Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 347 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесет и шест годишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 48

1

В края на ноември Черната умря. Съгласно последната й воля, погребаха я аскетично облечена в черно. Поставена в абаносов ковчег със сребърен обков, тя пролежа един ден в погребалното бюро на Мълър. Четирите огромни свещи в четирите края на ковчега правеха и без това острия й строг профил още по-отшелнически. До дясното й рамо клечеше дребният й черен съпруг, също като котарак, часове наред неподвижен като нея.

Както бе наредено, нямаше цветя, нямаше церемонии, нито проповед, нито опечаление. Но някакви странни избраници на католическото малцинство пристъпяха на пръсти до вратата на капелата, надничаха и отминаваха — адвокати и работници, чиновници и банкови касиери, повечето вече минали средна възраст. Момичетата й идваха едно по едно, спираха да я погледат от благоприличие и за късмет и си отиваха.

От Салинас си бе отишла цяла една епоха, мрачен и фатален секс, безнадежден и дълбоко нараняващ като човешка саможертва. При Джени все така щеше да гърми от трескава музика и да кънти от мучащи смехове. При Кейт щяха да опъват нервите до греховен екстаз, от което човек оставаше потресен, отмалял и уплашен за себе си. Но мрачната мистерия на плътските връзки, напомняща шаманско жертвоприношение, си бе отишла завинаги.

Погребението се състоя също съгласно завещанието — катафалката бе следвана само от един автомобил, в чийто заден ъгъл се гушеше дребничкият черен мъж. Бе навъсен ден. След като хората от службата на Мълър спуснаха ковчега с безшумните си смазани винчове, катафалката се оттегли и съпругът сам напълни трапа с новозакупена лопата. Гробарят, който през това време косеше изсъхналите плевели на около стотина крачки, чу довяното от вятъра ридание.

Джо Валери изпи една бира с Бийвърс Касапина при Кукумявката, след което и двамата отидоха да погледнат Черната. Касапина бързаше за Нативидад, където трябвало да откара за наддаването на Тавернети малка чарда хърфордско белоглаво говедо. На излизане от погребалното бюро Джо настигна Алф Никълсън, лудия Алф Никълсън, също останка от една отдавна отминала ера. Алф беше „момче“ за всичко, дърводелец, тенекеджия, ковач, електротехник, мазач, точилар на ножици и кърпач. Алф можеше всичко и тъкмо затова нямаше нищо, макар че не спираше да се труди. Знаеше абсолютно всичко за всекиго от незапомнени времена до наши дни. В миналото, когато бе на върха на славата си, до всеки дом и всяка клюка имаха достъп само две категории хора — шивачките и общите работници. Алф можеше да ти разкаже поотделно за всеки човек от двете страни на Главната улица. Беше злобен сплетник, неутолимо любопитен и отмъстителен, но без никаква злонамереност. Алф погледна Джо и се напрегна да си спомни.

— Знам те — рече той, — не ми казвай.

Джо се дръпна. Трябваше да се пази от хора, които го познават.

— Почакай — продължи Алф. — Сетих се. При Кейт. Ти работиш при Кейт.

Джо въздъхна облекчено. Бе си помислил, че Алф го познава отпреди.

— Правилно — лаконично се съгласи той.

— Помня всяко лице — рече Алф. — Виждал съм те, когато строих на Кейт онази шантава пристройка. За какво, по дяволите, й беше нужна? Без прозорец…

— Искаше да е тъмно — обясни Джо. — Не е добре с очите.

Алф подсмъркна. Трудно му беше да повярва в нещо просто или хубаво за когото и да било. Кажеш ли му „добър ден“, приемаше го за парола. Беше убеден, че хората живеят потайно и че само той е в състояние да ги разкрие. Посочи с глава назад към бюрото на Мълър.

— Беше паметник — каза той. — Старите си отиват един по един. Като се гътне и Джени Пръдливата, ще настъпи краят. Но Джени още се държи. — Джо беше неспокоен. Искаше му се да се откачи и Алф разбра това. Алф беше специалист по хората, които искат да се отърват от него. Помислете си, а може би тъкмо затова си носеше и торбата с всякакви истории. Ако можеше да чуе нещо по-сочно за друг човек, никой не бързаше да се махне. Всеки е сплетник по сърце. Заради тази му дарба никой не обичаше Алф, но всеки бе готов да го изслуша. Той разбра, че всеки момент Джо ще си намери извинение и ще изчезне. Досети се, че и той самият в последно време не е научавал нищо за Кейт. Срещу някоя стара история Джо би могъл да му предложи нещо по-ново. — Хубави дни бяха едно време — продължи той, — ама ти си бил тогава дечко.

— Имам среща с един човек — каза Джо. Алф се направи, че не го е чул.

— Ето, да вземем Фей — рече той. — Особен случай — и уж вметнато, добави: — Не знаеш ли, сегашният дом на Кейт принадлежеше по-рано на Фей. Никой така и не разбра как успя Кейт да го наследи. Тайнствена работа. Някои, разбира се, имаха известни подозрения… — Със задоволство бе установил, че лицето, с което трябва да се види Джо, може доста да почака.

