Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- East of Eden, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Кръстан Дянков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 347 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- elli (2008)
- Допълнителна корекция
- BHorse (2008)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2013 г.)
Издание:
Джон Стайнбек. На изток от Рая
Роман. Първо издание
Народна култура, София, 1986
679 с.
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
- — Корекции от Диан Жон
Статия
По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
На изток от рая | |
East of Eden | |
Автор | Джон Стайнбек |
---|---|
Първо издание | 1952 г. САЩ |
Издателство | The Viking Press |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
ISBN | ISBN 9547331434 |
На изток от рая в Общомедия |
„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.
Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.
Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесет и шест годишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.
„На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.
Външни препратки
- „На изток от рая“ на сайта „Моята библиотека“ – Пълен текст на български език.
- Стайнбек, Джон. На изток от рая. ИК „Прозорец“, 2000. ISBN 9547331434.
Глава 31
1
Цяла сутрин Адам снова, размишлявайки, из къщата и по пладне отиде да намери Ли, който обръщаше с лопатата тъмната наторена пръст в зеленчуковата градина, за да насади своя пролетен зарзават: моркови и цвекло, репи, грах и зелен фасул, алабаши и къдраво шотландско зеле. Лехите бяха отбелязани с право изопнати канапи, като на крайните колчета беше привързал торбичките със семената, да му определят кое докъде. В единия ъгъл на градината, в очакване да отмине опасността от замръзване, стъклена рамка предпазваше готовите за присаждане домати, капии и зеле.
— Май се държах глупаво — поде Адам.
Ли се подпря на лопатата и спокойно го погледна.
— Кога тръгвате? — попита той.
— Мислех да хвана тоя в два и четирийсет. Ще мога да се върна с другия в осем.
— Както знаете, можеше и с писмо — рече Ли.
— Мислех за това. Ти би ли написал писмо?
— Не. Прав сте. По тая част съм кукуригу, никакви писма.
— Трябва да отида — каза Адам. — Какво ли не ми идваше на ума, но някакъв камшик все ме връщаше към това.
— Човек може да бъде безчестен по много начини — каза Ли, — но не и по този. Ами на добър час! Ще ми бъде интересно да чуя какво е казала и какво смята да прави.
— Ще взема двуколката — каза Адам. — Ще я оставя в обора на Кинг Сити. Ще ме хванат дяволите, ако подкарам „Форда“ сам.
Беше четири и петнайсет, когато Адам се изкачи по паянтовата стълба и почука на излющената врата към публичния дом на Кейт. Отвори я нов портиер, някакъв финландец с квадратно лице, по риза и панталони; дългите му ръкави се придържаха от червени копринени ластици. Остави Адам да почака на верандата, върна се след миг и го покани в трапезарията. Тя представляваше обширна, гола стая, чиито стени и дървения бяха боядисани в бяло. Средата й се заемаше от продълговата маса, покрита с бяла мушама, върху която паниците и чашите, обърнати върху своите чинийки, бележеха всяко място.
Кейт седеше начело на масата, а пред нея, разтворена, лежеше счетоводната книга. Беше строго облечена, със зелена козирка над челото, а в пръстите си нервно въртеше жълт молив. Когато Адам застана на прага, тя го погледна безстрастно и попита:
— Сега какво искаш?
Финландецът стоеше зад Адам. Вместо да отговори, Адам пристъпи към масата и остави писмото върху книгата пред нея.
— Какво е това? — попита тя и без да дочака обяснение, бързо го прочете. — Излез и затвори вратата! — обърна се към финландеца. Адам седна до нея, избутвайки приборите встрани, за да си сложи шапката. Когато вратата се затвори, Кейт попита: — Шега ли е това? — И сетне: — Не, ти не си от хората, които се шегуват — а след като размисли, — може би брат ти се шегува. Сигурен ли си, че е умрял?
— Само това писмо съм получил — отвърна Адам.
