Джон Стайнбек
На изток от Рая (9)

2

Мисис Едуардс беше последователно, макар и не дълбоко религиозна. Голяма част от времето си отделяше на църковните дейности и затова нямаше кога да се замисли било за техния произход, било за тяхното въздействие. Тя знаеше, че мистър Едуардс се занимава с внос и дори да бе разбрала — което положително бе така — какъв по-точно е неговият бизнес, не би повярвала. Още една загадка. За нея съпругът й винаги е бил един хладнокръвно пресметлив човек, който й поставяше малко от задължителните физически изисквания. И ако с нея никога не е бил сърдечен, то никога не е бил и жесток. Нейните драми и емоции имаха връзка само със синовете, с гардероба и с храната. Беше благодарна и доволна от живота си. Когато настроението на съпруга й почна да се скършва, от което той стана неспокоен и заядлив, гледаше в една точка, а сетне, побеснял от нерви, хукваше навън, тя отдаде това, първо, на стомаха му, второ — на служебни несполуки. Когато случайно го свари в банята, седнал върху тоалетната тихо да си плаче, даде си сметка, че той е болен човек. Той се постара бързо да затули от погледа й зачервените си налети очи. И когато не помогнаха нито билки, нито очистителни, тя разбра, че е безпомощна.

Ако през тия години мистър Едуардс чуеше за нещо подобно, направо би се изсмял. Но сега същият този мистър Едуардс, най-безмилостният сутеньор на света, се беше влюбил безнадеждно и нещастно в Катрин Еймсбъри. Нае за нея една приветлива тухлена къщичка, а после й я подари. Купуваше й най-разкошните неща, които човек може да си въобрази, украси къщата от горе до долу, поддържаше я вечно претоплена. Килимите бяха дебели и меки, а стените — претрупани с картини в тежки рамки.

По-клет мистър Едуардс никога не бе се чувствал. По служебна необходимост бе научил за жените толкова много, че и за миг не вярваше на нито една. А тъй като дълбоко обичаше Катрин и любовта изискваше доверие, чувствата му го разкъсваха на тръпнещи късове. Бе длъжен да й вярва, а в същото време не й вярваше. Стремеше се да купи верността й с подаръци и с пари. Отделеше ли се от нея, измъчваше го мисълта, че в къщата й се мъкнат други мъже. От страх да не оставя Катрин сама намрази инспекционните си обиколки извън Бостън. В известна степен почна да гледа на работата си през пръсти. За първи път изпитваше подобна любов и това едва не го убиваше.

Едно нещо не знаеше мистър Едуардс, а и нямаше как да го узнае, тъй като Катрин не би допуснала — тя му беше вярна в смисъл, че нито приемаше, нито посещаваше други мъже. За Катрин мистър Едуардс беше също такава делова перспектива, каквато за него бяха неговите четиричленни групи. И ако той си служеше с едни похвати, тя също притежаваше свои. Веднъж спечелила го, а то стана за късо време, тя успяваше вечно да изглежда леко недоволна. Даваше му да разбере, че трудно се свърта на едно място, сякаш всеки миг може да побегне. Като знаеше кога ще я навести, гледаше всеки път да я няма и да се върне светнала, като че току-що е изживяла нещо невероятно. Непрекъснато се оплакваше колко е трудно да избягва похотливите погледи и докосвания на мъжете от улицата, които едва се удържат да не й се лепнат. Неведнъж се втурваше вкъщи подплашена, че с мъка се е отървала от мъж, който я проследил. Когато се връщаше късно следобед, сварвайки го да я чака, почваше да обяснява: „Какво толкова, бях на пазар. Знаеш, трябва да си купувам това-онова.“ И казаното звучеше като лъжа.

Когато правеха любов, убеждаваше го, че все остава не докрай задоволена, че ако е по-добър, у нея би се надигнала вълна от нечувана страст. Правеше-струваше, поддържаше го в непрестанно неравновесие. И самодоволно установяваше как издръжливостта му се топи, как ръцете му започват да треперят, как спадат килограмите му, а в погледа се долавя див и оцъклен израз. И щом усетеше издалеч приближаването на безумния му назидателен гняв, наместваше се в скута му да го утешава, та за момента да повярва в нейната невинност. И го убеждаваше.

Катрин искаше пари и свикна да ги получава колкото може по-бързо и по-лесно. И когато с успех го превърна в безформена маса, а Катрин отлично определи кога е станало това, захвана и да го краде. Претърсваше му джобовете и прибираше всяка по-едра банкнота. Той не смееше да протестира от страх да не го напусне. Скъпоценностите, които й подаряваше, изчезваха и въпреки твърдението, че ги е загубила, той бе сигурен, че са продадени. Осребряваше сметките й при бакалина, да не говорим за тоалетите. И не намираше сили да се отърве от нея. Тя не продаде къщата, но я заложи, за да вземе от нея и последната възможна стотинка.

