Джон Стайнбек
На изток от Рая (23)

1

Хамилтънови бяха необикновени, безкрайно чувствителни хора, а някои хвърчаха тъй нависоко, че им се случваше и да паднат. По света такива хора често се срещат.

От всичките си дъщери Самуел се радваше най-много на Юна. Още съвсем малко момиченце, тя просто гладуваше за наука, тъй както другите деца за курабийки в късния следобед. По отношение на учението Юна и баща й бяха в конспирация — тайно се заемаха книги, тайно се четяха, загадките им се споделяха насаме. От цялата челяд Юна бе с най-слабо чувство за нелепи несъответствия. Запозна се и се омъжи за един мрачен и напрегнат човек, чиито пръсти бяха прегорени от химикали, най-вече сребърен нитрат. Беше от ония мъже, които живеят сиромашки, за да могат безспир да си пробват шансовете. Неговият шанс беше фотографията. Вярваше, че външният свят може да бъде прехвърлен на хартия, но не в призрачните отсенки на черно-бялото, а в багрите, които възприема и човешкото око.

Името му беше Андерсън, не притежаваше почти никаква дарба да общува с другите. Като повечето техничари, ужасяваше се и ненавиждаше размишленията. Чужди му бяха индуктивните скокове на мисълта. Изкопаваше си едно стъпало и се качваше с една стъпка — точно така катерачът изкачва последния ръб на планинския връх. Към Хамилтънови изпитваше родена от страх злоба, тъй като всички те наполовина вярваха, че са с криле, поради което им се случваха и лоши падания. Андерсън никога не падаше, не се подхлъзваше назад, никога не хвърчеше. Стъпваше бавно, бавно нагоре и накрая — както разправяха — открил, каквото търсел: цветния филм. Бе се оженил за Юна може би заради слабото й чувство за хумор, което пък му поддържаше самочувствието. И тъй като семейството й го плашеше и озадачаваше, отведе я на север в някакви мрачни и забутани места някъде по границата на Орегон. Изглежда бе водил доста примитивен живот сред своите стъкленици и хартии. Юна пишеше безстрастни писма, безрадостни, но и без никакво самосъжаление. Била добре и се надявала, че и вкъщи всички са добре. Съпругът й вече бил близко до своето откритие.

След което тя умря и трупът й бе изпратен у дома.

Аз не познавах Юна. Беше умряла много преди да помня каквото и да било. Години по-сетне Джордж Хамилтън ми е разправял за нея, а очите му се пълнеха и гласът му жалостиво трепваше. „Юна не беше красиво момиче като Моли — разправяше ми той. — Но имаше най-изящните ръце и нозе. Като трева й бяха тънки глезените, като трева се и движеше. Дълги пръсти с тесни, продълговати като бадеми нокти. Юна беше с чудна кожа, прозрачна, направо сияеща. Не се смееше и не играеше като нас. Нещо все я държеше настрана. Вечно имаше вид на човек, който слуша. Когато четеше, в лице заприличваше на човек, който слуша музика. Речем ли нещо да я попитаме, вярно е, отговаряше, стига да го знае, но не засукано и шарено, и пълно с «може би» и с «възможно е», както бихме постъпили ние. Ние преливахме от измишльотини. А в Юна имаше нещо просто и чисто — разказваше Джордж. — И един ден я докараха у дома. Ноктите й бяха изядени до живо месо, пръстите й напукани и захабени. А нозете й, милите нещастни нозе… — Джордж не можа веднага да продължи, след което, с решителността на човек, който се мъчи да се държи в ръце, довърши: — Нозете й бяха напукани, нарязани от камънак и трънаци. Милите крачета, дълго време не бяха обували обувки! А кожата й бе загрубяла като говежда… Смятаме, че е било нещастен случай — додаде той. — Толкова най-различни химикали! От това ще е.“

А Самуел размишляваше и тъгуваше с мисълта, че нещастният случай е станал от страдание и отчаяние. Смъртта на Юна го бе разтърсила като безмълвно земетресение. Не произнасяше своите храбри и окуражаващи думи, просто седеше сам-самичък и се люлееше на стола. Струваше му се, че причина за всичко е била неговата немарливост. И плътта му, която с такава радост бе удържала на времето, малко по малко взе да отстъпва. Младата кожа старееше, ясният му поглед мътнееше, огромните му рамене леко се поприсвиха. Приемайки нещата по свой начин, Лайза се справяше някак с трагедията — за нея отсам Рая не съществуваше никаква надежда. Но Самуел се бе оградил от природните закони с една стена от присмех и смъртта на Юна бе подкопала това укрепление. Той бе вече старец.

Другите му деца преуспяваха. Джордж работеше в застрахователното дело. Уил забогатяваше. Джо бе заминал на изток и съдействаше за оформянето на една нова професия, наречена „реклама“. В собствената му област недостатъците на Джо се превръщаха в предимства. Бе открил, че е възможно да предава и на другите своите материални фантазии, които, правилно използвани, са и същността на рекламата. Голям човек ставаше Джо на това ново поприще.