— А какво искаш от мене? — Адам сви рамене. — Ако си решил да ти се подписвам някъде, сбъркал си адреса. Какво искаш?
Адам прокара бавно пръста си по черната панделка, опасваща шапката му.
— Запиши си адреса на адвокатите и влез в лична връзка с тях.
— Какво си им казал за мене?
— Нищо — рече Адам. — Писах на Чарлз и бях отбелязал, че ти живееш в друг град, нищо повече. Когато писмото стигнало, той бил вече мъртъв. Получили го адвокатите. Впрочем те пишат за това.
— Изглежда, че тоя, дето е надраскал послеписа, ти е приятел. Какво му отговори?
— Още не съм отговарял.
— И какво възнамеряваш да пишеш в отговор?
— Същото. Че живееш в друг град.
— Не можеш да твърдиш, че сме разведени, защото не сме.
— Нямам и намерение.
— Знаеш ли колко ще ти струва, за да откупиш моя дял? Четирийсет и пет хиляди в брой.
— Не.
— Какво „не“! Не можеш да се пазариш.
— Не се пазаря. Прочете писмото и знаеш колкото и аз. Прави каквото искаш.
— Защо си толкова наперен?
— Чувствам се сигурен.
Тя го погледна изпод прозрачната зелена козирка. Върху нея, като лозички, падащи на зелен покрив, се виеха няколко къдрици.
— Адам, ти си глупак. Ако си беше мълчал, никой нямаше да разбере, че съм жива.
— Зная.
— Знаеш? Помислил си, че ще ме е страх да претендирам за парите? Ако си го мислел, значи си още по-голям глупак.
— На мен ми е все едно какво ще направиш — търпеливо рече той.
Тя му се усмихна цинично.
— Все ти е едно, така ли? Ами ако ти кажа, че в канцеларията на шерифа има една заповед с постоянна сила, оставена от предишния шериф, в която се казва, че ако някога използвам твоето име или си призная, че съм твоя жена, веднага ще ме изгонят от околията и от щата? Това не те ли блазни?
— Да ме блазни за какво?
— Да ме изгонят и ти да прибереш всичките пари.
— Нали аз ти донесох писмото — спокойно каза той.
— Искам да зная защо.
— Мен не ме интересува ти какво мислиш, нито пък какво мислиш за мене. В завещанието си Чарлз ти е оставил пари и не е предвидил никакви условия. Лично не съм виждал завещанието, но е имал желание да ти остави парите.
— Играеш опасна игра за петдесет хиляди долара — каза тя, — но няма да ги получиш. Не знам какъв номер си намислил, но ще разбера. Аз какво мисля ли? Че не си умен. Кой ти дава подобни съвети?
— Никой.
— Ами китаецът? Той е умен.
— Не ми е давал никакви съвети. — На Адам му стана любопитно, че съвсем не се вълнува. Имаше чувството, че изобщо не се намира тук. Когато я погледна, с изненада долови нещо, което преди не бе виждал — Кейт се страхуваше, страхуваше се от него. Но защо? Тя се овладя и пропъди страха от лицето си.
— Правиш го, защото си честен, това ли е? Просто си толкова захаросано добър, че не си струва да живееш.
— Това не ми е хрумвало — каза Адам. — Парите са си твои, а аз не съм крадец. Безразлично ми е твоето мнение.
Кейт избута козирката си нагоре.
— Искаш да ми внушиш, че просто изсипваш тия пари в скута ми. Добре, аз ще разбера накъде биеш. Недей да мислиш, че няма да се погрижа за себе си. Смяташ ли, че ще се хвана на такава глупава въдица?
— Къде си получаваш пощата? — търпеливо попита той.
— Защо те интересува?
— Ще пиша на адвокатите да се свържат с тебе.
