Джон Стайнбек
На изток от Рая (33)

2

На връщане в късния следобед към чифлика Том се чувстваше потиснат и наскърбен. Както винаги, Уил бе успял да сдъвче и да изплюе неговото въодушевление. Уил бе подръпвал устната си, беше си разтривал веждите, чеса си носа, бърса си очилата и бе извършил грандиозната операция подрязване и запалване на пура. Идеята за свинете беше изцяло шуплива и Уил бе сполучил да пъхне пръста си в шуплите. От състезанието за жълъдите нищо няма да излезе, макар да не се изясни защо. Цялата работа била несигурна, особено във времена като сегашните. Най-многото и най-доброто, което Уил би могъл да направи, било да се съгласи с обмислянето на въпроса. В един момент по време на разговора Том аха да каже на Уил за Европа, но светкавичният инстинкт го спря. Мисълта да се шляеш из Европа, освен, разбира се, ако не си вече пенсионер и капиталите ти не са вложени в сигурни акции, за Уил би била безумство, в сравнение с което проектът за свинете щеше да бъде чудо на търговската находчивост. Том не му каза нищо и го остави „да обмисли“ със съзнанието, че присъдата ще се противопостави на прасетата и жълъдите.

Горкият Том не знаеше и нямаше как да научи, че сполучливото разглобяване на един проект представлява една от творческите радости за бизнесмена. Да показваш ентусиазъм, значи да се правиш на идиот. А Уил действително щеше да го обмисли. Отделни подробности от проекта направо го очароваха. Том бе напипал нещо много интересно. Щом си в състояние да вземеш прасета на кредит, да ги угоиш с храна, която почти нищо няма да ти струва, да ги продадеш, да си изплатиш заема и да останеш с печалба, значи наистина си свършил голяма работа. Уил нямаше да ограби брат си. Той щеше да се намеси в печалбата му, но Том е мечтател, не можеш да му довериш изпълнението на един очевидно разумен план. Том например дори не знае цената на сланината и вероятните й колебания. Ако всичко потръгнеше добре, от Уил трябваше да се очаква да предложи на Том някакъв значителен подарък — може би дори един „Форд“. Та какво струва един „Форд“ като първа и едничка цена за жълъдите? Всеки човек в долината ще почне да събира жълъди.

Движейки се вече по Хамилтъновия път, Том се чудеше как да съобщи на Деси, че кроежите им нищо не струват. Най-доброто би било да ги замести с някаква нова идея. Как биха могли за една година да спечелят средства, та да заминат за Европа? И внезапно се досети, че не знае колко ще им трябват. Отде да знае колко струва билетът за парахода? Тази вечер ще трябва да изчислят.

Като стигна къщата, бе почти сигурен, че Деси ще изтича да го посрещне. Щеше да си надене най-хубавата маска и да каже някоя шега. Но Деси не изтича. „Сигурно е задрямала“ — помисли си той. Напои конете, прибра ги в яхъра и нахвърли сено в яслите.

Влизайки, Том видя Деси да лежи на дивана с извитото облегало.

— Дремеш ли? — запита той и тозчас забеляза цвета на лицето й. — Деси! — извика. — Какво има?

Тя събра сили да пропъди болката.

— Просто ме заболя стомахът. Здравата ме присви.

— Ох — рече той, — уплаши ме! Аз ги лекувам тия стомашни болки. — И донесе от кухнята чаша млечна течност. Подаде й чашата, а тя попита:

— Какво е това, Том?

— Добрата стара сода. Може малко да ти се повдигне, ама ще свърши работа.

Деси послушно я изпи и се намръщи.

— Помня го тоя вкус — каза тя. — Мама го пиеше, преди да узреят ябълките.

— Лежи си, без да мърдаш — каза той, — аз ще измисля някаква вечеря.

Чу го да трещи в кухнята. Болката се втурна в цялото й тяло. На всичко отгоре облада я и страх. Лекарството бе подпалило стомаха й. След малко се примъкна до саморъчно направената водна тоалетна и се помъчи да повърне содата. Потта от челото й я заслепи. Когато се опита да се изправи, диафрагмата й се стегна и тя не съумя да се освободи.