С изключение на Деси, която успешно въртеше своето шивачество в Салинас, останалите момичета се бяха омъжили. Единствен Том бе все още наникъде. Самуел бе споделил с Адам Траск, че Том се е насочил към велики неща. Като наблюдаваше сина си, бащата долавяше стремежите и опасенията му, напредването и крачките назад — същото бе изпитвал и той. Том не притежаваше меката поетичност на баща си, нито неговите весели и оптимистични възгледи. Но доближеше ли се човек до него, усещаше силата, топлината и желязната цялост на характера. А под всичко това — и една затвореност, едно стеснително свиване в себе си. Можеше да бъде безгрижен като баща си, но внезапно, точно в разгара й, тази веселост се прекъсваше като цигулкова струна и Том видимо пропадаше в някакви мрачини.

Беше мургав младеж. Навярно от слънцето, кожата му бе тъмночервена, като че вените му бяха увековечили някаква нордическа или може би вандалска кръв. Тъмночервени бяха косите, брадата и мустаците му и на този фон очите светеха изненадващо сини. Беше як, с набити рамене и ръце, ала с прибрани хълбоци. Би могъл да се мери по вдигане, бягане, ходене и езда с всекиго, но му липсваше каквото и да било чувство за надпревара. Уил и Джордж бяха хазартни типове и често се мъчеха да въвлекат и брат си в радостите и скърбите на приключението. Но Том казваше: „Опитвал съм, но ми изглежда просто уморително. Мислил съм защо трябва да е така. Ако спечеля, не изпитвам никакво тържество, ако загубя, не преживявам никаква трагедия. А без тези неща всичко е безсмислено. Не е това познатият начин да се печелят пари. Щом не наподобява нито раждането, нито смъртта, нито радостта или страданието, поне на мен ми се струва… че изобщо нищо не струва. Ако можех да усетя нещо, добро или лошо, и аз бих го правил.“

Уил не можеше да вникне в подобна позиция. Целият му живот бе една надпревара, състоеше се от всевъзможни рискове. И понеже обичаше Том, стараеше се да му предаде нещата, които сам намираше за приятни. Взе го в търговията и се помъчи да го инжектира с насладата от покупко-продажбата от надхитряването на другите, от разобличаването на техните измами, от машинациите в живота. Но Том всякога се завръщаше във фермата объркан, но без да укорява, усещайки, че някъде е изпуснал нишката. Чувстваше, че е трябвало да намери наслаждение в мъжките радости на борбата, но не бе в състояние да се прави, че ги изпитва.

Самуел бе твърдял, че Том всякога си препълва паницата — било с фасул, било с жени. Мъдър беше Самуел, но според мен познаваше само едната страна на Том. Том се отваряше може би малко повече към децата. И това, което пиша за него, е плод както на спомените, така и на известните ми факти плюс предположенията, изградени от това съчетание. Кой знае дали ще кажа истината?

Ние живеехме в Салинас и познавахме кога е пристигнал Том — мисля, той винаги идваше нощем — по това, че под нашите възглавници, моята и на Мери, напипвахме пакетчета дъвка. А в ония дни дъвката бе нещо много ценно, както се ценеше и петачето. Минаваха месеци, без да ни гостува, но всяка сутрин със събуждането ние бъркахме под възглавниците да проверим. Правя го и досега, макар от толкова много години да не съм намирал дъвка.

Сестра ми Мери не желаеше да бъде момиче. За нея това бе нещастие, с което така и не свикна. Правеше физически упражнения, играеше на топчета, на джелик, а момичешките дрехи й пречеха. Естествено, това бе много преди да й станат ясни предимствата да си момиче.

Ние си знаехме, че някъде в телата ни, по всяка вероятност под мишниците, има едно копче, което, натисне ли се както трябва, изведнъж ще ни позволи да полетим. Точно по същия начин Мери си бе измислила някаква магия, която я превръщаше в така желаното силно момченце. Ако заспи в определена вълшебна поза с извити по определен начин крака, глава под тайнствен ъгъл и „заключени“ един върху друг пръсти, на сутринта ще се събуди момче. Всяка нощ се опитваше да открие точната комбинация, но все не успяваше. Обикновено й помагах да си кръстосва пръстите. Вече се бе отчаяла дали някога ще налучка магията, когато една сутрин под възглавниците си намерихме дъвка. Отгънахме си по една и тържествено замляскахме — оттогава не е имало нищо по-вкусно от ментовата дъвка „Бийман“.

Мери нахлузваше дългите си черни рипсени чорапи и внезапно каза с огромно облекчение:

— Разбира се!

— Какво „разбира се“? — попитах я аз.

— Вуйчо Том — рече тя и задъвка с оглушително мляскане.

— Какво вуйчо Том? — запитах отново.

— Той ще знае как се става момче.

Колко било просто! Учудих се как сам не съм се сетил.

