Джон Стайнбек
На изток от Рая (49)

2

След като пожела лека нощ на всички и се прибра в стаята си, Арон приседна на ръба на леглото и впери очи в събраните между коленете си ръце. Бе се почувствал изоставен и безпомощен, обвит като птиче яйце в перушината на бащините си амбиции. До тази вечер той не бе осъзнавал тяхната сила и сега се питаше дали ще намери у себе си достатъчно воля да се освободи от този мек, ала неотслабващ натиск. Но мислите му все не искаха да се съберат. Струваше му се, че къщата е станала студена от някаква влага, която го караше да потръпва. Стана и тихо отвори вратата. Под вратата на Кейл светеше. Арон почука и без да дочака отговор, влезе.

Кейл седеше зад новото си писалище. Премяташе разтегателна хартия и някакво кълбо от червена панделка, но с влизането на Арон побърза да скрие вещите на масата с един голям лист попивателна хартия.

— Подаръци ли? — усмихна се Арон.

— Да — отвърна Кейл и с това приключи въпроса.

— Може ли да поговорим?

— Разбира се. Ела насам и говори тихо, иначе и татко ще довтаса. Не обича нищо да пропуска. — Арон седна на леглото и пак се умълча. — Какво става? Неприятности ли имаш? — попита го накрая Кейл.

— Не, не неприятности. Просто исках да си поговорим. Кейл, нямам никакво желание да продължавам в колежа.

Кейл енергично изправи глава.

— Нямаш? А защо?

— Просто не ми допада.

— Нали не си казал на татко? Много ще го разочароваш. Стига му, дето и аз не искам да уча. И какво ще правиш?

— Мисля си да се заловя с ранчото.

— Ами Абра?

— Още навремето ми беше казала, че тъкмо това я влече.

Кейл се вгледа в брат си.

— Но ранчото е дадено под аренда.

— Аз само си мислех…

— В земеделието няма печалба — рече Кейл.

— На мен много не ми трябва, само колкото да преживея.

— Но за мен това е недостатъчно. Аз искам много пари — рече Кейл — и възнамерявам да ги спечеля.

— Как?

Кейл се почувства по-стар и по-уверен от брат си, дори усети, че може да го покровителства.

— Ако продължиш колежа, аз мога да поставя някакво начало и да почна да го разработвам. А като свършиш, можем да станем съдружници. Аз ще правя едно, ти — друго и може да се окаже твърде полезно.

— Не искам да продължавам. Защо ми е да продължавам?

— Защото… такова е желанието на татко.

— Но той не може да ме принуди.

Кейл се вторачи свирепо в брат си, в светлите му коси и раздалечените очи и внезапно му стана ясно защо баща му обича повече Арон, разбра го извън всякакво съмнение.

— Не бързай да решаваш — сряза го той. — По-добре ще бъде поне семестъра да завършиш. Сега още нищо не предприемай.

Арон се изправи и тръгна към вратата.

— За кого е този подарък?

— За татко. Ще го видиш утре след вечеря.

— Да не е Коледа?

— Не е — каза Кейл, — но е по-хубаво и от Коледа.

След като Арон се прибра в стаята си, Кейл откри своя подарък. Преброи още веднъж петнайсетте новички банкноти — бяха толкова крехки, че издаваха остър, пукащ звук. Наложи се Монтерейската околийска банка да ги достави чак от Сан Франциско, но стори това едва след като узна по каква причина се искат такива. Банката научи с изненада и недоверие първо, че могат да бъдат собственост на едно седемнайсетгодишно момче, и второ, че то има право да ги вземе у себе си. Банкерите не са особено склонни да раздават пари с лека ръка, дори ако това се налага по сантиментални съображения. Нужна бе думата на Уил Хамилтън, за да повярва банката, че парите принадлежат на Кейл, че са спечелени по честен път и че той може да прави с тях каквото си ще. Кейл загъна банкнотите в парче плат и ги свърза с червената панделка на фльонга, смътно напомняща изопнат лък. Пакетчето можеше да бъде взето и за носна кърпа. Скри го под ризите си в шкафа и си легна. Но сънят все бягаше. Беше възбуден и същевременно притеснен, искаше му се денят вече да е минал, да е дал подаръка си. Повтори си още веднъж каквото бе намислил да каже:

„Това е за тебе.“

„Какво е то?“

„Подарък.“

Оттук нататък му бе неизвестно какво ще се случи. Въртя се неспокойно в леглото, а призори стана, облече се и се измъкна навън.