— Да не си посмял! — каза тя, сложи писмото в счетоводната си книга и я затвори. — Ще го задържа. Ще поискам юридически съвет. Да не мислиш, че няма? Хайде сега, можеш да захвърлиш невинността си.
— Направи го ти! — рече Адам. — Искам само да получиш своето. Чарлз ти е завещал парите. Не са мои.
— Ще ти разкрия номера, ще видиш.
— Предполагам, че няма да го разбереш — каза Адам. — Голяма работа! Има толкова неща, които и аз не мога да разбера. Не разбирам как можеш да стреляш в мен и да изоставяш синовете си. Не разбирам как можеш ти, или който и да било, да живееш по този начин — и посочи с ръка къщата.
— Кара ли те някой да разбираш?
Адам се изправи и си взе шапката от масата.
— Май това е всичко. Сбогом. — И тръгна към вратата.
— Променил си се, мистър Мишок — провикна се тя след него. — Да не би най-после да имаш жена?
Адам спря и бавно се обърна със замислен поглед.
— Не беше ми идвало преди — каза той и запристъпва към нея, додето ръстът му почти не я затисна; наложи се тя да извие главата си назад, за да го гледа в лицето. — Казах, че не те разбирам — полека продължи той, — но едва сега ми стана ясно ти какво не разбираш.
— Какво не разбирам аз, мистър Мишок?
— Ти познаваш грозното у хората. Показа ми ония снимки. И се възползваш от всички тъжни и слаби неща у човека, а той ги притежава, Господ да му е на помощ.
— Всеки…
— Но ти — продължи Адам, сепнат от мисълта си, — точно така, ти не познаваш останалото. Не вярваш, че съм ти донесъл писмото, защото не ти искам парите. Не вярваш, че съм те обичал. А мъжете, които идват тук, при тебе, със своята грозота, мъжете от снимките, ти не вярваш, че тези мъже могат да носят в себе си и нещо добро, нещо красиво. Виждаш само едната страна и си мислиш — нещо повече, сигурна си, — че това е всичко.
Тя се изсмя подигравателно:
— Вятър те вее тебе! Какъв чудесен мечтател е станал мистър Мишока! Прочетете ми една проповед, мистър Мишок!
— Няма! Няма, защото ми е ясно, че една част от тебе липсва. Има хора, които не различават зеления цвят, но цял живот не са в състояние да го разберат. Според мен ти само отчасти си човек. Но с нищо не мога да ти помогна. Чудно ми е само дали някога си почувствала, че около теб има нещо невидимо. Би било ужасно, ако проумееш, че го има, а не можеш нито да го видиш, нито да го усетиш. Ужасно би било.
Кейт блъсна стола си назад и стана. Свити от двете й страни, юмруците й се криеха в диплите на полата. Постара се да прикрие пискливостта, която се вмъкна в гласа й.
— Нашият Мишок бил философ! — рече тя. — Но и за тази работа Мишокът го бива, колкото и за други неща! Нещо да си чувал за халюцинациите? Ако има неща, които не мога да видя, не смяташ ли за възможно това да са някакви сънища, които болнавият ти мозък е измайсторил?
— Не смятам — каза Адам. — Не смятам. И съм сигурен, че и ти не смяташ. — Обърна се, излезе и затвори вратата.
Кейт седна и се вторачи в затворената врата, без да осъзнава, че юмруците й нечуто бият бялата мушама. Разбра обаче, че белият четириъгълник на вратата се размаза от сълзите й, че цялото й тяло се тресе от нещо, напомнящо и гняв, но и тъга.
2
Когато Адам си излезе от Кейт, до тръгването на влака му за Кинг Сити оставаха повече от два часа. Някакъв порив го накара да свие от Главната улица и да се отправи по „Централното авеню“ към номер 130, високата бяла къща на Ърнест Стайнбек. Беше безупречна, приветлива къща, достатъчно широка, без да е претенциозна, заградена отвред с бял стобор, подстригана трева и рози и глицинии, пълзящи по белите й стени. Адам се изкачи по широките стъпала на верандата и натисна звънеца. Към вратата се приближи Олив, открехна я едва, а от двете й страни надничаха Мери и Джон. Адам свали шапка.
