Джон Стайнбек
На изток от Рая (28)

2

Когато Ли се върна, Адам се усмихваше неопределено на лампата и потупваше коляно с показалец.

— Знаят ли нещо? — попита той.

— Не знам — рече Ли.

— Дано да е само покрай момиченцето.

Ли донесе от кухнята голяма картонена кутия.

— Това са сметките. За всяка година са прихванати с отделен ластик. Всичко съм прегледал, в ред е.

— Искаш да кажеш всички сметки?

— За всяка година — каза Ли — има отделен тефтер и квитанции за всичко. Искахте да знаете какво ви е положението. Ето, тук е цялото. Наистина ли смятате да се преместите?

— Какво да ти кажа, обмислям въпроса.

— Бих желал да се намери някакъв начин да кажете на децата истината.

— Това би ги лишило от хубавата представа за майка им.

— А не се ли досетихте за другата опасност?

— Коя именно?

— Ами да кажем, че сами научат истината. Кой ли не знае?

— Като поотраснат, може да го приемат по-лесно.

— Не ми се вярва — рече Ли. — Но не това е най-голямата опасност.

— Струва ми се, Ли, не мога да ти следя мисълта.

— Аз мисля за лъжата. Тя е в състояние всичко да порази. Ако някога открият, че сте ги излъгал за това, биха пострадали всички истински неща и тогава вече на нищо няма да хващат вяра.

— Разбирам. Но какво мога да им кажа? Цялата истина не мога да им кажа.

— Но, да речем, само част от истината, колкото да нямате угризения, когато научат останалото.

— Ще трябва да си помисля, Ли.

— Ако се пренесете в Салинас, ще стане по-опасно.

— Трябва да помисля.

— Моят баща ми разказа за майка ми — настойчиво продължаваше Ли — още когато бях съвсем малък, не ме пожали. И докато растях, повтори ми го няколко пъти. Разбира се, не беше същото, но все пак беше достатъчно гадно. Сега съм доволен, че ми е казал. Как ли щях да се чувствам, ако не знаех?

— Не искаш ли да ми разкажеш?

— Не искам. Макар че би могло да ви убеди да промените това-онова по отношение на синовете ви. Например да им кажете, че е заминала, но не знаете къде.

— Но аз знам.

— Е, там е цялата работа. Или ще е от край до край истината или ще е половин лъжа. Не мога да ви принуждавам.

— Ще си помисля, Ли — каза Адам. — А каква е историята на майка ти?

— Наистина ли искате да я чуете?

— Само ако пожелаеш.

— Съвсем накратко — почна Ли. — Първият ми спомен е за малка и мрачна барака, в която живеехме сами с баща ми, насред една картофена плантация. Заедно с това си спомням как баща ми разказваше историята на майка ми. Иначе той говореше на кантонски, но историята разказваше на красив и литературен мандарински. Както и да е. Ще ви кажа… — И погледът на Ли се насочи към миналото. — Трябва най-напред да ви кажа, че когато тук, в Запада, вие сте прокарвали железниците, тежката работа по трасирането, нареждането на траверсите и завинтването на релсите се е извършвала от хиляди китайци. Евтина работна ръка, прилежна, а пукне ли някой, другите пет пари не дават. Набирали ги главно от Кантон, кантонците са набити, яки, издръжливи, не са и сприхави. Довели ги по силата на договор и навярно съдбата на баща ми не е била никакво изключение… Трябва да знаете, че в навечерието на нашата Нова година китаецът е длъжен да изплати всичките си дългове и да започне новата на чисто. Не смогне ли, все едно загубва честта си. Нещо повече, цялото му семейство остава без чест. Извинение никому.

— Не е лош обичай — отбеляза Адам.