По-късно Том й донесе малко бъркани яйца, но тя поклати глава едва-едва.

— Не мога. — И му се усмихна. — По-добре да си легна.

— Содата скоро ще си каже думата — увери я Том. — И веднага ще ти мине. — Помогна й да си легне. — Помниш ли какво си яла?

Деси легна в спалнята си и напрегна цялата си воля да надвие болката. Към десет вечерта волята вече губеше почва.

— Том! Том! — извика тя. — Той се показа на вратата със „Световния алманах“ в ръка. — Том — рече тя, — извинявай, но ми е ужасно зле. Страшно ми е лошо.

Том приседна в полумрака на края на леглото й.

— Зле ли те присвива?

— Отвратително.

— Не можеш ли сега да отидеш до тоалетната?

— Не, не сега!

— Ще донеса лампа и ще остана при тебе — каза той. — Дано можеш малко да поспиш. До сутринта ще ти мине. Содата ще помогне.

Волята й отново се наложи и тя попритихна. Том й зачете откъси от алманаха да я разсейва и когато му се стори, че е заспала, прекъсна и задряма на стола до лампата.

Събуди го едва чут вик. Том пристъпи до разбърканата постеля. Очите на Деси бяха мътни и диви като на побеснял кон. От ъглите на устата й се издуваха тлъсти мехури, а лицето й гореше. Том пъхна ръка под завивката — мускулите й бяха стегнати като желязо. В този миг борбата й секна, главата й се отметна назад и върху полузатворените й очи засия светлина.

Том сложи на коня само оглавника и препусна на голо. Пътем се заопипва, измъкна си колана и зашиба уплашеното животно, хукнало като побъркано над каменистия, изровен коловоз.

Заспали на горния етаж на двуетажната си къща на околийското шосе, Дънканови не чуха думтежите на вратата, но чуха трясъка, с който тя се отпра заедно с пантите и ключалката. Докато Ред Дънкан се смъкна на долния етаж с пушка в ръка, Том вече крещеше в телефонната слушалка на централата в Кинг Сити.

— Доктор Тилсън! Повикайте го!… Не ме интересува!… Извикайте го, извикайте го, по дяволите!

Ред Дънкан стоеше сънлив с пушката към Том.

— Да! Да, да, чух! — обади се доктор Тилсън. — Том Хамилтън, ти ли си? Какво й е? Твърд ли е стомахът й?… А ти какво направи?… Сода? Ой, нещастен глупако! — Лекарят бе вече надмогнал яда си. — Том — рече той. — Том, момчето ми, ела на себе си. Върни се и слагай студени кърпи, колкото може по-студени. Предполагам, лед нямаш. Добре, сменяй кърпите! Тръгвам веднага, щом се подготвя. Чуваш ли ме? Том, чуваш ли ме?

Докторът окачи слушалката и се заоблича. Отвори с гневно изтощение стенния шкаф, събра скалпели и пинцети, гъби, маркучи и хирургически конци и ги наблъска в чантата си. Разклати петромаксовата си лампа да се увери, че е пълна, и сложи до нея туба с етер и маска. С будоарна шапчица и пеньоар, жена му погледна от вратата.

— Отивам в гаража — рече доктор Тилсън. — Обади се на Уил Хамилтън и му кажи, че искам да ме закара до бащиния му чифлик. Ако вземе да се опъва, кажи му, че сестра му умира.

3

Том се завърна в ранчото една седмица след погребението на Деси. Яздеше изправен и надут, с изопнати рамене и наведена брадичка, досущ като гвардеец на парад. Всичко бе извършил, без да бърза, изпипано. Конят бе начесан и сресан, шапката стоеше солидно на главата му. Дори Самуел не би се държал по-достойно от Том, който се прибираше сега в старата къща. Той не обърна глава дори когато един ястреб се спусна със свити нокти над някаква кокошка. При обора слезе, напои коня, задържа го за миг на вратата, сетне му върза въжето и насипа ечемик в сандъчето пред яслата. Свали седлото и обърна кечето наопаки да изсъхне. Ечемикът свърши, той изведе червения кон и го пусна на свобода, ако ще да опасе всеки незащитен инч земя по земното кълбо.

