Джон Стайнбек
На изток от Рая (26)

2

Ли се показа от къщата да посрещне Адам и застана до главата на коня, докато Адам се смъкне от двуколката.

— Как са момчетата? — заинтересува се Адам.

— Отлично. Направих им лъкове и стрели и слязоха на реката да бият зайци. Само дето не съм приготвил пещта.

— Тук всичко наред ли е?

Ли го изгледа с любопитство, за малко да възкликне, но се отказа.

— Как мина погребението?

— Много народ — рече Адам. — Имал е стотици приятели. Главата ми и сега не може да побере, че го няма.

— Моят народ погребва мъртъвците с тъпани, наоколо разхвърлят книжни ленти за заблуда на демоните и вместо цветя на гроба поставят печени прасенца. Ние сме народ, който си угажда, и винаги сме малко гладни. Освен това нашите демони не са от най-хитрите, можем да ги надхитряваме. А това вече е някакъв напредък.

— Мен ако питаш, на Самуел именно такова погребение щеше да му допадне — каза Адам. — Щеше да му е интересно. — Забеляза, че Ли го е зяпнал. — Отведи коня, Ли, и ела да запариш малко чай. Искам да си поприказваме.

Адам влезе в къщата и съблече черното одеяние. Усети сладостната, но сега отвратителна миризма на ром, която се отделяше от него. Смъкна от себе си всичко, взе гъбата и натри кожата си с яйчен сапун, да прогони от порите си тази смрад. Навлече чиста синя риза и гащеризон, пран, додето омекне, бледосин, почти избелял на коленете. Обръсна се бавно и тъкмо бе сресал коси, от кухнята се разнесе подрънкването на Ли около печката. Мина във всекидневната. Пред големия му стол Ли бе поставил на масата чаша и захарница. Адам погледна пердетата на цветя — от дълго пране цветовете бяха вече избелели. Чергите се бяха протрили, през линолеума в хола минаваше кафеникава пътека. Всичко това бе ново за него. Когато Ли внесе чайника, Адам рече:

— Ли, вземи си и ти една чаша. И ако ти е останало от онова питие, мога да близна малко. Снощи се напих.

— Вие пиян? — учуди се Ли. — Не мога да повярвам.

— Да, ама се напих. Тъкмо за това искам да ти разкажа. Видях, че ме наблюдаваш.

— Видяхте? — попита Ли и отиде в кухнята да си донесе чашата, стъклени чаши и камениновото шише с китайската ракия. Като се върна, поясни: — Опитвал съм я през последните години само с вас и с мистър Хамилтън.

— С нея ли кръстихме близнаците?

— Да, с нея. — Ли наля кипящия зелен чай. А когато Адам сложи в чашата си две лъжички захар, намръщи се.

Адам разбърка чая, следейки захарните кристалчета, които се стапяха в течността.

— Отидох да я видя — каза той.

— Помислих си го — призна Ли. — Впрочем не виждам как е могъл един мъж да чака толкоз време.

— Може да не съм бил мъж.

— И това ми мина през ума. Как е тя?

— Не го разбирам — бавно каза Адам. — Просто не вярвам, че на света може да има подобно същество.

— На вас, хората от Запада, това ви е лошото, че нямате демони, с които да си обяснявате нещата. След това ли се напихте?

— Не, преди и по време. Изглежда, ми трябваше за кураж.

— Но сега нищо ви няма.

— Нищо ми няма — съгласи се Адам. — За това искам да си поговорим. — Помълча и тъжно добави: — Ако беше по това време миналата година, щях да хукна за разговор със Сам Хамилтън.

— Изглежда, и у двама ни е останало по нещо от него — каза Ли. — Навярно това именно е безсмъртието.

— Сякаш се пробудих от някакъв сън — продължи Адам. — Очите ми се проясниха по необясним начин. От гърба ми падна огромен товар.

— Дори си служите с изрази, каквито би употребил мистър Хамилтън. Ще си изградя цяла теория за безсмъртните си роднини.

Адам пресуши чашата с черното питие и облиза устни.

— Сега съм свободен. И трябва някому да го кажа. Сега мога вече да живея със синовете си. Мога дори и за жена да помисля. Знаеш ли какво значи това?

— Да, знам. То се вижда и в очите ви, и в стойката ви. За такива неща човек не може да лъже. А момчетата ще ви се харесат и това зная.

— Поне ще си позволя да опитам. Ще ми капнеш ли още малко от шишето и още малко чай?

Ли му наля чай и вдигна чашата си. Адам продължи:

— Не разбирам как не си париш устата, като го пиеш толкова горещ.