В кухнята майка ни напътстваше датското момиче, което бе дошло да ни прислужва. Бяхме сменили доста момичета. Новодошлите датски фермерски семейства пращаха дъщерите си да прислужват в американски къщи и така те научаваха не само езика, но и американската кухня, подреждането на трапезата, добри обноски и всички останали дребни полезнотии на салинаския хайлайф. След някоя и друга година, с дванайсет долара месечно, момичетата се превръщаха в изключително желани партии за американските младежи. Те не само придобиваха американски маниери, но все така можеха да работят като кобили на полето. Някои от най-изтънчените днешни семейства в Салинас водят началото си от тези именно момичета. И сега в кухнята имаше някаква Матилда с ленени къдри, около която мама къткаше като квачка. Ние нахълтахме.

— Станал ли е?

— Ш-шт! — рече мама. — Пристигна късно, оставете го да се наспи.

Но в задната спалня се чуваше шуртене на вода в легена и ние разбрахме, че вече е на крак. Свихме се като котета пред вратата му и зачакахме да се покаже. В първите минути помежду ни винаги имаше известна нерешителност. Мисля, че вуйчо ни Том бе също толкова стеснителен, колкото и ние. Според мен искаше му се да изхвръкне от стаята и да ни подхвърли във въздуха, но въпреки това спазихме официалния тон.

— Благодарим ти за дъвката, вуйчо Том.

— Радвам се, че ви е харесала.

— Ами ако останеш и довечера, ще ядем ли стриди плакия?

— Ще направим всичко възможно, стига майка ви да разреши.

Преместихме се в гостната и насядахме. От кухнята долетя гласът на мама:

— Деца, оставете го на мира!

— Не ми пречат, Оли — извика й той.

Настанихме се в триъгълник. Колко тъмно бе лицето на Том и колко сини бяха очите му! Носеше хубави дрехи, но никога не изглеждаше добре облечен. В това значително се различаваше от баща си. Червените му мустаци никога не биваха сресани косата му все стърчеше, а ръцете му бяха корави от труд.

— Вуйчо Том — поде Мери, — как се става момче?

— Как ли? Момчетата, Мери, просто се раждат момчета.

— Не, не става дума за това. Аз как мога да стана момче?

— Ти? — Том внимателно я изгледа.

— Аз не искам да съм момиче, вуйчо Том — рукнаха словата й. — Искам да бъда момче. А момичетата — какво? — прегръдки, целувки и кукли! Не искам да бъда момиче! Не искам! — Очите й се напълниха с ядовити сълзи.

Том се вгледа в ръцете си и с нащърбени нокти откъсна някаква кожичка. Мисля, дощя му се да изрече нещо хубаво, думи, каквито би казал баща му, сладостни, крилати думи, ласкави и красиви…

— Няма да те обичам, ако си момче — каза той.

— Защо?

— Защото ми харесваш като момиче…

В храма на Мери божеството рухна.

— Значи харесваш момичета?

— Да, Мери, много обичам момичетата.

На лицето й се изписа отвращение. Ако това е вярно, значи Том е глупак. С тон, който означаваше „не ми ги разправяй такива“, Мери каза:

— Това добре, но как мога аз да стана момче?

Том имаше вярно ухо. Стана му ясно, че главоломно пада в очите на Мери, а не му се искаше да загуби нейната привързаност и възхищение. Заедно с това у него трептеше тънката стоманена жица на правдата, която прерязваше главичките на бързо скалъпените лъжи. Загледа се в косата на Мери, светлоруса, почти бяла, стегнато сплетена да не й пречи и с вече зацапана опашка на плитката — преди всяка по-трудна стрелба с топче тя бършеше длани в косите си. Том погледна проницателно в нейните студени и враждебни очи.

— Аз не мисля, че ти наистина искаш да се промениш.

— Искам!

Не беше прав Том, тя наистина го искаше.

— Добре — каза той, — само че не можеш. И някой ден ще бъдеш благодарна.

— Няма да бъда благодарна — каза Мери, извърна се към мен и с мразовито презрение рече: — Тоя нищо не знае!

Том неволно се сви и аз изтръпнах пред това нечувано престъпно обвинение. Мери беше по-смела и по-безжалостна от повечето деца и затова бе спечелила всички стъклени топчета в Салинас.

— Ако майка ви каже, че може — неловко продума Том, — още тази сутрин ще поръчам стридите и довечера ще ги взема.

— Не обичам стриди! — сопна се Мери, изтича в нашата стая и тръшна вратата.

— Истинско момиче — каза Том, мрачно загледан подире й. Сега бяхме останали сами и аз почувствах, че съм длъжен да превържа нанесената от Мери рана.

— Аз пък умирам за стриди плакия — рекох.

— Разбира се, че умираш. Мери също.

— Вуйчо Том, наистина ли мислиш, че няма никакъв начин Мери да стане момче?

— Да, наистина — тъжно рече той. — Щях да й кажа, ако знаех.

— Тя е най-добрата бейзболистка в Уест Енд. — Том въздъхна и наново се загледа в ръцете си. Виждах, беше сразен от неуспеха си и го съжалих, страшно мъчно ми стана за него. Донесох изтърбушената тапа с напряко набодени топлийки, образуващи решетка. — Искаш ли да ти подаря една от моите клетки за мухи? — попитах го.

О, колко благороден беше той!

— Наистина ли ще ми я подариш?

— Да. Ето виж, дръпваш една карфичка, пъхаш вътре мухата и я затваряш, а тя почва да бръмчи.