На Главната улица видя Мартин Старика да мете плочниците с оборска метла. Градският съвет разсъждаваше, че е време да закупи механизирана метачка. Мартин Старикът се надяваше, че ще го оставят да я управлява, но цинично подозираше какво ще стане. Сега младите навсякъде обираха каймака. Край него премина боклукчийската кола на Бачигалупи и Мартин злобно я изпрати с поглед. Това се казваше бизнес! Тия италианци почваха да забогатяват! Ако не се смятаха няколкото псета, душещи още затворените врати, и сънливото оживление пред закусвалнята „Сан Франциско“, Главната улица бе още празна. Пет Булийн бе спрял новото си такси пред гостилницата, тъй като още предната вечер му бяха съобщили, че трябва да откара двете дъщери на Уилямс за сутрешния влак към Сан Франциско.

— Намира ли ти се една цигара, момко? — провикна се Мартин Старика към Кейл. Кейл спря и извади картонената кутия „Мурад“. — О, от скъпите! — рече Мартин. — Аз и кибрит нямам. — Кейл му запали цигарата, внимавайки да не опърли космалаците около устата му. Мартин се облегна върху дръжката на метлата и неутешимо задърпа дима. — Все младите обират каймака — рече той. — Няма да ми я дадат на мене…

— Кое? — попита Кейл.

— Как кое, новата метачка! Не си ли чул? Къде ходиш бе, момче? — Просто не му се вярваше, че ще се намери сносно осведомен човек, който да не знае за новата механизирана метачка. Изведнъж забрави, че разговаря с Кейл. Може пък братя Бачигалупи да му предложат работа. Те са печатница за пари. Три коли и един нов камион.

Кейл сви по улица „Алъсал“, влезе в пощата и надникна през стъкленото прозорче на кутия № 632. Празна. Върна се вкъщи и свари Ли да тъпче с пълнеж една огромна пуйка.

— Май не си лягал, а? — попита Ли.

— Напротив, бях на разходка.

— Не те свърта?

— Да.

— Не си виновен. И аз щях да съм така. Не е лесно да даваш на хората, макар че, мен ако питаш, по-трудното е да ти дават. Глупаво изглежда, нали? Искаш ли кафе?

— Нямам нищо против.

Ли обърса ръце и наля кафе — за себе си и за Кейл.

— Как ти се струва Арон?

— Предполагам, нищо му няма.

— Разговаряхте ли?

— Не — отвърна Кейл. Така беше по-лесно. Иначе Ли ще поиска да разбере какво е казал. Днешният ден нямаше да принадлежи на Арон, а на Кейл. Сам си беше подготвил този ден и го желаеше. Решен бе да си го присвои.

В това време, с още замъглени от съня очи, в кухнята влезе Арон.

— По кое време смяташ да обядваме, Ли?

— Отде да знам, някъде към три и половина — четири…

— Не може ли да стане към пет?

— Може, стига Адам да се съгласи. Защо?

— Ами защото Абра не може да дойде по-рано. Нещо съм намислил да предложа на татко и ми се ще и Абра да е тук.

— Смятам, че може да се уреди — каза Ли.

Кейл скочи и се прибра в стаята си. Запали настолната лампа и седна пред писалището, кипнал от недоволство и съпротива. Без никакво усилие Арон щеше да му отнеме деня. И ще се окаже, че днес ще бъде Аронов ден. След тора ненадейно го досрамя. Скри очи в ръцете си и взе да си повтаря: „Това е само ревност. Ревнувам. Такъв съм си аз, ревнивец. Не искам да бъда ревнивец! — И продължи да повтаря: — Ревнивец! Ревнивец!“ Сякаш като го изрича, ревността ще изчезне. Стигнал дотук, помъчи се и да се самонакаже. „Защо давам тия пари на баща си? За негово добро ли го правя? Не, за свое добро! Уил Хамилтън добре го каза: мъча се да го подкупя. Колко непочтено! Колко съм непочтен и аз! Седнал тук и се присвива от ревност към брат си! Защо да не назовем нещата с истинските им имена?“ Мислите на Кейл преминаха в дрезгав шепот: „Защо да не бъдем честни? Знам защо татко обича Арон. Защото прилича на нея. Баща ми не може да я забрави. Може и да не го знае, но е вярно. Интересно, досеща ли се. А това ме кара да ревнувам и нея. Защо да не си прибера парите и да се махна? Няма да им липсвам. След известно време дори ще забравят, че ме е имало, всички с изключение на Ли. А кой знае дали и той ме обича. Може би не. — Кейл подпря челото си с юмруци. — Длъжен ли е Арон така да се бори със себе си? Мисля, че не, но пък откъде да зная? Мога да го питам. Но няма да ми каже. — От гняв и жалост към себе си умът на Кейл се килна встрани. И тогава в главата му се обади друг глас, леден и презрителен: — Ако си честен, защо не си признаеш, че ти е драго да се самобичуваш? И това ще бъде истината. Бъди такъв, какъвто си, и постъпвай както искаш!“

