Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 35

1

Ли помогна на Адам и момчетата да се пренесат в Салинас, а това ще рече — свърши сам цялата работа, стегна багажа, който взеха, изпрати ги на гарата, натовари задната седалка на „Форда“, разтовари и разопакова и настани семейството в малката къща на Деси. Когато направи всичко, което смяташе за необходимо да се чувстват удобно, както и някои излишни неща, а със закъснение и допълнителни неща, една вечер изчака официално близнаците да си легнат. Може би Адам схвана неговото намерение от студенината и формалното му поведение.

— Добре — каза той, — очаквах го. Казвай.

Това разби на пух и прах речта, която Ли бе наизустил и с която възнамеряваше да започне: „Ето вече толкова и толкова години, откак ви служа, доколкото способностите ми позволяват, но сега чувствам…“

— Отлагах колкото може повече — каза Ли. — Приготвил съм си и реч. Искате ли да я чуете?

— Искаш ли да я произнесеш?

— Не — рече Ли. — Не искам. Иначе е много хубава реч.

— Кога искаш да си отидеш? — попита Адам.

— Колкото е възможно по-скоро. Страх ме е, че ако не тръгна в скоро време, може да се откажа от намеренията си. Искате ли да изчакам, докато си намерите някой друг?

— По-добре недей — каза Адам. — Знаеш ме колко съм пипкав и може доста време да ми отнеме. Може и нищо да не направя.

— Тогава ще замина утре.

— Момчетата ще се пръснат от мъка — каза Адам. — Не ги зная какво ще правят. Най-хубаво ще бъде да се измъкнеш незабелязано, пък аз ще им го съобщя по-късно.

— Забелязал съм, че децата винаги ни изненадват — рече Ли. Така и стана. Като закусваха на другата сутрин, Адам каза:

— Момчета, Ли си отива.

— Така ли? — рече Кейл. — Довечера има баскетболен мач, билетите са по десет цента. Можем ли да отидем?

— Да. Но не чухте ли какво ви казах?

— Разбира се — рече Арон. — Каза, че Ли си отивал.

— И няма да се върне!

— Къде ще отиде? — попита Кейл.

— В Сан Франциско, там ще живее.

— Щях да забравя — обади се Арон, — на „Главната“, точно насред улицата, има един човек с печица, вари наденици и ги слага в малки хлебчета. Петак едното. Горчица си слагаш, колкото си искаш.

Ли стоеше на кухненския праг и се усмихваше на Адам. Когато близнаците си взеха учебниците, той подвикна:

— Сбогом, момчета!

— Сбогом! — извикаха те и изтрополяха навън. Адам се загледа в кафето си и каза, като да се извинява:

— Ама че добичета! Мен ако питаш, това ще ти е наградата за повече от десет години служба.

— Така ми харесва повече — каза Ли. — Ако се бяха престорили на затъжени, щяха да бъдат лъжци. Това нищо не значи за тях. Може би понякога, насаме, ще се сещат за мене. Но не искам да им е мъчно. Вярвам, че не съм от дребните душици, които са доволни, ако някой тъгува за тях. — И сложи на масата пред Адам петдесет цента. — Довечера, като тръгнат на баскетболен мач, дайте им ги от мое име и им кажете да си купят от кифлите с наденица. Малко мършав ми е прощалният подарък, ама нейсе!

Адам погледна сгъваемата кошница, която Ли бе внесъл в трапезарията, и попита:

— Това ли ти е целият багаж, Ли?

— Всичко освен книгите. Те са в сандъци в избата. Ако нямате нищо против, ще пратя да ги вземат или ще дойда лично, след като се установя.

— Разбира се. Ще ми липсваш, Ли, щеш или не щеш. Наистина ли ще отвориш книжарница?

— Такова ми е намерението.

— Нали ще се обаждаш?

— Не зная. Трябва да помисля. Казват, чистата рана зараствала най-бързо. За мен няма нищо по-печално от връзки, които се поддържат единствено посредством лепилото на пощенските марки. Не можеш ли да виждаш, да чуваш, да се докосваш до един човек, най-добре — забрави го!

Адам стана от масата.

— Ще дойда с теб до гарата.