— Много ми харесва. Благодаря ти, Джон.

Залови се цяла сутрин да дълбае с остро джобно ножче един къс дърво и когато се върнахме от училище, той бе изрязал малко човешко лице с подвижни очи, уши и устни, чиито миниатюрни лостчета се съединяваха в кухината отзад. На шията имаше дупчица, затворена с тапа. Чудна играчка беше! Хващаш муха, провираш я през дупчицата и затваряш тапата. И главичката внезапно оживява. Очите се въртят, устните приказват, ушите мърдат — полудялата муха стъпва по лостчетата и ги движи. Дори Мери донякъде му прости, но доверието й в него не се възвърна, докато не разбра колко е щастлива, че е момиче, но тогава бе вече късно. Главата той подари и на двама ни. Скрита някъде, тя все още съществува и все още работи.

Понякога Том ме водеше на риболов. Тръгвахме преди изгрев-слънце и поемахме с кабриолета направо към връх Фримант. Наближехме ли планините, звездите избледняваха и надигаща се, светлината потъмняваше ридовете. Помня, че докато пътувахме, притисках ухо и буза о палтото на Том. Помня също как прехвърляше леко ръка през рамото ми и от време на време ще ме потупа през ръкава. Накрая ще спрем под някой дъб, ще изведем коня от теглича, ще го напоим на бързея и ще го привържем зад кабриолета.

Не си спомням Том да е говорел. Сега, като си помисля, установявам, че не помня нито какъв е бил гласът му, нито какви думи е употребявал. За дядо си помня, но сетя ли се за Том, в спомените ми настъпва някакво топло мълчание. Може би изобщо не е приказвал. Том имаше чудесни рибарски принадлежности и сам си правеше мухи за стръв. Но по нищо не личеше да се тревожи ще хванем ли пъстърва, или не. Той нямаше нужда да доказва надмощието си над животните.

Помня петопръстата папрат, растяща под малките водопади. Зелените й пръсти потрепваха под ударите на водните капки. Спомням си и уханията на планината: дивата азалия и далечния мирис на скункс, сладостното упоение на вълчия боб и потта на впрегнат кон. Няма да забравя плавните, красиви танци на мишеловите високо в небето и Том, който дълго гледа подир тях, но не помня нито веднъж да е споменал нещо за тях. Помня как държах примката на въжето, а Том набиваше колчета и наплиташе снадки. Помня миризмата на постланата в кошницата папрат и тънкия апетитен дъх на прясна и влажна дъгова пъстърва, кокетно легнала в това зелено ложе. Помня най-сетне как ще се върнем при кабриолета, ще насипем веян ечемик в кожената торба на коня и ще му я завържем зад ушите. Но в моите уши не е останал нито един звук от гласа му, нито една думица. В спомена ми той е останал тъмен и мълчалив, неописуемо топъл.

Том чувстваше мрака в себе си. Баща му беше мъж хубав и умен, майка му — нисичка, но математически точна. Всичките му братя и сестри бяха красиви или надарени, или с късмет. Том ги обичаше горещо всичките, но му се чинеше, че е тежък и прикован за земята. Изкатерваше планини от възторг и се препъваше в каменния мрак между върховете. Обземаха го изблици на безразсъдна смелост, но те биваха ограничавани от стоборите на страховете.

Самуел бе казал, че Том неуверено се стреми към велики неща, като се мъчи да реши трябва ли да поеме хладнокръвно всяка отговорност. Самуел познаваше характера на сина си и долавяше у него скритото буйство, но то го плашеше, тъй като Самуел не бе от буйните — дори когато удари Адам Траск с пестник, той бе далеч от всякакви стихии. Пръст тук имаха и книгите, които, някои тайно, влизаха в къщата — Самуел се носеше леко по гребена на книгата и безгрижно пазеше равновесие между многото идеи, подобно на човек, който управлява кану по разпенени бързеи. Том обаче се втурваше в книгата, пълзеше и се търкаляше между кориците й, риеше тунели като къртица в нейните разсъждения и затвореше ли я, тя бе цялата изписана на лицето и на ръцете му.

Несдържаност и стеснителност — слабините на Том имаха нужда от женска утроба, а същевременно се смяташе недостоен за жена. Минаваха продължителни периоди, когато се гърчеше в стенещо въздържание, след това грабваше влака за Сан Франциско да се овъргаля в жени и после тихомълком се връщаше в ранчото с чувството за слабост, неосъщественост и малоценност, за което се наказваше с работа: заемаше се да изорава и засява неблагодарни участъци земя и сечеше коравите дъбаци, додето гърбът му се схващаше и ръцете му се превръщаха в уморени дрипи.

Възможно е баща му да е стоял между него и слънцето, тъй като Том се губеше в сянката на Самуел. Той пишеше тайно стихове, а по онова време най-разумното бе това да не се прави ничие достояние. Поети бяха само бледите кастрати и мъжете на Запада ги ненавиждаха. Поезията се смяташе за признак на слабост, израждане и развала. Да четеш стихове, бе равносилно да спечелиш освиркването на хората. А да ги пишеш, означаваше да те заподозрат и да те изолират от обществото. Приемаше се, че поезията е таен грях, и може би с пълно право. Никой не знае колко са стрували стиховете на Том, защото ги бе показвал само на една личност, а преди да умре, изгори всяка дума. Ако се съди по пепелта в печката, трябва да са били много.