Слисан от тази мисъл, Кейл се изправи. Дали му е драго? Разбира се. Бичувайки се, той се предпазваше от бичуването на другите. Мисълта му се стегна. Дай парите, но ги дай така, между другото. Недей да зависиш от нищо. И нищо не очаквай. Само ги дай, и толкова. И още отсега зарежи всичко. Дай! Давай! Дай този ден на Арон! Защо не? Скочи и хукна към кухнята.

Арон държеше кожата на пуйката, а Ли тъпчеше пълнежа в отворените й вътрешности. Фурната вече цвъртеше и пропукваше от увеличаващата се горещина.

— Чакайте сега да видим — почна Ли, — пуйката е девет килограма, по четирийсет минути на килограм, тоест девет по четирийсет — триста и шейсет минути, а това прави шест часа. Сега колко е часът? Значи дванайсет без единайсет, един без дванайсет… — И продължи да пресмята с пръсти.

— Като свършиш, Арон — обади се Кейл, — хайде да се поразходим.

— Накъде? — попита Арон.

— Из града. Искам нещо да те питам.

Кейл заведе брат си отсреща, до „Берж & Гарисиер“, вносители на тънки вина и ликьори.

— Имам тук някакви пари — каза той. — Помислих си, ако искаш, да купиш вино за обяда. Аз ще ти услужа.

— А какво вино?

— Дай да направим истински празник. Да вземем шампанско, това ще ти бъде подаръкът.

— Още сте малки, момчета — сряза ги Джо Гарисиер.

— Но не и за обяд, нали?

— Не мога нищо да ви продам. Съжалявам.

— Аз ще ви кажа какво ще направим — рече Кейл. — Ще ви платим, а вие ще изпратите шампанското направо на баща ни.

— Така може — съгласи се Джо Гарисиер. — Имаме малко „Яребиче око“… — И протегна устни, сякаш го опитваше.

— Какво представлява? — попита Кейл.

— Шампанско, прелестно, на цвят е също като око на яребица, розово, ама по-тъмно. И сухо. Четири и петдесет бутилката.

— Не е ли много скъпо? — попита Арон.

— Разбира се, че е скъпо! — засмя се Кейл. — Изпратете три бутилки, Джо! — А на Арон повтори: — Това ще е твоят подарък!

3

На Кейл денят му се стори безкраен. Имаше желание да излезе от къщи, но не успя. В единайсет Адам отиде до затвореното мобилизационно бюро да поразмишлява над документите на следващата партида младежи. Арон изглеждаше абсолютно спокоен. Седнал във всекидневната, той разглеждаше карикатурите от старите броеве на „Ривю ъв Ривюз“. Уханието на кипващите сокове в печащата се пуйка прииждаше от кухнята и почваше да пълни цялата къща. Кейл се прибра в стаята си, извади подаръка си и го сложи на масата. Реши да напише картичка, която да прикрепи на пакетчето. „На татко от Кейлъб“… „На Адам Траск от Кейлъб Траск“.

Накъса картичките на малки късчета и ги пусна в тоалетната. Защо да му ги дава днес? — размисли се той. Утре ще отиде незабелязано при него и ще му каже: „Това е за тебе.“ После ще се махне. Така ще е по-лесно. „Не — рече си на глас, — искам и другите да видят!“ Така трябваше да бъде. Но в дробовете си усещаше пристягане, дланите му се изпотиха от вълнение, сякаш му предстои да излезе на сцена. Спомни си онази сутрин, когато баща му го освободи от полицейския участък. Топлотата и близостта — ето кои неща не можеха да се забравят, също и доверието на Адам. Да, той дори го бе изрекъл: „Вярвам ти.“ И Кейл се бе почувствал по-добре.