Когато влезе в къщата, столовете, печката и останалата покъщнина сякаш се отдръпнаха с отвращение от него. Запъти се към всекидневната и една от табуретките се дръпна от пътя му. Кибритът беше влажен и омекнал и с чувството, че трябва да се извини, Том отиде в кухнята да вземе друг. Лампата стоеше във всекидневната усамотена и чистосърдечна. Пламъчето на първата клечка бързо обиколи кръглия фитил и се вдигна жълто на цял инч.

Том седна и се огледа. Вечер. Очите му отбягнаха дивана от канаваца. Шумоленето на мишки в кухнята го накара да се обърне и тогава видя сянката си на стената — беше с шапка. Свали я и я остави на масата до себе си. Помъчи се да се залиса със защитни мисли; седнал под лампата, той знаеше, че съвсем скоро ще го извикат по име и че ще трябва да се изправи на подсъдимата скамейка — съдия щеше да си бъде сам той, а личните му престъпления — негови съдебни заседатели. И наистина, чу пронизителното повикване. Съзнанието му тръгна и застана пред обвинителите: Суетата, която го обвини, че се облича зле, че е мръсен и невъзпитан; Похотта му тикна парите, които бе дал за продажни жени; Безчестието го бе накарало да се прави на умен и способен — качества, които той не притежаваше; Леността и Лакомията се бяха хванали ръка за ръка. Но всички те можеха да му дадат само утешение, защото засега скриваха Големия мрак, седнал зад тях в очакване — мрачното и отвратително негово престъпление. Изрови по-дребни неща, опита се да изкара нищожните си грехове за добродетели, за да се спаси. Завистта към парите на Уил, Измяната към майчиния си бог, Кражбата на време и надежди, болнавия Отказ от любовта.

Тихо, но с глас, изпълваш, стаята, заговори Самуел:

„Бъди добър, бъди чист, бъди голям, бъди Том Хамилтън.“

Том не обърна внимание на баща си. Каза:

„Сега съм зает, поздравявам приятелите си“ — и почна да се кланя на Непочтителността и Грозотата, на Несиновното поведение и Занемарените нокти. След това отново се залови за Суетата. Големият мрак си проправи с рамене път напред. Бе твърде късно да се шикалкави с люлчените грехове. Този Голям мрак означаваше Убийство. Ръката на Том долови студенината на чашата и видя млечната течност, в която кристалчетата все още се разтваряха, преобръщаха се и пускаха сияйни мехурчета, а устата му високо повтори в празната, съвсем празната стая: „Това ще ти помогне, изчакай само до утре. Нищо няма да ти има.“ Тъкмо така бе прозвучало, точно така — бяха го чули стените, столовете и лампата и сега можеха да го докажат. За Том Хамилтън вече никъде по света няма място. И то не защото не може да потърси. Той разбърка възможностите като карти за игра. Лондон? Не! Египет, египетските пирамиди и Сфинкса? Не! Тогава Париж! Не! А защо, там греховете изглеждат далеч по-приятно. Не! Или, добре, изваждаме тази карта, може пак да ни дотрябва. Витлеем? О, мили Боже, никога! За чужденеца там е скучно.

Да вметнем тук: страшно трудно е да помниш как се умира или кога. Една повдигната вежда или шепот — дали пък не е това? Или една нощ, изпъстрена с разплискани светлини, докато накрая едно олово, изхвърлено с барут, намира твоята тайна и соковете ти изтичат.

Да, това е истината — Том Хамилтън е мъртъв, остава му само да свърши някои благоприлични неща и да сложи край.

Диванът се изтегна с укор, Том го погледна, но той му посочи лампата. „Благодаря — каза му Том, — не бях забелязал.“ И свали фитила, защото лампата димеше.