От всички в семейството Том обичаше най-много сестра си Деси. Тя беше веселячка. Смехът започваше от прага й. Магазинът й в Салинас бе явление единствено по рода си. Тук бе светът на жената. В него всички правила и опасенията, които раждат железните правила, ставаха на пух и прах. Вратата бе затворена за мъже. В това светилище жените можеха да бъдат жени — уханни, разпътни, загадъчни, суетни, честни и заинтересувани. Баленовите корсети се появиха най-напред при Деси, тези свещени корсети, които моделираха и извайваха плътта на жените в плът на богини. При Деси идваха жени, които посещаваха нужника й, за да повръщат, да се дръгнат и да си изпускат душата, и от тази свобода се раждаше смях, смях до Бога. Мъжете дочуваха смеха през затворената врата и с право се плашеха какво ли става там, може би угаждайки, че причина за тази веселба са именно те, което до голяма степен бе вярно.

Виждам я Деси и сега със златното й пенсне, олюляващо се на един нос, чиято кост не е била създадена за пенсне, от очите й струят хомерически сълзи, а гърдите и се свиват от мускулните спазми на смеха. Косата й падаше напред и провисваше между пенснето и очите й, стъклата се изхлузваха от мокрия нос и се въртяха, увиснали на черната си панделка.

Роклите при Деси се поръчваха с месеци по-рано, при което, преди да се избере материята и моделът, трябваше магазинът й да се посети най-малко двайсет пъти. В Салинас не бе имало нищо по-здравословно от Деси. Преди нейното появяване мъжете разполагаха със своите ложи, клубове и публични домове, докато жените си нямаха нищо освен Гилдията на Светия олтар и префърцуненото кокетство на пастора.

И един ден Деси се влюби. Не знам никакви подробности за нейната любовна история — нито кой е бил мъжът и какви са били обстоятелствата, нито какво е попречило: религиозни различия, жива съпруга, болест или егоизъм. Предполагам, че майка ми знаеше, но случаят беше едно от ония неща, които потъват в семейните секрети, за да не излязат никога вече. Ако ли пък са знаели и други хора в Салинас, изглежда, са го запазили от солидарност като една от тайните на града. Едничкото, което ми е известно, е, че историята беше безнадеждна, мътна и ужасна. Година по-късно веселието на Деси бе пресушено и смехът секна.

Том беснееше безумен по баирите като лъв, страдащ от страхотна болка. Една нощ, недочакал сутрешния влак, оседла коня си и замина за Салинас. Самуел го последва и от Кинг Сити телеграфира в Салинас. На сутринта, когато с почерняло лице Том пришпори капналия кон по „Джон Стрийт“ в Салинас, шерифът вече го очакваше. Взе му оръжието, затвори го в килията и докато Самуел пристигне да го вземе, остави го на черно кафе и на бренди. Самуел не чете на Том никакво конско, отведе го вкъщи и повече нищо не спомена за случката. В дома на Хамилтънови се възцари мълчание.

2

През 1911 година в Деня на благодарността Хамилтънови се събраха в ранчото — присъстваха всички деца с изключение на Джо, който се намираше в Ню Йорк, и Лизи, която бе изоставила семейството си, за да премине в друго. Юна бе мъртва. Пристигнаха с подаръци и с такива количества храна, каквито фамилията трудно би могла да погълне. Освен Деси и Том всички се бяха изпоженили и децата им изпълниха къщата с гълчава. Домът екна по-шумен от всякога. Децата пищяха, викаха и се боричкаха. А мъжете току прескачаха до ковачницата и се връщаха, смутено бършейки мустаци.

Личицето на Лайза ставаше все по-зачервено. Стъкмяваше всичко, даваше нареждания. Кухненската печка не угасна. Леглата бяха заети до едно, а на пода, върху възглавници и дюшеци, спяха дечурлигата. Самуел изрови прежната си веселост, хапливият му ум заискри и приказката му отново доби познатия напевен ритъм. Взимаше участие в разговорите и песните, в спомените, но още преди полунощ неочаквано изнемощя. Налегна го отпадналост и се добра до леглото, където от два часа се намираше и Лайза. Учудваше се на себе си не защото си бе легнал, а защото бе поискал да си легне.

Щом майката и бащата се прибраха, Уил донесе уискито от ковачницата и родът се събра в кухнята. Уискито ги обикаляше в закръглените чаши за сироп. Майките се промъкнаха до спалните да проверят завити ли са децата и сетне се върнаха. Говореха тихо, да не смущават малките и старците. Тук бяха Том и Деси, Джордж и неговата красива Мами, Демпси по баща, Моли и Уилям Дж. Мартин, Олив и Ърнест Стайнбек, Уил и неговата Дайла. На всички, и на десетимата, им се щеше да изрекат едно и също нещо. Самуел бе вече старец. Откритието беше еднакво поразително с това ненадейно да зърнеш призрак. Кой знае как, не бяха вярвали, че може да се случи. Пиеха си уискито и полугласно разнищваха новата си мисъл.