Към три часа чу, че баща му се връща. Откъм всекидневната долитаха тихо разговарящи гласове. Кейл също отиде. Адам тъкмо казваше:

— Времената вече са други. Мъжът трябва да бъде специалист, иначе заникъде не е. Навярно затова толкова се радвам, че се записа в колежа.

— Мислел съм по въпроса — рече Арон, — но ми е чудно.

— Няма какво повече да мислиш. Първият ти избор е бил правилен. Я ме виж мене. Знам по малко за хиляда неща, но за нито едно не зная достатъчно, за да си изкарвам хляба в подобни времена. — Кейл тихо приседна. Адам не го забеляза. Лицето му показваше колко се е съсредоточил. — Нормално е човек да иска синът му да преуспее — продължи той. — А може би виждам нещата по-добре от тебе.

— Кухненската везна май нещо е мръднала — заяви Ли, подавайки глава от кухнята. — Пуйката ще се изпече по-рано от предвиденото по таблицата. Басирам се, че тази птица съвсем не е девет килограма.

— Ти само гледай да не изстине — рече Адам и продължи: — Старият Сам Хамилтън бе разбрал накъде вървим. Казваше, че вече не могат да съществуват всестранни философи. Бремето на познанието е твърде голямо, за да може да го възприеме един-единствен мозък. И предвиждаше, че ще дойде ден, когато отделният човек ще знае само една малка част, но ще я владее добре.

— Да — каза Ли от вратата, — но не го одобряваше. Презираше този ден.

— Наистина ли? — попита Адам.

Ли влезе в стаята, стиснал в дясната си ръка големия черпак и подложил лявата си шепа отдолу от страх да не капне на килима. Но вече в стаята, забрави това, размаха черпака и по пода покапа пуйча мазнина.

— Сега, като ме питаш, не съм сигурен — каза той. — Не зная той ли го презираше, или аз го намразих покрай него.

— Не се вълнувай толкова — рече му Адам. — Вече ми се струва, че щом се захванем да обсъждаме нещо, ти го приемаш като лична обида.

— Може би знанието става все по-огромно, а хората се смаляват — каза Ли. — Може би от това, че са коленичили пред атомите, душите им добиват атомни размерчета. И навярно тесният специалист не е нищо друго освен един страхливец, който се бои да надникне извън своето кафезче. Помислете си само какво загубва тесният специалист — целия свят отвъд неговата ограда!

— Ние говорехме единствено за това да преживяваш.

— Да преживяваш или да трупаш пари — възбудено каза Ли. — Лесно е да се печелят пари, ако става дума за парите, от които имаш нужда. Но с нищожни изключения, хората не искат пари. Те искат разкош, искат да бъдат обичани, да им се възхищават.

— Добре. Но ти лично какво имаш против колежа? За това беше думата.

— Извинявам се — рече Ли, — прав си, изглежда, твърде много се паля. Не, аз нямам нищо против колежа, стига това да е мястото, където човек може да отиде, за да научи в какво съотношение се намира към целия свой свят. Такова място ли е колежът, кажи, Арон?

— Не зная — отвърна Арон. Откъм кухнята се разнесе съскане.

— Тия проклети дреболии кипнаха! — извика Ли и се стрелна към вратата.

Адам го проследи с привързаност в очите.

— Какъв добър човек! Какъв предан приятел!

— Дай Боже да доживее сто години! — обади се Арон.

— Отде знаеш — засмя се баща му, — че вече не е стогодишен?

— Как върви работилницата за лед, татко? — изведнъж попита Кейл.

— Добре. Плаща си разноските, докарва и малка печалба… Защо?

— Намислил съм как да я направим наистина доходоносна.

— Не днес — побърза да го прекъсне Адам. — Ако не забравиш, в понеделник, но днес не. Знаете ли, не помня откога не съм се чувствал толкова добре. Чувствам се, ако щете, някак изпълнен. Дали е само от добрия сън снощи и от хубавата баня, или е може би защото всички сме заедно и нямаме тревоги? — Усмихна се на Арон. — Разбрахме какво означаваш за нас чак когато замина.