— За какво са имали подозрения? — попита Джо.

— Майната им, нали знаеш какви ги дрънкат хората! Сигурно нищо особено. Но трябва да ти призная, че наистина изглеждаше странно.

— Да пием ли по една бира? — подхвърли Джо.

— Това вече е приказка — каза Алф. — Казват, че от погребение човек трябвало направо да се тръшне в леглото. Но аз вече не съм толкова млад. От погребения ожаднявам. Голяма жена беше Черната. За нея мога да ти разправям до утре. Знаем се от трийсет и пет… не, от трийсет и седем години.

— А коя е Фей? — попита Джо.

Влязоха в кръчмата на мистър Грифин. Мистър Грифин не можеше да понася алкохола и ненавиждаше пияниците със смъртоносно презрение. Собственик и управител на кръчма, намираща се на Главната улица, той бе такъв, че в събота вечер можеше да откаже да сервира на двайсетима мъже, за които е решил, че доста са пили. В резултат неговото прохладно, подредено и тихо заведение въртеше страхотна търговия. В кръчмата му можеха да се сключват сделки и да се водят кротки разговори, без никой да те прекъсне. Джо и Алф се настаниха на кръглата маса в дъното и изпиха по три бири. Джо научи всичко вярно и невярно, установено и неустановено, всяка отвратителна догадка. Това го доведе до пълно объркване, но му даде и няколко идеи. Нещо около смъртта на Фей не е било съвсем както трябва. Кейт е била може би съпруга на Адам Траск. Джо тутакси се хвана за това — възможно е Траск да предложи някакъв откуп. Историята с Фей навярно е прекалено рискована. Трябваше да размисли насаме. Минаха няколко часа и Алф взе да става неспокоен. Джо не поемаше топката. Не беше му предложил нищо в замяна, нито една вест или предположение. Алф се замисли: човек, който не си отваря устата, обикновено крие нещо. Интересно, кой би могъл да подхвърли нещо за него?

— Разбери — каза накрая той, — аз харесвам Кейт. Сегиз-тогиз ми дава работа, щедра е, не те бави с парите. Вероятно в приказките по неин адрес няма нищо вярно. И все пак, като си помислиш, доста студена жена. И лоши очи има. Какво ще кажеш, а?

— На мен ми е много добре — каза Джо.

Алф се ядоса от коварството на Джо и реши да изпробва още една възможност:

— Хрумна ми нещо. Това стана, когато зидах оная пристройка без прозорците. Един ден я виждам, че ме гледа с тия студени очи, и изведнъж ми текна: леле, ако знаеше какви неща съм чувал! А тя аха да ми предложи едно питие, че и пудинг. „Няма нужда — викам, — благодаря ви, мадам…“

— Ние се разбираме чудесно — каза Джо. — Имам среща с един човек.

Джо се прибра в стаята си да размисли. Нещо не беше в ред. Скочи, погледна в куфара си, отвори всички чекмеджета на скрина. Като че някой бе тършувал из нещата му. Изведнъж му дойде. Нищо не намери и това го раздразни. Помъчи се да подреди чутото. На вратата се похлопа и влезе Телма с подути очи и зачервен нос.

— Какво става с Кейт? — попита тя.

— Не се чувстваше добре.

— Не говоря за това. Бях в кухнята и си разбивах млечен шейк в един буркан, а тя влиза и ми се нахвърля…

— Не беше ли капнала вътре и малко царевично уиски?

— Глупости! Само ванилия. Как ще ми държи такъв език!

— Хайде бе! Сериозно?

— Да, ама на мене не минават!

— Минават, минават, и как още! — извика Джо. — Пръждосвай се, Телма!

Телма го изгледа със своите тъмни, красиви и замислени очи и се присламчи до онова сигурно островче, на което разчита всяка жена:

— Джо — попита го тя, — ти наистина ли си чист негодник, или само се правиш на такъв?

— Теб какво те засяга?

— Нищо — рече Телма. — Негодник!

2

Джо възнамеряваше да действа постепенно, внимателно, едва след като всичко е обмислил напълно. „Изтеглих добрите карти — казваше си той, — остава сега добре да ги изиграя.“ Влезе в стаята да получи вечерните нареждания — наложи се да ги приеме от тила на Кейт. Нахлупила ниско зелената си козирка, тя седеше на писалището си и не се обръщаше към него. След като приключи с отсечените си заповеди, тя продължи:

— Джо, питам се дали си гледаш работата. Болна бях, но сега отново съм добре или поне приблизително.

— Случило ли се е нещо?

— Само един симптом. Спипах Телма да нагъва уиски вместо ванилов екстракт. Не желая да пие уиски, а си мисля, че ти го вкарваш.

Мозъкът му трескаво подири спасение.

— Е, то и аз бях много зает…

— Зает ли?

— Разбира се, с твоята история.

— Каква история?

— Знаеш, за Етел.

— Стига с тая Етел!