— Раменете му — видяхте ли как са се прегърбили? И походката — не е вече така пъргава.

— Влачи си малко ходилата, но не е там работата, а в очите. Очите му са остарели.

— Вечер си лягаше последен.

— Забелязахте ли, насред изречението забрави какво е искал да каже.

— По кожата го познах. Сбърчила се е, а на ръцете е станала прозрачна.

— Все си пази десния крак.

— Да, нали тъкмо него му счупи конят.

— Знам, ама по-рано никога не му е обръщал внимание.

В тези неща виждаха лично оскърбление. „Не може да бъде, повтаряха те. Татко не може да остарее.“ Самуел е млад като зората, вечната зора. Да остарее до своето пладне — да, но, мили Боже! Да го стигне вечерта? А сетне и нощта? О, не, Господи! Съвсем нормално бе мислите им да се мятат и после да отскачат, без да споменат нищо на глас, но разсъдъкът им казваше: „без Самуел светът ще се свърши!“

Какво ще мислим по даден въпрос, ако не знаем какво е било неговото мнение?

Какво ще е времето напролет, ами по Коледа? А дъждовете? Каква Коледа ще е това?

Умовете им се дръпваха от подобни мисли и решиха да намерят жертва — оскърбени, трябваше някого да оскърбят. Обърнаха се към Том.

— Ти беше тука. През цялото време си бил тука.

— Как можа да стане така? Кога стана?

— Кой беше виновен?

— Да не би да си случайно ти, какъвто си побъркан?

Том издържа, той бе понесъл всичко това, защото бе станало пред очите му.

— Заради Юна беше — пресипнало рече той. — Не можа да я прежали. Каза ми, че човекът, истинският човек, няма право да клюмне, та скръбта да го убие. Непрекъснато ми е повтарял как трябва да вярвам, че времето ще се погрижи за всичко. Толкова често го казваше, че познах: губи почва.

— Защо не си ни обадил? Може би щяхме нещо да сторим.

Том подскочи, буен, но затворен в себе си:

— По дяволите! Какво трябваше да ви обадя? Че умира от мъка? Или че мозъкът в костите му се топи? Какво е трябвало да ви кажа? Вас ви нямаше. А аз трябваше да бъда свидетел, да виждам как очите му умират. Майната ви! — Излезе от кухнята и недодяланите му нозе изкънтяха по каменистата земя.

Засрамиха се. Уилям Мартин се обади:

— Ще отида да го доведа.

— Недей! — тутакси го спря Джордж и зетят кимна. — Недей. Остави го на мира. Познаваме го като вътрешностите си.

След малко Том се върна.

— Искам да ви се извиня — каза той, — много съжалявам. Може и да съм малко пийнал. Случи ли ми се, татко казва, че съм бил „развеселен“. Една нощ се връщам с коня — почна самопризнанието си той, — едва се довличам през двора и падам в розите. Изпълзях по стълбата на ръце и крака и повърнах на пода до леглото си. На сутринта се мъча да му кажа, че ме е срам за случилото се, а той знаете ли какво ми рече? „Виж к’во, Том, ти беше просто развеселен.“ Де да бях развеселен! А то иначе пиян човек може ли да изпълзи до вкъщи? Просто развеселен.

Джордж прекъсна несвързаните му приказки:

— Ние трябва да ти се извиним, Том — рече той. — Какво излезе? Че те обвиняваме, а не сме имали такова намерение. Или може би имахме и затова молим да ни извиниш.

— Труден е животът тук — сериозно каза Уил Мартин.

— Защо не го накараме да продаде всичко и да се премести в града? Да си поживее дълго и щастливо. Ние с Моли сме готови да ги приемем, да живеят при нас.

— Мисля, че няма да се съгласи — каза Уил. — Инат като магаре и горд като жребец. Гордостта му е като желязо.

Обади се Ърнест, мъжът на Олив:

— Добре де, нищо не ни струва да го питаме. Ще го вземем при нас, сам или двамата…

След което наново замълчаха, тъй като мисълта, че няма вече да го има това ранчо, тази суха и камениста пустош от височини, по които ти изхвръква сърцето, и тези неплодородни низини, им се стори непоносима. По инстинкт и благодарение на опита си в търговията Уил Хамилтън бе станал великолепен четец на недотам дълбоките подтици у мъжа и жената.

— Ако го накараме да прекъсне занаята — рече той, — все едно че искаме да прекъсне живота си. Той това няма да направи.

— Имаш право, Уил — каза Джордж. — Ще си помисли, че е дошло от всичко да се откаже. И ще го вземе за малодушие. Дума да не става, никога няма да продаде ранчото. Продаде ли го, сигурен съм, че и седмица няма да живее.

— Има друг начин — подхвърли Уил. — Да дойде например на гости. Том ще се справи тук. Време е мама и татко да видят малко свят. Какво ли не става сега. Да се поосвежи, пък като се върне, пак да си хване занаята. След време навярно няма и да му трябва. Сам е казвал, че времето върши по-добра работа и от динамита.