— Беше ми мъчно за дома — призна си Арон. — Първите дни ми се струваше, че ще умра.

С порозовели страни при тях радостно се втурна Абра.

— Забелязахте ли, че на връх Торо има сняг? — попита ги тя.

— Да, видях — каза Адам. — Казват, това означавало, че предстои добра година. Може и ние да се възползваме.

— Вкъщи едва съм хапнала — рече Абра, — не исках да си развалям апетита за тука.

Като изветрял старец Ли започна да се извинява за обяда. Първо обвини газовата печка, която не нагрявала като старите печки с дърва. Сетне обвини новата порода пуйки, на които липсвало нещо, което пуйките поначало притежавали. Но когато му казаха, че се държи като дърта госпожица, която си проси да я похвалят, разсмя се. За сливовия пудинг Адам отвори шампанското и тържествено напълниха чашите. На масата се възцари официална атмосфера. Предложиха се наздравици. Пиха за здравето на всеки присъстващ и когато дойде редът на Абра, Адам произнесе малка реч. Очите й светеха, а под масата Арон я държеше за ръката. Виното притъпи притеснението на Кейл и той вече не се страхуваше от подаръка си. След като си изяде пудинга, Адам рече:

— Струва ми се, че никога не сме прекарвали по-хубаво Деня на благодарността.

Кейл бръкна в джоба си, измъкна привързаното с червена панделка пакетче и го бутна пред баща си.

— Какво е това? — попита Адам.

— Подарък.

Адам явно се зарадва.

— Уж не е Коледа, а имаме и подаръци. Интересно, какво ли може да бъде?

— Носна кърпа! — подхвърли Абра.

Адам развърза омърляната джуфка, разгъна хартията и се вторачи в банкнотите.

— Какво е това? — каза Абра и се изправи да види по-добре. Арон се наведе напред. Застанал на вратата, Ли се стараеше да прикрие тревогата в лицето си. Метна един поглед към Кейл и забеляза в очите му пламъчета на радост и тържество. Адам бавно раздвижи пръсти и пръсна във ветрило хартийките със златно покритие. Гласът му сякаш прозвуча от много далеч:

— Какво е това? Какво… — И млъкна.

— Това е — преглътна Кейл, — … аз ги спечелих… да ти ги дам, за да… за компенсация на загубата от марулите.

Адам полека вдигна глава.

— Ти си ги спечелил? Как?

— С мистър Хамилтън… заедно… от фасул… — След това забърза: — Купихме го на зърно по десет цента и когато цените скочиха… За тебе са, петнайсет хиляди долара. Всичките са за тебе.

Адам посегна към новите банкноти, събра ги по ръбовете, сгъна хартията и подгъна краищата, поглеждайки безпомощно към Ли. Кейл долови във въздуха усещането за бедствие, за предстояща катастрофа, стори му се, че пада под тежестта на някакво замайване. Сетне чу баща си да казва:

— Трябва да ги върнеш.

Почти също тъй отдалеч долетя и собственият му глас:

— Да ги върна? На кого да ги върна?

— На хората, от които си ги взел.

— На Британската изкупвателна компания? Те няма как да си ги вземат. По цялата страна дават двайсет и пет цента за фасула.

— Върни ги тогава на фермерите, които сте ограбили.

— Ограбили? — извика Кейл. — Платили сме им по четири цента килограма над пазарски цени. Не сме ги ограбили! — Кейл изпита чувството, че виси в пространството, а времето като че е спряло.

Баща му дълго мълча. Думите му после сякаш идваха на огромни промеждутъци.

— Аз изпращам момчета на война — каза той. — Подписвам се и те заминават. Едни ще загинат, други ще лежат безпомощни с откъснати ръце и крака. Никой няма да се върне невредим. Мислиш ли, синко, че бих могъл да печеля от това?

— Но аз го направих заради тебе — рече Кейл. — Исках да получиш тия пари за компенсация на загубата.

— Не ги искам, Кейл. А и марулите… мисля, че не се захванах с тях заради печалбата. Беше нещо като на игра, да се види мога ли да доставя марули чак там. Но загубих. Не ги искам парите. — Кейл гледаше право пред себе си. Погледите на Ли, Арон и Абра сякаш пълзяха по страните му. Но не откъсваше очи от устните на баща си. — Хареса ми, че ти е хрумнало да ми направиш подарък — продължи Адам, — и ти благодаря, дето си го помислил…

— Ще ги скрия — прекъсна го Кейл, — ще ги пазя за тебе.

