Джон Стайнбек
На изток от Рая (16)

1

Самуел Хамилтън яздеше към дома си, нощта бе така задяна от лунната светлина, че хълмовете бяха добили съвсем лунен вид, сякаш посипани с бяла прах. Изсушени от луната, дървета и земя бяха притихнали, недишащи, мъртви. Сенките изглеждаха черни, без полусенки, а на открито всичко беше безцветно бяло. Тук-там Самуел долавяше движение — притаени, тварите, които се хранят по месечина, вършеха своята работа — еленът, който денем спи в гъстаците, цяла нощ хрупа листа; зайците, полските мишки и всички други малки и беззащитни същества се чувстват по-сигурни на тази прикриваща ги светлина, но щом ушите и муцунките заподозрат опасност, те изпълзяват, подскачат и замръзват, заприличвайки на камъни или шубрачета. Сега се трудят и хищниците — невестулките, продълговати като отблясъци кафява светлина; трътлестите диви котки, приклекнали ничком над земята, почти невидими, освен ако жълтите им очи не отразят за миг попадналата в тях светлина; лисиците, душещи с остри навирени нослета топлокръвната си вечеря; еноти, които тепат с лапи току до потока и разговарят с жабите. Койотите сумтят по скатовете и разкъсвани от радост и мъка, вдигат глави към своята богиня Луна, за да излаят чувствата си, полустрастни и полуподигравателни. И над всички тези сенки се носи улицата, влачейки петно неясен страх по земята отдолу. Следобедният вятър бе утихнал, дочуваха се само леките въздишки на бриза, раздвижен от несекващите минерални извори на стоплените сухи рътлини.

Гръмките отекващи копита на Славословие караха тези нощни жители да млъкнат, но това траеше само додето отмине. Брадата на Самуел изпускаше бели отблясъци, а сивеещата му коса стърчеше високо над главата. Черната си шапка бе обесил на лъка на седлото. Болезнен спазъм свиваше стомаха му, някакво мрачно предчувствие, което напомня гадене. Беше онази мирова скръб, надигаща се в душата като изпарение, която разстила наоколо си отчаяние, а ти се ровиш да откриеш в него виновното събитие, ала не намираш нищо. През ума на Самуел отново преминаха и чудесното ранчо, и признаците на вода, но от тях не можеше да се роди никаква мирова скръб, тъй като не таеше нито капка потисната завист. Вглеждаше се в себе си дано спипа такава завист, но не забелязваше никаква. Сети се за мечтата на Адам да създаде райска градина, за това как обожаваше Кати. Но и там нищо — нищо, ако не ставаше дума за паметта му, която тайно се бе върнала към неговата, вече изцелена загуба. То бе станало тъй отдавна, че бе забравил болката. Когато всичко е отминало, паметта е размекната, топла и уютна. Неговите слабини и бедра бяха забравили глада.

Както яздеше през светлината и мрака на поляните и дърветата, мисълта му продължаваше да се рее. Кога всъщност мировата скръб почна да го човърка в гърдите? И се сети — това беше Кати, прелестната, слабичка и нежна Кати. Но какво по-точно у нея? Беше мълчалива, но толкова много жени са мълчаливи. Тогава какво? Откъде бе дошло? Спомни си че бе почувствал някаква неизбежност, сродна на онази, която го овладяваше, когато вълшебната пръчка е в ръцете му. И си спомни как бе настръхвал от някакви тръпки. Сега вече определи кога, къде и от кого бе дошло всичко. Бе се случило на вечерята, бе дошло от Кати.

Възстанови образа й пред очите си и се вгледа в раздалечените й очи, в нежните ноздри, в устата, наистина по-малка, отколкото му се нравеше, но апетитна, малката упорита брадичка и отново пак в очите й. Студени ли бяха те? От очите ли беше? Мисълта му се завъртя на едно и също място. В очите на Кати не бе прочел никаква реплика, те нищо не бяха му казали. Зад тях не бе видял нищо познато. Това не бяха човешки очи. Напомняха му нещо, но какво ли? Някакъв спомен, нещо случило се? Помъчи се да си припомни и то се възвърна сам-само.

Споменът изскочи от годините завършен, с всичките си багри и звуци, с целия порой от чувства. Видя се съвсем мъничко момче, толкова мъничко, че се пресягаше високо, за да хване бащината си ръка. Усети под краката си каменната настилка на Лондондери, навалицата и веселието на първия голям град, който виждаше. Имаше панаир с куклени театри, сергии с всякаква стока, коне и овце, заградени насред улицата — за продажба, размяна и наддаване, други сергии с разноцветни дрънкулки, примамливи и поради разположението на баща му — почти достъпни. След това тълпата се изви като могъща река и ги понесе по някаква тясна улица като тресчици в наводнение, притисна го в гърдите и гърба и едва не отлепи нозете му от земята. Тясната улица излезе на един площад и там, пред сивата стена на някаква сграда, стърчеше висока, скована от греди скеля с провиснала въжена примка.