— Не! — рязко го спря Ли. — Не, не искам това. Сбогом, мистър Траск. Сбогом, Адам! — И излезе от къщата толкова бързо, че Адамовото „сбогом“ го настигна чак на долното стъпало на предната врата, а „Не забравяй да пишеш!“ съвпадна с щракването на дворната порта.

2

След баскетболния мач Кейл и Арон имаха по пет наденици в хлебчета и това им дойде добре дошло, тъй като Адам бе забравил да приготви каквато и да било вечеря. Прибирайки се у дома, близнаците за първи път отвориха дума за Ли.

— Не мога да разбера защо си заминава — рече Кейл.

— И по-рано е казвал, че ще си отиде.

— Какво, мислиш, ще прави без нас?

— Знам ли? Но се обзалагам, че ще се върне — рече Арон.

— Какво искаш да кажеш? Татко вика, че щял да си отвори книжарница. Смешна работа! Китайска книжарница!

— Ще се върне — настоя Арон. — Ще му бъде самотно без нас. Ще видиш.

— Десет цента на бас, че няма!

— За какъв срок?

— За до края.

— Добре, хващам се! — каза Арон.

Арон не успя да си получи парите още близо месец, но спечели баса само след шест дни.

Ли се върна с влака в единайсет без двайсет и си влезе със собствения ключ. В трапезарията светеше, но Ли откри Адам в кухнята да стърже плътно почернялото дъно на тигана с върха на отварачката за консерви.

— Ако през нощта се накисне — рече Ли и пусна кошницата си на пода, — веднага ще излезе.

— Така ли? Каквото се хвана да приготвя, все загаря. На двора съм оставил една тенджера с цвекло. Толкова гадно вонеше, че я изнесох. Загоряло цвекло, отвратително!… Ли! — викна той изведнъж. — Какво се е случило?

Ли взе от ръцете му черния чугунен тиган, сложи го в умивалника и го напълни с вода.

— Ако си имахме от новите газови печки, след две минути щяхме да бъдем с по чаша кафе — каза той. — Мога впрочем да стъкна и огън.

— Печката не гори — отбеляза Адам.

— Почиствахте ли пепелта? — И Ли вдигна колелата.

— Пепелта ли?

— О, я идете в другата стая — рече Ли. — Аз ще сложа кафето.

Адам зачака нетърпеливо в трапезарията, но се подчини на заповедта му. Най-сетне Ли донесе две чаши кафе и ги сложи на масата.

— Сварих го в малката тенджерка — каза той, — много по-бързо завира. — Наведе се над сгъваемата си кошница и развърза гърлото й, от което измъкна едно камениново шише.

— Китайски абсент — поясни той. — Но китайската ракия издържа още десет години повече. Забравих да питам, взехте ли ми заместник?

— Усукваш го! — каза Адам.

— Знам. И знам също, че ще бъде най-хубаво да си го кажа и да се свърши всичко.

— Играл си на фън-дан и са те обрали.

— Не, де да беше така! Парите са си тук. Тази кьопава тапа е счупена, ще трябва да я напъхам вътре. — Наля от черната течност в кафето си. — Никога не го пия по този начин, ама е хубаво, кажете!

— Има вкус на гнили ябълки — каза Адам.

— Да, но не помните ли, Сам Хамилтън казваше, че много обичал гнили ябълки.

— Кога смяташ да ми кажеш какво се е случило с тебе? — прекъсна го Адам.

— Нищо не се е случило — отвърна Ли. — Просто самотия. Това е всичко. Не е ли достатъчно?

— Ами книжарницата?

— Не искам книжарница. Мисля, че си го знаех още преди да се кача на влака, ама рекох да опитам, да се уверя.

— Значи отиде и последната ти мечта?

— Добре съм се отървал! — Ли беше на ръба на полудяването. — Миста Тласк, китайче мисли да се напие!

Адам се разтревожи.

— Все пак какво ти е?

Ли вдигна шишето до устните си, отпи дълбоко голяма пареща глътка и се задъха, додето парите излязат от изгорялото му гърло.

— Адам — рече той, — аз съм несравнимо, невероятно, покоряващо радостен, че съм си у дома. В живота си никога не съм се чувствал по-страшно самотен.