Джон Стайнбек
На изток от Рая (35)

1

Ли помогна на Адам и момчетата да се пренесат в Салинас, а това ще рече — свърши сам цялата работа, стегна багажа, който взеха, изпрати ги на гарата, натовари задната седалка на „Форда“, разтовари и разопакова и настани семейството в малката къща на Деси. Когато направи всичко, което смяташе за необходимо да се чувстват удобно, както и някои излишни неща, а със закъснение и допълнителни неща, една вечер изчака официално близнаците да си легнат. Може би Адам схвана неговото намерение от студенината и формалното му поведение.

— Добре — каза той, — очаквах го. Казвай.

Това разби на пух и прах речта, която Ли бе наизустил и с която възнамеряваше да започне: „Ето вече толкова и толкова години, откак ви служа, доколкото способностите ми позволяват, но сега чувствам…“

— Отлагах колкото може повече — каза Ли. — Приготвил съм си и реч. Искате ли да я чуете?

— Искаш ли да я произнесеш?

— Не — рече Ли. — Не искам. Иначе е много хубава реч.

— Кога искаш да си отидеш? — попита Адам.

— Колкото е възможно по-скоро. Страх ме е, че ако не тръгна в скоро време, може да се откажа от намеренията си. Искате ли да изчакам, докато си намерите някой друг?

— По-добре недей — каза Адам. — Знаеш ме колко съм пипкав и може доста време да ми отнеме. Може и нищо да не направя.

— Тогава ще замина утре.

— Момчетата ще се пръснат от мъка — каза Адам. — Не ги зная какво ще правят. Най-хубаво ще бъде да се измъкнеш незабелязано, пък аз ще им го съобщя по-късно.

— Забелязал съм, че децата винаги ни изненадват — рече Ли. Така и стана. Като закусваха на другата сутрин, Адам каза:

— Момчета, Ли си отива.

— Така ли? — рече Кейл. — Довечера има баскетболен мач, билетите са по десет цента. Можем ли да отидем?

— Да. Но не чухте ли какво ви казах?

— Разбира се — рече Арон. — Каза, че Ли си отивал.

— И няма да се върне!

— Къде ще отиде? — попита Кейл.

— В Сан Франциско, там ще живее.

— Щях да забравя — обади се Арон, — на „Главната“, точно насред улицата, има един човек с печица, вари наденици и ги слага в малки хлебчета. Петак едното. Горчица си слагаш, колкото си искаш.

Ли стоеше на кухненския праг и се усмихваше на Адам. Когато близнаците си взеха учебниците, той подвикна:

— Сбогом, момчета!

— Сбогом! — извикаха те и изтрополяха навън. Адам се загледа в кафето си и каза, като да се извинява:

— Ама че добичета! Мен ако питаш, това ще ти е наградата за повече от десет години служба.

— Така ми харесва повече — каза Ли. — Ако се бяха престорили на затъжени, щяха да бъдат лъжци. Това нищо не значи за тях. Може би понякога, насаме, ще се сещат за мене. Но не искам да им е мъчно. Вярвам, че не съм от дребните душици, които са доволни, ако някой тъгува за тях. — И сложи на масата пред Адам петдесет цента. — Довечера, като тръгнат на баскетболен мач, дайте им ги от мое име и им кажете да си купят от кифлите с наденица. Малко мършав ми е прощалният подарък, ама нейсе!

Адам погледна сгъваемата кошница, която Ли бе внесъл в трапезарията, и попита:

— Това ли ти е целият багаж, Ли?

— Всичко освен книгите. Те са в сандъци в избата. Ако нямате нищо против, ще пратя да ги вземат или ще дойда лично, след като се установя.

— Разбира се. Ще ми липсваш, Ли, щеш или не щеш. Наистина ли ще отвориш книжарница?

— Такова ми е намерението.

— Нали ще се обаждаш?

— Не зная. Трябва да помисля. Казват, чистата рана зараствала най-бързо. За мен няма нищо по-печално от връзки, които се поддържат единствено посредством лепилото на пощенските марки. Не можеш ли да виждаш, да чуваш, да се докосваш до един човек, най-добре — забрави го!

Адам стана от масата.

— Ще дойда с теб до гарата.

— Не! — рязко го спря Ли. — Не, не искам това. Сбогом, мистър Траск. Сбогом, Адам! — И излезе от къщата толкова бързо, че Адамовото „сбогом“ го настигна чак на долното стъпало на предната врата, а „Не забравяй да пишеш!“ съвпадна с щракването на дворната порта.