровият чиновник надникна от гишето и облегна на перваза защитените си в черни ръкавели лакти.

— Тия Хамилтъновци! Погледни ги! — рече той през рамо на телеграфиста.

Допрели върховете на пръстите си, Том и Деси танцуваха жига като на дворцов бал, той припяваше „Ку-ку-ригу“, а Деси пригласяше с „Куд-кудяк“, след което отново се прегърнаха. Том я погледна отвисоко.

— Не сте ли вие Деси Хамилтън? Май ви помня. Но сте се променила. Къде са ви свинските опашчици?

Дълго се суети, докато вземе квитанциите за багажа й, които се изгубиха в джобовете му, после, докато ги намери и установи, че е взел чужди вещи, но накрая натрупа всичките й кошници в дъното на колата. Запретнатите коне риеха спечената земя и така вдигнаха изведнъж глави, че изгладеният ок подскочи и тегличите изскърцаха. Амуницията им беше лустросана, а металните пулове по нея лъщяха като златни. По средата на камшика бе привързана червена фльонга, червени панделки бяха вплетени и в гривите и опашките на конете.

Том помогна на Деси да се настани на седалката и се направи, че свенливо наднича към глезена й. В това време шляпна поводите, отвърза кожените връзки между юздечките и дизгините, размота ремъците от дръжката на камшика и конете така рязко се обърнаха, че колелата изпищяха, протривайки калниците.

— Не искаш ли да пообиколим из Кинг Сити? Не е лош град.

— Не — каза тя, — мисля, че го помня. — Насочвайки се на юг, свиха наляво и Том подкара конете в приятен полюшваш тръс. — А къде е Уил? — попита тя.

— Не знам — троснато й отговори той.

— Говори ли с тебе?

— Да. Не трябвало да идваш.

— И на мен каза същото — рече Деси. — Накара и Джордж да ми пише.

— А защо да не идваш, ако ти се иска? — Том се ядоса. — Какво общо има Уил с тази работа?

— Той мисли, че си луд. — Тя докосна ръката му. — Казва, че си пишел стихове.

Лицето на Том се помрачи.

— Трябва да е влизал вкъщи, когато ме е нямало. Какво иска той впрочем? Няма право да ми наднича из книжата!

— Спокойно, спокойно — каза Деси, — Уил е твой брат, не забравяй.

— Ами ако аз взема да му се ровя из нещата?

— Не би ти дал възможност — сухо каза Деси. — Би заключил всичко в касата си. Хайде сега, да не си разваляме деня с ядове!

— Добре — съгласи се той, — бога ми, добре! Но той именно ме влудява. Като не искам да живея като него, луд съм, просто луд!

Деси промени темата насила.

— Знаеш ли, в последните дни доста ми се струпа. И мама искаше да дойде. Ти да си виждал някога мама да плаче?

— Не, или просто не мога да си спомня. Тя не е от ревливите.

— Да, ама се разплака. Не много, но за нея прекалено. Едно хълцане, две смръквания, един обърсан нос, после си изчисти очилата и млъкна, щракна уста като капак на часовник.

— О, Господи, Деси! — възкликна Том. — Колко е хубаво, че се върна. Хубаво е. Имам чувството, че съм бил болен и сега съм оздравял.

На околийското шосе конете ускориха ход.

— Адам Траск си купи „Форд“ — съобщи Том. — Може би трябваше да кажа, че Уил му продаде един „Форд“.

— Не знаех за „Форда“ — каза Деси. — Той ще ми купи и къщата. И ми дава много добра цена. — Засмя се. — Определих много висока сума и при пазарлъка щях да смъкна. Но мистър Траск прие първата цена и ме спипа натясно.

— А ти какво направи?

— Ами признах му за високата цена и казах, че съм очаквала да я оспори. Но ми се стори, че не му направи никакво впечатление.

— Искам да те помоля — поде Том — никога да не си разказала тая история на Уил. Ще накара да те вържат.

— Но къщата не струваше колкото поисках!

— Повтарям какво ти казах за Уил. А защо му е на Адам твоята къща?

— Щял да се пренесе там. Иска близнаците му да учат в Салинас.

— И какво ще направи с ранчото?

— Не зная, не ми е казвал.

— Ех, какво ли би станало, ако на татко му се беше паднала такава ферма вместо тая суха пепел!

— Не е чак толкоз лоша.

— Добра е за всичко друго, освен да те храни.

— А ти познаваш ли друго семейство, което да си е живяло по-весело? — откровено го попита Деси.

— Не познавам. Това се отнася до семейството, но не и до земята.

— Том, помниш ли, като заведе Джени и Бел Уилямс на танци в „Пийч Трий“ върху дивана?

— Мама не ми дава да забравя. Какво ще кажеш, няма ли да е хубаво да поканим някой ден Джени и Бел на гости?