Една вечер ключът му не стана на входната врата. Мина доста време, докато тя се обади на неговото блъскане. Да, сменила бравата, защото си изгубила ключа. Страхува се, нали живее сама! Всеки може да влезе. И за него ще поръча ключ, но това така и не стана. От този ден всеки път той трябваше да звъни и неведнъж минаваше дълго време, преди да му отворят, а понякога изобщо не му се отваряше. Нямаше как да разбере вкъщи ли си е била, или не. Мистър Едуардс прати хора да я следят, но невинаги тя знаеше кога.

В основата си мистър Едуардс бе човек прост, но дори и простият крие в себе си потиснати импулси, тъмни, извратени. Катрин беше умна, но дори и умната жена понякога пропуска да забележи своенравните помисли на мъжа.

Тя допусна една-единствена погрешна стъпка, колкото и да се бе старала да я избегне. Както се полага, мистър Едуардс натрупа шампанско в малкото им привлекателно гнездо. В началото Катрин отказа да го близне.

— Повръща ми се от него — обясняваше тя. — Опитвала съм, но не мога да го пия.

— Глупости — настояваше той, — изпий само една чаша. Нищо няма да ти стане.

— Благодаря ти, недей! Не мога да го пия.

Мистър Едуардс прие съпротивата й за женска деликатност и повече не настоя. Но една вечер му хрумна, че не знае нищо за нея. Виното би развързало езика й. И колкото повече мислеше за това, толкова по-добра му се струваше тази идея.

— Не е честно да не изпиеш с мен една чаша.

— Нали ти казвам, не ми понася.

— Глупости!

— Казвам ти, не искам.

— Глупаво е. Или искаш да ти се разсърдя?

— Не.

— Тогава изпий една чаша.

— Не искам.

— Изпий я! — Той й подаде чашата, но тя се отдръпна.

— Ти не знаеш. Става ми лошо.

— Пий!

Тя надигна чашата, изля я в гърлото си и трепереща застина, сякаш се ослушва. Кръвта й нахлу в страните. Наля си втора чаша, след това трета. Очите й потънаха и охладняха. Мистър Едуардс се уплаши. С нея ставаше нещо, което не можеше да предотврати нито тя, нито той.

— Не исках да пия, запомни това! — спокойно рече тя.

— Може би не бива повече.

Тя се засмя и си наля още една чаша.

— Сега вече няма значение. Дали ще е повече, е все едно.

— Не е лошо човек да глътне една-две чаши — неловко се съгласи той.

Тя заговори тихо:

— Слушай, тлъст плужек! Какво знаеш ти за мене? Въобразяваш си, че не разбирам всяка скапана мисъл, която ти хрумне? Искаш ли да ти кажа? Чудиш се как е могло едно толкова прекрасно момиче като мене да изучи всякакви долни номера. Ще ти обясня. Научила съм ги по бараките, чуваш ли? По бараките! Работила съм по места, за каквито не си и чувал, цели четири години! А номерата ги учех от моряци, от Порт Саид ми ги носеха. Познавам например всеки нерв от въшливото ти туловище и знам как да го използвам!

— Катрин — запротестира той, — ти не знаеш какво приказваш!

— Ясно ми беше. Ти искаше да се разприказвам, нали? Ето, приказвам!

И бавно пристъпи към него. Мистър Едуардс преодоля напора си да отстъпи. Страхуваше се от нея, но остана неподвижен. Пред очите му тя допи шампанското в чашата, нежно чукна ръба й в масата и завъртя нащърбеното стъкло в бузата му.

Чак сега той побягна от къщата. Излизайки, чу смеха й.

3

За човек като мистър Едуардс любовта е осакатяващо чувство. Тя унищожи преценките му, изтри онова, което знаеше, отслаби го. Повтаряше си, че тя не е с всичкия си, и се мъчеше да го повярва — Катрин го улесняваше сама. Ужасена от своята несдържаност, тя положи всички усилия да възвърне предишния си очарователен образ в очите му.

Така болезнено влюбен, мъжът е в състояние да се подложи на невероятно самоизмъчване. Мистър Едуардс желаеше с цялото си сърце да повярва в добрината й, но демонът в него и нейното избухване го тласкаха към обратното. Донякъде несъзнателно той лека-полека научаваше истината и същевременно не искаше да я приеме. Узна например, че тя не внася парите си в банката. С помощта на сложна система от огледала един от неговите служители откри в избата на тухлената къщичка мястото, където ги е скътала. Един ден от детективската агенция, която бе наел, пристигна стара вестникарска изрезка от някакъв провинциален седмичник, в която се описваше някакъв пожар. Мистър Едуардс внимателно я проучи. Гърдите и стомахът му се превърнаха в разтопен метал, а някъде в черепа му, зад очите, засия червенина. Към любовта се примеси истинска паника, а утайката от тази смес е обикновено жестокост. Примъкна се замаян до кушетката в кантората си и легна по очи, опирайки чело в хладната черна кожа. За миг остана така, сякаш увиснал, едва дишащ. И постепенно мозъкът му се проясни. В устата си усети солен вкус, раменете го заболяха от безмерна ярост. Но запази спокойствие. Умът му вряза във времето своя замисъл като фенер, който праща остър сноп лъчи в тъмна стая. Размърда се бавно и прегледа куфара си, както правеше винаги, преди да се отправи на инспекционна обиколка — чисти ризи и бельо, нощница и чехли, тежкият бич, извил снагата си покрай стените на куфара.