— Не ме познавате. Казвам се Адам Траск. Баща ви беше мой приятел. Дощя ми се да поднеса почитанията си на мисис Хамилтън. Тя ми помогна при раждането на близнаците.
— Ама моля ви се! — каза Олив и разтвори широките крила на вратата. — Чували сме за вас. Само миг! Нали виждате, създали сме на мама нещо като убежище… — Потропа на една врата в дъното на широкия хол и извика: — Майко! Един твой приятел иска да те види. — Отвори му и го покани в приятната стая, обитавана от Лайза. — Мен ще ме извините — рече тя на Адам, — Катрина задушава пилешко и аз трябва да я наблюдавам. Джон! Мери! Тръгвайте с мене! Хайде!
Лайза му се стори още по-дребничка. Седнала на плетен стол-люлка, тя бе много, много остаряла. Носеше дреха с широки поли от вълнена черна алпака, прищипната под шията от игла, на която със златни букви пишеше „Мама“. Приятната стаичка, едновременно спалня и всекидневна, бе претрупана от фотографии, шишета с тоалетна вода, дантелени игленици, четки и гребени, както и множеството порцеланови или сребърни украшения, подарявани за рождени дни и Коледи. На стената висеше голяма оцветена снимка на Самуел, хванала неговото хладно и безразлично достойнство, една изчистена и подправена отдалеченост, каквато приживе не бе притежавал. В снимката го нямаше онова негово излъчване, нямаше я изпитателната му жизнерадост. Висеше в тежка позлатена рамка и за ужас на дечурлигата очите й те следяха където и да си в стаята.
На плетената масичка до Лайза стоеше кафезът на папагала Поли, който Том бе купил от един моряк. Беше стара птица, славеща се с петдесетгодишна възраст, прекарала суров живот и придобила грубия език на корабния бак. Как не се мъчи Лайза, но така и не успя да замени живописния речник на младостта му с псалмопения. Поли завъртя глава да разгледа Адам и внимателно почеса с крак перушината около клюна си, при което безстрастно изрече:
— Изплюй камъчето, копеле!
Лайза му се намръщи.
— Поли — строго го смъмри тя, — това не е учтиво!
— Мръсно копеле! — установи Поли.
Лайза пренебрегна тази нецензурност и протегна тъничката си ръка.
— Мистър Траск, толкова се радвам да ви видя! Ще поседнете, нали?
— Минавах и си рекох да поднеса своите съболезнования.
— Получихме цветята ви — каза тя. Спомняше си всеки букет, пристигнал в къщата през това време. Адам бе изпратил един чудесен венец от имортели.
— Сигурно не ви е лесно да преустройвате живота си. — Очите на Лайза се препълниха и тя звучно затвори уста, да прикрие слабостта си. — Не би трябвало да човъркам скръбта ви — продължи Адам, — но той и на мене ми липсва.
Лайза извърна глава.
— Как са при вас нещата? — попита тя.
— Тази година е добре. Доста дъжд падна. Фуражът вече избуя…
— Том ми писа.
— Закопчай се! — извика папагалът. Лайза го погледна с онзи укор, с който се обръщаше към растящите си деца, когато почнеха да се бунтуват.
— Какво ви води в Салинас, мистър Траск? — попита тя.
— Ами работа — каза той и седна на един от плетените столове, който изстена под тежестта му. — Възнамерявам да се преселя тук. Казвам си, че може да е по-добре за синовете ми. Много са сами горе в чифлика.
— На нас никога не ни е било самотно в чифлика — сухо рече тя.
— Мисля, че тук поне училищата са по-добри. Нека се възползват моите близнаци.