— Хайде — прие Деси, — сигурно ще дойдат. — Когато отбиха от шосето, Деси се обади: — Спомням си го някак другояче.

— По-сухо ли?

— Май че е това. Том, много трева е поникнала!

— Ще купя двайсет глави добитък, те ще я опасат.

— Сигурно си забогатял.

— Не. И ако годината е добра, цената на месото ще падне. Интересно Уил как би постъпил? Той е човек на оскъдицата. Казвал ми е. „Гледай — казва — винаги да печелиш от оскъдицата!“ Хитрец е Уил.

Изровеният път си бе останал същият, само коловозите сега бяха по-дълбоки, а облите камъни стърчаха повече.

— Я! Каква е тази картичка в храста? — извика Деси и като минаваха, пресегна се и я взе. На нея пишеше „Добре дошла у дома!“ — Том, това е твоя работа.

— Не е. Някой друг е идвал.

На всеки петдесет метра се появяваше друга картичка, кога стърчаща в храсталака, кога провесена от клоните на някоя китра или прибодена в стъблото на конския кестен. На всичките пишеше „Добре дошла у дома!“, всяка от тях караше Деси да цвърчи от удоволствие. Като стигнаха височината над малката падина, в която се разстилаше имението на Хамилтънови, Том запря конете и я остави да се полюбува на гледката. На склона оттатък падината с варосани камъни бе изписано с грамадни букви „Добре дошла, Деси!“. Тя облегна глава на ревера му и както се смееше, така и заплака. Том гледаше строго пред себе си.

— Кой може да е направил това? — рече той. — Да не може човек да мръдне от къщи!

Призори Деси се събуди изтръпнала от болката, която я навестяваше от време на време. Усети я като застрашително шумолене; подскочи в едната й половина и се стрелна през корема, едно клъвващо ощипване, сетне леко прихващане, след това здрава хватка, която накрая премина в свирепо стягане, сякаш някаква великанска ръка я изкриви. Когато болката я отпусна, остана смъдеж като от ожулено. Той също не продължи дълго, но в това време външният свят се стопи и тя като че се заслуша в сражението, бушуващо в тялото й.

Като остана само с лошото чувство, тя забеляза утрото, сребреещо в прозорците. Усети аромата на благодатния утринен бриз, диплещ пердетата и донасящ уханието на треви, корени и влажна пръст. След това към шествието от възприятия се прибавиха и звуци: врабците се пазаряха помежду си, с монотонно мучене кравата мъмреше гладното си теле, което я мушка изотдолу, синята сойка кряскаше от неискрено вълнение, застанал на стража, един петел отправяше с къткане остри предупреждения, а от високата трева шепнешком му отговаряше къткането на кокошките, някъде съвсем наблизо. Курникът кипеше от възбуда заради снесеното яйце, а една едра, двукилограмова родайландка лицемерно се противеше на ужаса, че е похотливо притисната до земята от една проскубана останка от петле, което би могла да повали с един удар на крилото.

Гукането на гълъбите включи в процесията и спомени. В паметта на Деси изникна баща й, седи начело на масата и казва: „Заявих на Заека, че ще отглеждам гълъби, а той знаете ли какво вика? «Само не бели!» — вика. «Защо не бели?» — питам го, а той, носели, вика голямо нещастие. Завъдиш ли ято бели гълъби, веднага докарват страдания и смърт. Вземи си, вика, сиви. Пък аз обичам бели гълъби. «Сиви си вземи» — вика. «Ако ще чудо да стане, бели ще си взема.»“

А Лайза търпеливо го пита: „Самуел, защо трябва вечно да правиш опити? Сивите са също толкоз вкусни, а са и по-едри.“

„Няма да се оставя да ме заблуждават с разни бабини деветини“ — казва Самуел. А Лайза, с убийствената си простота, му отвръща: „Ти си вече заблуден от собствената си заядливост. Муле, което се препира, това си ти, истинско муле!“

„Нали все някой трябва да прави и тия неща — мрачно казва той. — Иначе на съдбата никога няма да й бъде натрит носът и човечеството и досега щеше да виси по горните клони на дърветата.“ И, естествено, той се сдобива с бели гълъби и опърничаво зачаква страдание и смърт, за да докаже своята правота. Сутрин, ето ги, още неоперени, прапрагълъбчетата гугукат и литват нагоре, около сайванта за каруците като вихърен бял шал.

В спомените на Деси нахлуха гласове и думи и къщата около нея се насели. Тъга и смърт, мислеше си тя, смърт и тъга. И тази мисъл усука стомаха й и спря смъдежа. Човек просто трябва да почака достатъчно дълго и те ще дойдат.