Деси отметна коса от очите си.

— Чудно ми е, наистина ли мислиш, че е толкова глупав. Изхождайки от опита си, Уил отвърна:

— Някой път на човек му се ще да е глупав, за да извърши онова, което умът му не разрешава. Тъй или иначе, можем да опитаме. Какво ще кажете?

Главите в кухнята кимнаха. Само Том седеше вкаменен и замислен.

— Том, не ти ли се ще да поемеш изцяло ранчото? — попита го Джордж.

— Та това е нищо — рече Том. — Хич не е страшно да го поддържаш, никога не е имало какво да се поддържа.

— Тогава защо не си съгласен?

— Не ми е толкова лесно да обидя баща си — каза Том.

— Той ще се усети.

— Но какво толкова лошо, ако му предложим?

Том разтърка уши, да прогони насъбраната се кръв, и те за миг побеляха.

— Не ви забранявам — рече той, — но аз не мога да го направя.

— Можем да му го напишем в писмо — предложи Джордж, — нещо като покана, шеговито. Омръзне ли му при някой от нас, нищо не пречи да отиде при другия. Години ще минат, докато погостува на всички ни.

С това и приключиха.

3

Том лично донесе писмото на Олив от Кинг Сити и понеже знаеше съдържанието му, изчака да останат насаме със Самуел и тогава му го даде. Самуел работеше в ковачницата с изчернени ръце. Хвана плика за ъгълчето, остави го на наковалнята и взе да мие ръце във ведрото с черна вода, където закаляваше горещото желязо. С върха на един гвоздей за подкова разряза плика и излезе на слънце да чете. Том бе свалил колелата на каруцата и смазваше осите с жълта грес, наблюдавайки баща си с крайчеца на окото. Самуел дочете писмото, сгъна го и го напъха обратно в плика. Седна на пейката пред ковачницата и се загледа в пространството. Сетне извади писмото, прочете го отново, сгъна го и го прибра в джоба на синята си риза. Том го видя, че става и се запътва полека по източния рид, ритайки кремъчните отломки по земята.

Бе капнал малко дъжд и сега се бе надигнал мъх от хилава тревица. На половината на склона Самуел клекна и взе в дланта си шепа корава камениста земя, разтри я с показалец и отдели кремък, пясъчник, късчета блестяща слюда, едно крехко коренче и един камък с жилки. Остави ги да се изсипят от ръката му и обърса длани. Откъсна стрък трева, захапа го и се взря нагоре към небето. На изток препускаше неспокоен сив облак, който дири дървеса, над които да се излее. Самуел се изправи и се спусна надолу. Надникна в навеса за сечивата и потупа дебелите подпори. Задържа се около Том и завъртя едно от колелата на каруцата, наблюдавайки сина си, като че го вижда за първи път.

— Та ти си бил вече голям мъж — рече той.

— Ти не знаеше ли? — попита Том.

— Да кажем, знаел съм… сигурно — каза Самуел и продължи разходката си. На лицето му бе цъфнал онзи жлъчен израз, така добре познат в семейството — самоязвителността, която го караше вътрешно да се смее. Мина покрай печалната зеленчукова градинка и обиколи цялата къща, отдавна вече остаряла. Дори последно пристроените спални бяха вече остарели, похабени от стихиите, маджунът около стъклата се бе свил и отлепил от тях. На пруста, преди да влезе в къщата, той се обърна да изгледа родната прегръдка на своето имение.

Лайза точеше кори за баница върху набрашнената дъска. Беше такава майсторка на точилката, че тестото сякаш оживяваше. Първо се разстилаше встрани, после, дръпнато от собственото си напрежение, леко се поприбираше. Лайза вдигна побледнялата кора, наложи я върху една от формите за пай и обряза краищата с нож. В една купа, потънали в червения си сок, малините си чакаха реда. Самуел приседна на един от кухненските столове, кръстоса колене и я погледна. Очите му се усмихваха.

— Нямаш ли какво да правиш по туй време на деня? — попита тя.

— Положително имам, майко, стига да пожелая.

— Тогава не стой там да ме разсейваш. Ако те е хванал дневният мързел, вестникът е в другата стая.

— Прочетох го — отвърна Самуел.

— Целия?

— Колкото ми беше нужно.

— Самуел, какво става с тебе? Намисляш май нещо. По лицето те познавам. Казвай какво е и ме остави да си довърша сладкиша.

Той ритна с преметнатия си крак и й се усмихна.

— Женица като трошица — подметна той. — И три като нея пак не правят залък.

— Я стига, Самуел! Нямам нищо против някоя шега в някоя вечер, но сега още няма единайсет. Хайде, казвай какво има!

— Лайза — подхвана той, — знаеш ли какво значи английската дума „ваканция“?

— Сега сутрешните шеги ли почваш?

— Знаеш ли, Лайза?

— Естествено. За глупачка ли ме имаш?

— И какво значи?

— Да отидеш на почивка край морето, по плажовете. Самуел, я се разкарай с майтапите си!

— Чудно, откъде ли я знаеш тази дума?