Ли вътрешно се усмихна. Докато го гледаше, Адам проумя, че Ли вече не е млад човек. Кожата по страните му бе изопната и лъщеше като полирана. Околоочията му възпалени червенееха. Ли изучаваше тънката като мидена черупка чаша в ръката си и спомените му го караха да се усмихва.

— Може би сега, като сте свободен, ще освободите и мен.

— Какво значи това?

— Не може ли да ме пуснете да си отида?

— Защо не, разбира се, можеш да си отидеш. Не си ли щастлив тук?

— Мисля, че никога няма да разбера на какво викате щастие. За нас най-съкровеното е да си доволен, което навярно е тъкмо обратното.

— Така му викай тогава. Ти не си ли доволен при нас?

— Според мен — каза Ли — никой няма да е доволен, когато знае, че са му останали много несвършени неща, на които държи.

— Ти на какво държиш?

— Как да ви кажа, за едното вече е твърде късно. Исках да си имам жена и собствени синове. Сигурно ми се е щяло да предам глупостта, която у родителите минава за мъдрост, да я наложа на безпомощните си дечица.

— Не си толкова стар.

— О, физически, струва ми се, все още мога да стана баща. Не за това мисля аз. Много сериозно съм обвързан с една безмълвна настолна лампа. Знаете ли, мистър Траск, едно време и аз имах жена. Също като вас и аз си я бях измислил, само че моята живееше единствено в мисълта ми. Беше ми добра другарка в стаичката. Аз говоря, тя ме слуша, после тя ще заговори, ще ми разкаже всички случки от следобеда на една жена. Беше много красива, съчиняваше малки кокетни шеги. Сега обаче не зная бих ли я изслушвал. А не бих желал да е тъжна и самотна. Така че първият ми проект пропада.

— А какъв беше вторият?

— За него съм разговарял с мистър Хамилтън. Искам да открия книжарница в китайския квартал на Сан Франциско. Ще живея в задното помещение, а дните ми ще бъдат изпълнени с разговори и спорове. Бих искал да продавам от ония блокчета туш с издълбани по тях дракони от времето на династията Сун^[1]. Дървените им кутийки са проядени от червеи, а тушът се прави от боров дим и едно лепило, което се извлича само от кожата на диви магарета. Наглед тушът е черен, но когато рисуваш с него, внушава на очите ти, убеждава те, че съдържа всички цветове на света. Току-виж, дошъл при мен някой художник, ще поспорим за това как се рисува, ще се пазарим за цената…

— Измисляш ли си всичко това? — попита Адам.

— Не. Щом вие сте добре и сте свободен, бих желал най-сетне да притежавам такава книжарничка. В нея ми се ще и да умра.

Адам дълго не продума, разбъркваше само захарта в поизстиналия си чай. Накрая рече:

— Смешна работа. Дощя ми се да си роб, за да мога да ти откажа. Естествено, че можеш да отидеш където поискаш. Дори ще ти заема пари за книжарницата.

— О, аз парите ги имам. От доста време ги имам.

— Никога не ми е хрумвало, че можеш да си отидеш. Приемал съм те като част от дома. — Адам изправи рамене. — Не можеш ли малко да изчакаш?

— За какво?

— Искам да ми съдействаш да се сближа с момчетата. Искам да сложа имота в ред, а може да го продам или да го дам под наем. Ще ми се да знам с колко пари съм останал и какво може да се направи с тях.

— Не ми ли поставяте капан? — попита Ли. — Желанията ми вече не са тъй силни, каквито бяха. Боя се, че мога да бъда разубеден или още по-лошо — да бъда задържан, само защото зная, че някой има нужда от мен. Моля ви, гледайте да не ви трябвам! От това по-страшна въдица за самотен мъж няма.

— Самотен мъж — повтори Адам. — Щом не съм помислил за това, значи сериозно съм бил изпаднал.

— Мистър Хамилтън знаеше — каза Ли. Вдигна глава и натежалите му клепачи пропуснаха само две искрици. — Ние, китайците, се държим в ръце, не показваме какво ни е на душата. Обичах го, този мистър Хамилтън. С ваше разрешение утре бих желал да прескоча до Салинас.

— Прави каквото искаш — рече Адам. — Бог знае, за мен достатъчно си сторил.

— Искам да разхвърлям ленти против демоните — каза Ли. — И да поставя едно печено прасенце върху гроба на баща си.

Адам припряно се изправя, събори чаената си чаша, излезе и остави Ли.