— Добре — каза Джо, но неочаквано в главата му нещо прищрака. — Вчера се запознах с един, който я виждал.

Ако я познаваше по-добре, той не би забелязал многозначителната пауза, тези напрегнати десет секунди мълчание, след които Кейт тихо попита:

— Къде?

— Тук.

Тя завъртя бавно стола си и се обърна с лице.

— Не биваше да ти позволявам да работиш на тъмно, Джо. Трудно е да си признае човек някоя грешка, но аз съм длъжна. Трябва ли да ти напомням, че накарах да изгонят Етел от околията? Бях си въобразила, че нещо ми е направила. — В гласа й се прокрадна меланхолия. — Не бях права, по-сетне го разбрах. И оттогава все ме яде. Нищо не ми е направила. Искам да я намеря, за да й се извиня. Предполагам, странно ти е, че имам подобни чувства.

— Съвсем не, мадам.

— Намери ми я, Джо! По-добре ще ми бъде, ако й поискам прошка. Горкото старо момиче!

— Ще се помъча, мадам.

— И, Джо… ако ти потрябват за нещо пари, кажи ми. А намериш ли я, предай какво съм ти казала. Ако не иска да дойде тук, нека ти каже къде да й позвъня. Имаш ли нужда от пари?

— Точно сега не. Но ще се наложи по-честичко да излизам оттук…

— Не се тревожи. Това е всичко, Джо.

Идваше му сам да се прегърне. Навън, във вестибюла, той се хвана за лактите и даде възможност на радостта си целия да го залее. Почваше да вярва, че всичко се нарежда по негов план. Прекоси стъмената гостна, в която шепнешком се плискаше ранният вечерен разговор. Излезе навън и погледна звездите, заплували на стада сред понесените от вятъра облаци.

Джо се сети за своя заекващ баща — бе си спомнил какво го съветваше старецът. „Пази се от тия, дето се раззззмекват — казваше му той. — Има едни тттакива дами, дето вечно са ггготови да се раззззлигавят, те искат нещо от тебе, не ззззабравяй!“ „Мислех я за по-умна — каза си Джо, — а тя ми се размеква!“ Припомни си думите и тона, с който ги беше изрекла, да се увери, че нищо не е пропуснал. Нямаше грешка — беше се размекнала. И си спомни Алф, който му беше казал: „Аха да ми предложи едно питие, че и пудинг!“

3

Кейт остана на писалището си. Чуваше вятъра във високия чимшир на двора. Етел беше навсякъде — и във вятъра, и в тъмнината, тази тлъста, размъкната Етел, която се точи като медуза. Налегна я тъпа изтощеност. Влезе в пристройката, сивата стаичка, затвори вратата и седна в мрака — тя почти чуваше как болката отново пропълзява в пръстите й. Кръвта й оглушително затуптя в слепоочията. Потърси с ръка капсулата, висяща на врата й в своята цев, потърка стопления от гръдта й метал по страните си и самообладанието й се възвърна. Изми лице, гримира се, среса коси в бухнала прическа „а ла помпадур“, излезе във вестибюла и както винаги, на вратата на гостната спря и се ослуша.

Вдясно от вратата разговаряха две жени и един мъж. Щом пристъпи вътре, разговорът начаса се прекъсна.

— Хелън — поде Кейт, — ако не си заета в момента, искам да те видя насаме.

Момичето я последва през вестибюла до стаята й. Беше бледа блондинка с кожа, напомняща чиста, полирана кост.

— Какво се е случило, мис Кейт? — плахо попита тя.

— Седни. Нищо не се е случило. Ти беше ли на погребението на Черната?

— Не трябваше ли?

— Все едно. Беше ли?

— Да, мадам.

— Разкажи ми.

— За какво?

— Кажи ми каквото си спомняш. Как беше?

— Ами… беше малко страшно и малко красиво — неспокойно отговори Хелън.

— Как по-точно?

— Не зная. Никакви цветя, нищо. Но имаше нещо такова, нещо като… достойнство. Черната лежеше в ковчег от черно дърво с най-големите сребърни дръжки, които съм виждала. Кара те да се чувстваш… знам ли? Не зная как да се изразя.

— Ти вече се изрази. А как беше облечена?

— Облечена ли, мадам?

— Да, облечена! Или вече ги погребват голи?

По лицето на Хелън премина пристъп на усилие.

— Не знам — рече накрая, — не мога да си спомня.

— Не отиде ли до гробището?

— Не, мадам. Освен него никой не отиде.

— Освен кого?

— Мъжа й.

Следващите думи на Кейт дойдоха много бързо, почти светкавично:

— Тази вечер ще имаш ли редовни посетители?

— Не, мадам. Утре е Денят на благодарността, няма да има много работа.

— Бях забравила — каза Кейт. — Хайде, върви! — Изгледа оттеглящото се момиче и нервно се върна на писалището. Докато преглеждаше точка по точка квитанцията за водопроводните поправки, лявата й ръка се протегна към шията и докосна верижката. Тя даваше утеха и нова увереност.