— Няма ли да ми кажеш какво си наумил? И защо да не я знам?

— Била ли си някога? А, Лайза?

— Че защо, аз… — Тя засече.

— Кажи, за петдесет години била ли си някога във ваканция? Малка, глупавичка, четвърт порция женица!

— Самуел, моля те да напуснеш кухнята! — разтревожено настоя Лайза.

Той извади писмото от джоба си и го разгъна.

— От Оли. Вика ни да им отидем на гости в Салинас. Приготвили стаите на горния етаж. Искала да опознаем децата. И ни е купила билети за празненствата Шатокуа^[1]. Били Съндей щял да покаже как се преборва със Сатаната, а Брайън щял да произнесе своята реч за Златния кръст^[2]. Ще ми се да го чуя. Овехтяла глупотевина, но казват, така говорел, че ти бъркал направо в душата.

Лайза се почеса по носа и той побеля от набрашнените й пръсти.

— Много ли ще бъде скъпо? — боязливо попита тя.

— Скъпо? Оли ни е купила билети. Подарък!

— Не можем да отидем — каза Лайза. — Кой ще гледа имота?

— Том ще го гледа. То пък какво ли гледане сред зима?

— Ще му бъде самотно.

— Джордж може би ще дойде, ще постои, може да мръдне и на лов за яребици. Виж какво има в писмото, Лайза.

— Какво е това?

— Два билета за влака до Салинас. Оли пише, че нямало да ни остави никаква вратичка за измъкване.

— Можеш направо да й ги върнеш и да й пратиш парите.

— Не мога. Защо, Лайза… майко, недей! Ето… ето ти кърпичка.

— Това е кърпата за съдове — рече Лайза.

— Я седни тука, майко. Ето, вземи. Навярно не можа да издържиш на мисълта, че ти предстои почивка. Вземи! Знам, че е кърпа за съдове. Разправят, Били Съндей тръшкал Нечестивия по целия подиум.

— Богохулство! — рече Лайза.

— Но ми се иска да го видя. А на тебе? Какво каза? Вдигни глава, не чух! Какво каза?

— Казах „да“ — рече Лайза.

Когато Самуел се приближи до него, Том чертаеше нещо. Вдигна към баща си притворени очи, мъчейки се да отгатне какво въздействие е имало писмото на Олив. Самуел погледна чертежа.

— Какво е това?

— Опитвам се да разработя механизъм за отваряне на вратник, без човек да слиза от каруцата. Това тук е теглещият лост, който отваря ключалката.

— А вратата от какво ще се отвори?

— Имам предвид силна пружина.

Самуел разгледа чертежа.

— А от какво ще се затвори?

— Този лост тук. Ще се плъзга към пружината от обратното напрежение.

— Ясно — каза Самуел, — може да проработи само ако вратата е окачена на добри панти. Иначе ще ти отнема два пъти повече време, отколкото двайсет години да избутваш кабриолета и да отваряш вратника.

— Понякога — запротестира Том, — ако си с плашлив кон…

— Знам — каза баща му. — По-важното е, че си доставяш удоволствие.

— Сега вече ме хвана! — захили се Том.

— Какво мислиш, Том, ще можеш ли да се справиш с ранчото, ако ние с майка ти направим едно малко пътешествие?

— Че разбира се! — каза Том. — Къде сте намислили да ходите?

— Оли ни вика да постоим у тях в Салинас.

— Но това е прекрасно! — извика Том. — Съгласна ли е мама?

— Съгласна е. Както винаги, забравя на каква цена.

— Чудесно! — повтори Том. — Колко време смяташ да ви няма? — Прилични на скъпоценни камъчета, язвителните очи на Самуел се вторачиха в лицето на Том. — Какво има, татко?

— Абе нещо в тона ти, синко, нещо съвършено дребно, едва го чух. Но го имаше. Том, сине, да знаеш, че ако имате някаква тайна с братята и сестрите си, мен това не ме интересува. Мисля, че така е добре.

— Не зная за какво говориш — рече Том.

— Благодари се на Господа, Том, че не пожела да станеш актьор. Много лош актьор щеше да бъдеш. Предполагам, че сте го измислили в Деня на благодарността, когато бяхте заедно. И сега всичко върви по мед и масло, нали? Тук виждам ръката на Уил. Но ако не искаш, не ми казвай.

— Аз не бях съгласен — рече Том.

— Не ти прилича — каза баща му. — Ти би пръснал истината в светлината на слънцето, за да я видя. Не казвай на другите, че зная. — Извърна се, но сетне се приближи отново и сложи ръка върху рамото на сина си. — Благодаря ти, синко, че пожела да ме удостоиш с истината. Не е особено умно, но е по-трайно.

— Радвам се, че ще отидете.

Самуел застана на вратата на ковачницата и зарея поглед в земята.

— Казват, че майката обичала най-много грозното си дете — рече той и поривисто поклати глава. — Том, ти беше откровен и аз ще ти се отплатя с откровеност. Само те моля да скъташ това в най-потайното си тъмно кътче и да не споменаваш нищо пред братята и сестрите си. Аз зная защо заминавам, Том, зная още и накъде съм тръгнал и съм доволен.