— Дъщеря ми Олив нали преподаваше в „Пийч Трий“ и в „Плейто“, и в „Биг Сър“! — Тонът й не оставяше съмнение, че от тези не е имало по-свестни училища. Адам изпита топло възхищение към желязната й вежливост.
— Просто размишлявах по тия въпроси — каза той.
— Деца, които растат на село, са по-добре! — Такъв беше законът и тя можеше да го докаже със собствените си синове. Сега интересът й се насочи към него. — Да не би да търсите къща в Салинас?
— Мда, как да кажа, именно търся…
— Идете при дъщеря ми Деси — рече тя. — Деси иска да се върне във фермата при Том. Има чудесна малка къща на пряката при пекарната на Рейно.
— Непременно ще отида — каза Адам. — Още сега ще отида. Радвам се, че ви сварих толкова добре.
— Благодаря ви — рече тя, — удобно ми е тук. — Адам вече се приближаваше до вратата, когато тя се обади: — Мистър Траск, виждате ли се понякога със сина ми Том?
— Не, не съм го виждал. Нали разбирате, почти не напускам чифлика.
— Бих желала да отидете и да го видите — оживено рече тя. — Струва ми се, че е самотен. — И млъкна, сякаш се ужаси от това размекване.
— Ще отида, непременно ще отида. Довиждане, госпожо. Затваряйки вратата, чу папагалът да вика „Закопчай се, мръсно копеле!“, а Лайза го сгълча: „Поли, ако не внимаваш какво говориш, ще те пребия!“
Адам излезе от къщата и се отправи по свечеряващата се улица към Главната. До Френската пекарна на Рейно забеляза къщата на Деси, разположена в малка градина. Дворът бе гъсто обрасъл с високи птичи дрянове, които почти скриваха постройката. На градинската врата бе прикована усърдно изписана табела: „Деси Хамилтън, шивачка“.
На ъгъла на Главната и Централното авеню, с витрини, гледащи и към двете улици, се намираше гостилницата „Сан Франциско“. Адам влезе да хапне нещо за вечеря. На ъгловата маса седеше Уил Хамилтън и нагъваше котлет.
— Ела, седни при мене — подвикна той на Адам. — По работа ли?
— Да — каза Адам. — Бях на гости на майка ти.
Уил остави вилицата си.
— Дошъл съм за час, но не отидох да я видя, защото се вълнува. А сестра ми Олив ще обърне къщата, за да ми приготви специална вечеря. Просто не исках да ги безпокоя. Освен това трябва веднага да се връщам. Поръчай си котлет, добре ги правят. Как е мама?
— Жена с огромен кураж — каза Адам. — Всеки път й се възхищавам все повече.
— Такава си е. Просто не знам как е могла да запази ума си бистър с всички нас, че и с баща ми.
— Котлет, не много голям — поръча Адам на келнера.
— С картофи?
— Не. Впрочем да, пържени по френски. Майка ти се тревожи за Том. Как е той?
Уил изряза тлъстината по краищата на котлета си и я отмести към ръба на чинията.
— Има основания да се тревожи — рече той. — Нещо става с Том. Блее и се мъкне насам-натам като паметник.
— Според мен той много се облягаше на Самуел.
— Твърде много — съгласи се Уил. — Прекалено много. И сега, изглежда, не може да го преодолее. В известни отношения Том е като едно голямо бебе.
— Ще мина да го видя. Майка ти казва, че Деси щяла да се връща на ранчото.
Уил остави ножа и вилицата на покривката и зяпна Адам.
— Дума да не става! Няма да й разреша.
— Защо?
Уил застана в защитна позиция.
— Ами че защото тук си има прекрасна работа. Печели добре. Как ще захвърли всичко това? Срамота! — Пое ножа и вилицата, отряза си парче тлъстина и го пъхна в устата си.
— Аз ще гоня влака в осем — каза Адам.
— И аз — каза Уил. Повече не му се разговаряше.