— Недей. Никога няма да ги поискам. Щях да бъда толкова щастлив, ако можеше да ми дадеш каквото ми даде брат ти, да се гордея с онова, което върши, да се радвам на това, че напредва. А парите, дори чистите пари, тук нямат място. — Очите му се разтвориха и той попита: — Наскърбих ли те, сине? Не се ядосвай. Ако искаш нещо да ми подариш, дай ми добър живот. Това бих оценил. — Кейл почувства, че се задушава. По челото му изби пот, на езика усети солено. Изведнъж стана и столът му се събори. Притаил дъх, той побягна от стаята. Адам се провикна подире му: — Не ми се сърди, сине!

Оставиха го необезпокояван. Седя в стаята си, подпрял лакти на писалището, мислейки, че ще се разплаче, но не се разплака. Помъчи се да даде воля на риданието, но сълзите се спираха в нажеженото желязо на главата му. След време дишането му стана по-равномерно и той долови, че умът му е заработил потайно и безшумно. Поиска да усмири злобата на безмълвните си мисли, но те се изплъзваха встрани и продължаваха нататък. Борбата с тях ставаше все по-вяла — омразата проникваше вече в цялото му тяло, отравяйки всеки нерв. И усети, че ще изгуби контрола над себе си. Сетне настъпи момент, в който и контролът, и страховете отстъпиха назад и мозъкът му изкрещя от болезнена победа. Ръката му се протегна към молива и взе да чертае върху подложката от попивателна малки, последователни и гъсти спирали. Когато час по-късно при него влезе Ли, той бе начертал стотици непрекъснато смаляващи се спирали и изобщо не вдигна глава. Ли внимателно затвори вратата.

— Донесох ти кафе — рече той.

— Не искам. Впрочем дай го. Благодаря ти, Ли. Много мило, дето си се сетил.

— Стига! — смъмри го Ли. — Стига, ти казвам!

— Кое стига? Какво искаш да спра?

— Веднъж, когато ме попита — неловко почна Ли, — аз ти бях казал, че всичко е вътре в тебе. Казах ти, че можеш да го овладееш, стига да искаш.

— Кое да овладея? Не разбирам за какво говориш.

— Не ме ли чуваш? — каза Ли. — Стига ли нещо до главата ти? Кейл, не знаеш ли за какво става дума?

— Чувам те, Ли. Какво ми казваш?

— Той не можеше другояче, Кейл. Природата му е такава. Само така би постъпил, друг избор той няма. Но ти имаш. Не ме ли чуваш? Ти имаш избор.

Спиралите бяха станали толкова малки, че линиите на молива се сливаха и образуваха блестяща черна точка.

— Не вдигаш ли много шум за нищо? — тихо рече Кейл.

— Ти май се заблуждаваш. Ако те слуша човек, ще си рече, че съм убил някого. Откажи се, Ли! Остави!

В стаята стана тихо. Когато след миг Кейл се извърна, в нея нямаше никого. Над чашата кафе на масата се издигаше перушина от пара. Кейл изпи кафето както си беше парещо и отиде във всекидневната. Баща му го посрещна с извиняващ се поглед.

— Извинявай, татко — рече Кейл, — не знаех какво точно ще си помислиш. — Взе пакетчето с парите, оставено върху дъската над камината, и го напъха във вътрешния си джоб, където бе стояло доскоро. — Ще видя какво мога да направя. — И уж небрежно попита: — А къде са останалите?

— О, Абра трябваше да се прибира и Арон отиде да я изпрати. А Ли излезе.

— Възнамерявам и аз да се поразходя — рече Кейл.

4

Бе вече късна ноемврийска нощ. Кейл открехна предната врата на един пръст и забеляза раменете и главата на Ли, очертани върху бялата стена на Френската пералня отсреща. Седнал на стъпалата в дебелото си палто, той му заприлича на вързоп. Кейл затвори безшумно вратата и се върна през всекидневната.

— От шампанското човек ожаднява — рече той, но баща му не вдигна глава.