Мисълта му се унасяше. Но Убийството го зашлеви и отново го разсъни. Ето, Кървавият Том, Гуреливият Том — много е изморен той, за да се убие. За това се иска да се потрудиш, навярно боли, навярно е ад. Спомни си: майка му изпитваше отвращение към самоубийството, подозирайки, че то се състои от три неща, които тя изцяло не одобрява — лошо възпитание, страх и греховност. То бе нещо също толкова лошо, колкото прелюбодеянието и кражбата, ако не и по-лошо. Нужно е да се заобиколи по някакъв начин неодобрението на Лайза. Ако тя нещо не одобри, кара те да страдаш.

Самуел не би усложнявал нещата, но пък, от друга страна, как да пренебрегнеш Самуел, когато той витае във въздуха навсякъде. Том трябваше да му каже. И каза:

„Отче мой, съжалявам. Не мога иначе. Ти ме надцени. И сбърка. Бих желал да оправдая обичта и гордостта, които ти прахоса по мене. Ти може би щеше да измислиш изход, но аз не мога. Не мога да живея. Аз убих Деси и сега искам да заспя.“

И съзнанието му отговори вместо отсъстващия баща:

„Че защо, аз мога да разбера как става така. В дъгата от раждането до другото раждане можеш да си избереш всякакви образци. Дай сега да помислим как да стане тъй, че мама да не се тревожи. Защо си толкова нетърпелив, драги?“

„Защото не мога да чакам — рече Том. — Повече не мога да чакам.“

„Как да не можеш, сине мой, разбира се, че можеш, миличък. Както си и знаех, ти порасна голям. Измъкни чекмеджето на масата и след това виж за какво може да ти послужи ряпата, която наричаш своя глава.“

Том отвори чекмеджето и видя топ хартия за писма, пакет пликове и два огризани счупени молива, а в задния прашен ъгъл и няколко пощенски марки. Извади хартията и подостри моливите с джобното си ножче. Написа:

„Мила мамо, надявам се, че си добре със здравето. Занапред смятам да ти отделям повече време. Олив ме покани за Деня на благодарността — знаеш, че ще дойда. Нашата малка Олив приготвя пуйката почти като тебе, но си знам, че никога не би го повярвала. Неотдавна ме сполетя голям късмет — купих кон за петнайсет долара, скопен е, но на мен ми се струва чистокръвен жребец. Взех го евтино, тъй като е намразил човечеството. Предишният му собственик прекарвал много повече време на своя гръб, отколкото върху неговия. Трябва да ти кажа, че е страшно хитър екземпляр. Хвърли ме на два пъти, но аз така ще го пипна, че ще стане един от най-добрите коне в околията. Бъди сигурна, така ще го дресирам, ако ще да ми струва цялата зима. Не зная защо ти пиша за него, но човекът, от когото го купих, казваше нещо смешно. Този кон, казваше той, е толкова подъл, че ще ти опасе и гърба. Добре, спомни си какво казваше татко, когато отивахме на лов за зайци. Ако не ви носят на щита ви като победители, то поне донесете го! Ще се видим за Деня на благодарността. Твой син, Том“

Запита се дали това е достатъчно, но беше твърде капнал, за да почне отначало. Добави само: „Послепис: Забелязвам, че Поли с нищо не се е поправил. Този папагал ме кара да се изчервявам.“

На друг лист написа:

„Мили Уил, каквото и да си помислиш, помогни ми! Моля те заради мама. Преби ме кон, метна ме и ме ритна в главата. Моля ти се! Твой брат Том“

Лепна марки на писмата, сложи ги в джоба си и попита Самуел: „Така ли трябва?“

В спалнята си разпечата нова кутия патрони и пъхна един в барабана на добре смазания си „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър, завъртайки заредения канал с едно щракване вляво от иглата на ударника.

Застанал сънливо до оградата, конят му се приближи при изсвирването и почти задрямал, се остави да го оседлаят. Беше три часът сутринта, когато той пусна двете писма в кутията на Кинг Сити, метна се отново на коня и го обърна на юг, към яловите възвишения на старото Хамилтъново ранчо.

Доблестен мъж беше той.