Счу й се шушнещият въздух в духалото на ковачницата и всекидневното иззвънтяване на чука о наковалнята. Чу как Лайза отваря вратичката на фурната и тупването на омесения самун върху обрашнената дъска. След това се засуети Джо, който търсеше обущата си по най-невероятни места, за да ги открие най-после там, където ги е оставил, под леглото. От кухнята долетя високият нежен глас на Моли, която чете утринни текстове от Библията, а Юна я поправя с плътен, гърлен и безстрастен тон. А Том сряза езика на Моли с джобното си ножче и умря от страх, като разбра каква смелост е проявил. „О, мили Том“ — рече тя и устните й се разшаваха. Боязливостта на Том беше също толкова огромна, колкото и смелостта му — сигурно с великите мъже е точно така. Неговата невъздържаност уравновесяваше гальовността му и той се превръщаше в разровено полесражение за силите, разпъващи го отвътре. Сега той беше смутен, но Деси го дръпна за юздата и го насочи, както конепродавецът насочва чистокръвния жребец към бариерата, за да покаже своята дресура и добра форма.

Една част от Деси лежеше в болка, другата все още се люлееше в съня, докато утрото изгря в прозореца. Спомни си, че Моли ще върви начело на големия парад на пикника по случай Четвърти юли, и то не с кого да е, а със самия Хари Форбс, сенатора на щата. А Деси още не е пришила сърмата на рокличката й. Насили се да стане. Има толкова много сърма, а тя тук се успива. „Ще я ушия, Моли! — извика тя. — Ще бъде готова!“

Стана от леглото, наметна робата си и тръгна боса из къщата, пренаселена от Хамилтъновци. В хола ги нямаше — отишли са по спалните. В спалните леглата бяха изрядно оправени — отишли са в кухнята, а в кухнята всички се пръснаха и се стопиха. Тъга и смърт. Вълната се отдръпна и тя остана на сухо, напълно разсънена. Къщата беше чиста, светеща, безупречна, с изпрани пердета и мити прозорци, но все пак тъй, както мъж може да го направи — огладените пердета висяха малко накриво, по стъклата се виждаха засъхнали капки, а един правоъгълник на масата показваше откъде е била махната книга.

Печката грееше, между колелата й блещукаше оранжева светлина, а огънят, понесен от тягата, меко бумтеше през отворения регулатор. Зад стъклената си витрина часовникът проблясваше с махалото и тиктакаше подобно на дървено чукче върху празна дървена кутийка.

Отвън се разнесе изсвирване, пронизително и дрезгаво като от тръстикова свирка, тънко и необикновено. Разпиля се някаква дива мелодия. След това по пруста изгърмяха стъпките на Том и той се намъкна с наръч дъбови дърва, толкова голям, че му закриваше очите. Остави ги да се сгромолясат в сандъка и рече:

— Значи си станала. Това беше с цел да те събуди, ако още спиш. — Лицето му грееше от радост. — Огрява вече утрото, няма време за излежаване.

— Говориш като баща си — рече Деси и двамата се засмяха. Радостта му премина в твърда решителност.

— Да — гръмко каза той. — Тук отново ще настъпи славно време. Досега се влачех от мъка като пребита змия. Нищо чудно, че Уил ме е взимал за побъркан. Но сега ти си тук и аз ще ти покажа. В живота отново ще вдъхна живот. Чуваш ли? Тази къща ще заживее!

— Доволна съм, че се върнах — каза тя и безутешно си помисли колко уязвим е той сега, колко е лесно да бъде разколебан и как ще трябва да го пази. — Изглежда, не си сядал ден и нощ, докато къщата не светне.

— Нищо подобно — каза Том. — Само едно завъртане на пръстите.

— Знам го аз това завъртане, с кофата и парцала, на колене, освен ако не си открил начин да използваш кокоша сила или да впрегнеш вятъра.

— Да съм открил… Да, именно затова не ми достига време. Открих как посредством един отвор вратовръзката може свободно да се движи в колосана яка.

— Но ти не носиш колосани яки.

— А вчера? Точно затова го измислих. А колкото до кокошките, ще развъдя милиони. Малки кокошарници по цялата ферма, на покрива ще имат халки, за да мога да ги потапям целите във варова баня. Яйцата ще падат на една подвижна лента, виж как! И аз ще я въртя…

— Мен ми се иска да завъртим една закуска — прекъсна го Деси. — Знаеш ли как изглежда едно пържено яйце? Знаеш ли как се променя цветът на тлъстината и месото на бекона?

— Ще го имаш! — извика той, отмести колелата на печката и се зае да разравя огъня; космите по ръката му се свиха и опърлиха. Напъха няколко дърва и оглушително засвирука.

— Приличаш ми — каза Деси — на ония с козите крака, дето надуват тръстикова флейта по баирите на Гърция.

— Да не мислиш, че не съм? — изрева той.

„Ако на него му е леко — тъжно си помисли Деси, — защо и на мен не ми олеква на сърцето? Защо не мога да се отърся от черните си мисли? Ще успея — изкрещя в себе си тя, — щом той може, и аз ще успея!“

— Том! — повика го тя.

— Да?

— Искам зачервено яйце.