Кейл се измъкна през задния вход и прекоси повяхващата градина на Ли. Прехвърли се през високата ограда, намери широката две стъпки дъска, служеща за мост над черното тинесто блато, и се озова на улица „Кастровил“ между пекарната на Ланг и тенекеджийницата. Закрачи към улица „Каменна“, където се намира католическата църква, свърна вляво покрай къщите на Кариага, Уилсън и Забала, сетне пак вляво излезе на Централния булевард при дома на Стайнбекови. Две преки по-нататък отново зави наляво покрай училището „Уест Енд“. Тополите покрай училищния двор бяха почти окапали, но тук-там на вечерния вятър все още се суетеше по някой пожълтял лист. Съзнанието на Кейл не усещаше нищо. Той дори не разбра, че въздухът се е изстудил от мразовития планински ветрец. Три преки напред той зърна брат си — идваше към него и мина под уличната лампа. Позна го по стойката и походката. Кейл забави крачка и когато Арон наближи, обади се:

— Здрасти. Излязох да те намеря.

— Съжалявам за днес следобед — рече Арон.

— Ти с нищо не си виновен, тури му пепел. — Обърна се и двамата поеха един до друг. — Искам да дойдеш с мене — рече Кейл, — искам нещо да ти покажа.

— Какво е то?

— А, това е изненада. Но е страшно интересно, ще видиш.

— Ще се бавим ли много?

— Не много. Изобщо няма да се бавим.

И свиха по Централния булевард към улица „Кастровил“.

5

Сержант Аксел Дейн обикновено отваряше наборното бюро в Сан Хосе към осем часа, но закъснееше ли, отваряше ефрейтор Кемп, а Дейн нямаше причини да се оплаква. Аксел съвсем не беше необикновен случай. Службата му в армията на Съединените щати в мирния период между Испанската война и войната с германците го бе направила напълно негоден за безинтересното и неподредено битие на цивилен гражданин. В това го бе убедил и месецът между двете му поредни постъпвания на работа във войската. А тия две постъпвания в мирновременната армия пък го направиха напълно негоден за бойни действия; бе изучил достатъчно номера как да се измъква от тях. Наборното бюро в Сан Хосе доказа, че той знае как да си гледа живота. Флиртуваше с най-малката дъщеря на Ричи, а тя живееше в Сан Хосе.

Кемп не притежаваше такъв стаж, но бързо усвояваше основните правила. Разбирай се със сержанта и когато е възможно, избягвай всякакви офицери. Той нямаше нищо против дребните неприятности, които му сервираше Дейн.

И така, в осем и половина Дейн влезе в бюрото и свари ефрейтор Кемп заспал на писалищната маса, а пред него седеше и чакаше едно момче с уморен вид. Дейн погледна момчето, сетне заобиколи дървената преграда и сложи ръка върху рамото на Кемп.

— Скъпи — рече той, — чучулигите вече пеят, зората се пукна. — Кемп вдигна глава от ръцете си, обърса нос с опакото на едната и подсмъркна. — Това е моят сладур — поясни сержантът. — Ставай, имаме клиент.

Кемп присви гурелясали очи.

— Войната може да почака — измънка той.

Дейн се вгледа по-внимателно в момчето.

— Господи, та той бил хубавец! Дано се погрижат за него по-добре. Ефрейторе, ти може би смяташ, че той е решил да се вдигне на оръжие против врага, но аз мисля, че иска да се отърве от любовта.

На Кемп му олекна: сержантът не беше напълно трезвен.

— Според теб бил е оскърбен от някоя дама? — Бе готов да подхване всяка игра, която сержантът измисли. — И си мислиш, че случаят е за Чуждестранния легион?

— Ами ако е решил да избяга от себе си?

— Знам го тоя филм — каза Кемп. — Разправя се за един подъл мръсник, сержант…

— Аз не вярвам — рече Дейн. — Ела насам, моето момче. Осемнайсет, нали?

— Да, сър.

— Какво ще кажеш? — обърна се Дейн към подчинения си.

— Страхотия! — рече Кемп. — Ще кажа, че щом са достатъчно едри, значи са и достатъчно стари.

— Да речем, че си на осемнайсет — каза сержантът. — И ще поддържаме тази възраст, така ли?

— Да, сър.

— Ето, попълни този формуляр. Като решиш точно в коя година си роден, напиши я ей тука и я запомни!