Прекоси тежко градинката пред тухлената къща и позвъни. Катрин мигновено му отвори. Беше с палто и шапка.

— О! — извика тя. — Колко жалко! Трябва за малко да изляза.

Мистър Едуардс остави куфара си.

— Не може! — рече той.

Тя се вгледа в него. Долови някаква промяна. Той мина тромаво край нея и се насочи към подземието.

— Къде отиваш? — Гласът й пронизително отекна. Той не отвърна. След малко се върна отдолу, носейки сандъче от дъбова дъска. Отвори куфара и пъхна сандъчето.

— Това е мое — тихо изрече тя.

— Знам.

— Какво си намислил?

— Да направим едно малко пътешествие.

— Къде? Аз не мога.

— До едно градче в Кънектикът. Имам работа там. По-рано ми беше казала, че искаш да работиш. Ще работиш.

— Сега не искам. Не можеш да ме принудиш. Ще извикам полицията.

Усмивката му беше тъй ужасяваща, че тя отстъпи. Слепоочията му пулсираха, подути от кръв.

— Може би искаш да се прибереш в родния си град? — каза той. — Преди няколко години там имало голям пожар. Помниш ли този пожар?

Очите й изпитателно се взряха в него, търсейки някое слабо място, но погледът му бе равен и твърд.

— И какво ще трябва да правя? — смирено попита тя.

— Просто ела с мен на една разходка. Нали искаш да работиш?

В главата й се въртеше само една мисъл. Трябва да отиде с него и да изчака случая. Един мъж не може да е непрекъснато нащрек. Да му противоречи сега, би било опасно — най-добре да тръгне и да го издебне. Това винаги дава резултат. Все така е ставало. Но думите му истински уплашиха Катрин.

На свечеряване слязоха от влака в някакъв градец, прекосиха го по едничката му притъмняла вече улица и се озоваха на другия му край. Катрин се озърташе на четири, по-внимателна от всякога. Нямаше никаква представа какво може да е скроил. В чантата си носеше нож с тънко острие.

Мистър Едуардс си мислеше, че знае какви са собствените му намерения. Щеше да я наложи с бича, да я остави в една от стаите на хотела, пак да я пребие, сетне да я премести в друг град и така нататък, докато за нищо вече няма да я бива. И тогава щеше да я изхвърли. Местният шериф би се погрижил да не я пусне да избяга. Ножът не го смущаваше — знаеше и за него.

Спряха в нечий имот между каменен зид и редица кедри. Първата му грижа бе да грабне чантата от ръката й и да я метне над зида. Ножът излизаше от играта. Но не бе сигурен какво ще прави със себе си — през целия си живот той никога не бе се влюбвал в жена. Смяташе, че едничката му цел е да я накаже. След два удара бичът се оказа недостатъчен. Хвърли го на земята и почна с юмруци. Въздухът излизаше от дробовете му като писукащо стенание.

Катрин напрегна всички сили да не обезумее от страх. Помъчи се да избегне стоварващите се пестници или поне да ги омекотява, но накрая страхът я облада и се опита да побегне. Той я настигна с един скок и я повали, но сега и юмруците вече не му стигаха. Полудяла, ръката му напипа камък и в този миг един ален и ревящ прибой разкъса хладното му самообладание.

Към размазаното й лице погледна по-късно. Вслуша се в сърцето й, но освен ударите на своето не можа да чуе нищо. Обладаха го две завършени, отделни мисли. Едната казваше: „Трябва да я погреба, да изкопая трап и да я заровя.“ А другата приплакваше като дете: „Повече не мога! Просто не зная как да я докосна.“ А след това го връхлетя прималяването, което идва на мястото на яростта. И той се завтече далеч от това място, изоставяйки и куфара си, и бича, и дъбовото сандъче с парите. Лъхтеше в мрачината и се питаше къде да се скрие, за да повърне.

Никой никога за нищо не го попита. След дълго боледуване, по време на което жена му го огради с нежни грижи, той се върна към работата си и никога повече не допусна до себе си безумството на любовта. „Човек, който не извлича поука от преживяното — казваше той, — е глупак.“ И след това докрай гледаше на себе си с особено боязливо уважение. Така и не бе осъзнал, че у него е горяло желанието да убие.

А това, че не уби Катрин, беше пълна случайност. Всеки негов удар имаше предназначението да я довърши. Дълго време тя лежа в безсъзнание и още дълго като полужива. Установи, че й е счупена ръката, и разбра, че ако иска да живее, трябва да потърси помощ. Волята за живот я накара да се повлече по тъмния път, дано открие подкрепа. Сви в някаква вратня, но още не изкачила стъпалата пред входа, загуби свяст. Петлите в курника бяха почнали да кукуригат, а на изток светна сивата ивица на зората.