Хорските талази изтикаха Самуел и баща му още по-наблизо и още по-наблизо. В слуха на паметта му прозвуча бащиният глас: „Това не е работа за деца. То за никого не е, ама за деца — хич!“ Баща му се заблъска да се извърне и със сила да си пробие път назад, срещу прилива на човешката вълна. „Пуснете ни! — викаше той. — Моля, пуснете ни! С дете съм.“ Но безликата вълна безстрастно ги притисна. Самуел вдигна глава да види скелята. На високата платформа се бяха изкачили неколцина мъже с черни дрехи и черни шапки, а помежду им стоеше човек със златисти коси, тъмни панталони и светлосиня, разкопчана на гърдите риза. Самуел и баща му бяха толкова близо, че бе достатъчно да си вдигне главата, за да гледа.

Златният човек беше като че без ръце. Погледна някъде над множеството, сетне наведе поглед право към Самуел. Картината стана ясна, светла и съвършена. В очите на човека нямаше никаква дълбочина, не приличаха на ничии други очи, това не бяха очи на човек.

Внезапно нещо на платформата се раздвижи и баща му сложи и двете си ръце върху главата на момчето — дланите скриха ушите му, а пръстите се сключиха на тила му. Самуел бе принуден да сведе глава и лицето му се долепи плътно в черното празнично палто на баща му. Както и да се въртеше, не можа да си отмести главата. Виждаше единствено една светла ивица в ъглите на очите си, а до ушите му стигна приглушен от дланите на баща му рев. В ушите си чу как се блъска сърцето му. Сетне усети, че ръцете и дланите на баща му се вцепеняват с пристегнати мускули, а с лицето си долови, че баща му диша на пресекулки, дълбоко поема дъх и го задържа, а ръцете изведнъж затрепераха.

Към този спомен имаше още нещо, изрови и него и видя сценката пред себе си, във въздуха над главата на коня: една вехта, очукана кръчмарска маса, говор на висок глас, смехове. Пред баща му е поставена калаена халба, а пред него — чаша горещо мляко, подсладено и ароматизирано с канела. Устните на баща му бяха необяснимо посинели, в очите му блестяха сълзи.

„Никога нямаше да те доведа, ако знаех. Това и голям човек не бива да гледа, камо ли малки момчета.“

„Но аз нищо не видях — бе проплакал Самуел. — Ти ми хвана главата.“

„Слава Богу!“

„Какво стана там?“

„Няма как, ще ти кажа. Убиха един лош човек.“

„Златния ли?!“

„Да, него. Няма защо да го жалиш. Той си заслужаваше да го усмъртят. Не веднъж, много пъти е вършил страховити неща, каквито само един злодей може да измисли. Мен ме натъжава не това, че го обесиха, а че го превърнаха в зрелище. Трябваше да го извършат скрито, никой да не види.“

„Аз видях златния човек. Той гледаше право в мен.“

„Сега съм значи още по-благодарен, че го очистиха.“

„А какво е направил?“

„Кошмарни неща няма да ти разказвам.“

„Този, златният човек, беше с най-необикновените очи. Сториха ми се като очи на коза.“

„Пий си млякото, че после ще ти купя пръчка с панделки и една ей толкоз дълга сребърна свирка.“

„И лъскавата кутийка с картинките?“

„И нея! Само си изпий млякото и повече не ме питай.“

Ето какво изчопли той от прашното минало.

Славословие изкачваше последното нагорнище преди падината на неговото ранчо и препъваше нозе в камънака по пътя.

„Разбира се, очите! — мина през ума му. — Само два пъти в живота съм виждал такива очи, нечовешки очи. Това ще е от нощта и от луната — каза си Самуел. — Иначе какво, по дяволите, общо може да има между златния човек, обесен толкова отдавна, и тази очарователна утрешна първескиня? Права е Лайза. Някой ден моето въображение ще ме откара и в пъкъла. Но първо да разбера каква е тази глупост, че да не подозирам горкото дете в най-лоши неща. Човек много лесно може да се излъже. Да помислим сега по-сериозно и сетне да забравим. Ще е някакво съвпадение във формата и цвета на очите. Но не, не е това. Въпросът е в израза, а той няма нищо общо нито с формата, нито с цвета. Добре, тогава откъде идва този зъл израз? Не може ли понякога такъв израз да се появи и на едно свято лице? Хайде, стига занесии, не позволявай да те смущават подобни неща, за нищо на света! — Той потръпна. — Около гроба си ще трябва да опъна мрежа против всякакви върколаци“ — мина му през ума.

И Самуел Хамилтън взе решение да помогне с каквото може за превръщането на долината Салинас в рай — така тайно би изкупил вината си за тези грозни мисли.