— Добър или лош, така беше. Баща ми обаче нещо загази. Не можа да изплати едно задължение и семейството се събра да обсъди положението. А нашият род е почтен род. Ако някой е без късмет, никой не е виновен, но неизплатеният дълг тегне над цялата фамилия. Платиха бащиното ми задължение, но сетне трябваше той всичко да им върне, а това бе почти невъзможно… Агентите на железопътните компании, които набираха работната ръка, даваха при подписването на договорите цяла буца пари и по този начин хващаха сума хора с неплатени дългове. Дотук всичко честно и почтено. Да не беше само черната мъка! Баща ми бил младо момче, току-що задомено, бил силно, дълбоко и страстно привързан към жена си, а нейните чувства към него ще да са били изумителни. Тъй или иначе, сбогували се възпитано в присъствието на семейните старейшини. Често ми е хрумвало, че доброто възпитание е може би онзи външен заглушител, който не дава да се разбере, че ти се пръска сърцето. Вкарали стадото мъже като добитък в черния трюм на кораба — там трябвало да мируват месец и половина, додето не пристигнат в Сан Франциско. Можете да си представите как са изглеждали тези трюмове. Стоката трябвало да се достави в що годе работоспособно състояние, по тази причина не била тормозена. А през вековете хората от моя народ са се научили да живеят в близост помежду си, да се поддържат чисти и да се хранят и при най-непоносими условия. От седмица били вече в открито море, когато баща ми открил жена си. Била облечена като мъж, сплела коси на мъжка плитка. Седейки неподвижно и като си мълчала, не могли да я открият, а по онова време нямало ни прегледи, нито ваксинации. Преместила си чергата и седнала до баща ми. Приказвали си само на ухо, в тъмното. Баща ми хем негодувал срещу неподчинението й, хем се радвал. Та така било. Осъдени цели пет години на тежък труд. След като вече се намирали в Америка, и през ум не им минавало да бягат, честни хора били, нали договор подписали… — Ли замълча. — Мислех уж с няколко изречения да ви разкажа, но не знаете как е почнало. Ще си донеса чаша вода, вие искате ли?

— Да — каза Адам. — Едно нещо обаче не разбирам. Как е могла жена да върши тази работа?

— Ей сега ще се върна — каза Ли и отиде в кухнята. Оттам донесе две канчета вода и ги сложи на масата. — За какво ме питахте? — рече той.

— Как е могла майка ти да върши мъжка работа?

Ли се усмихна:

— Баща ми казваше, че била силна жена, и аз съм сигурен, че една силна жена е по-силна и от мъж, особено пък ако таи и обич в сърцето. Според мен любещата жена е нещо почти непоклатимо. — Адам направи кисела физиономия, а Ли продължи: — Един ден ще се уверите, ще видите.

— Нищо лошо не си помислих — каза Адам, — но отде мога да зная, като съм имал само един случай? И после?

— Само едно нещо не пошепнала майка ми в ухото му по време на това изнурително и безкрайно плаване. Пък и сума ти народ се натръшкал от страхотна морска болест, тъй че никой не забелязал колко й било лошо.

— Да не е била бременна? — извика Адам.

— Била е — каза Ли. — Но не пожелала да обременява баща ми с допълнителни тревоги.

— А като е тръгнала на път, знаела ли е?

— Не, не е знаела. Аз съм оповестил присъствието си на този свят в най-неподходящото време. Разказът излезе май по-дълъг, отколкото предполагах.

— Да, но не можеш току тъй да прекъснеш!

— Така излиза — рече Ли. — В Сан Франциско лавината от мишци и кости се изляла в конските вагони и локомотивите запъшкали по стръмнините. Откарвали ги да разсичат хълмовете на Сиера и да прокопават тунели под върховете. Майка ми била набутана в друг вагон и баща ми я видял чак когато стигнали една поляна високо в планината, където бил лагерът. Много красиво било, зелена трева, цветя, а наоколо заснежените хребети. Едва тогава му съобщила за мен… И се заловили за работа. Женските мускули заякват също като мъжките, а на майка ми и духът й бил със здрави мишци. С кирката и лопатата вършела каквото са очаквали от нея и това сигурно е било ужасно. Но постепенно ги обзела паническа тревога как ще роди детето.

— Толкова ли са били прости? — учуди се Адам. — Не е ли могла да отиде при началника и да обясни, че е жена, че е бременна? Положително са щели да се погрижат за нея.

— Ето, виждате ли? — рече Ли. — Не съм ви разказал достатъчно. Затуй и така се проточи. Не са били прости. Този човешки добитък е бил докаран само за едно — да работи. И когато работата се свърши, ония, които не са измрели, е трябвало да бъдат върнати обратно. Довеждали само мъже, никакви жени. На вашата страна не й е трябвало да се размножават. Един мъж, една жена и едно дете съумяват някак да пуснат корен, да се окопаят и да натрупат около себе си купчинка, наподобяваща дом. Тогава и Господ не може да ги изкорени оттам. Но една сган от мъже, нервни, похотливи, неспокойни, едва ли не болни от липсата на жени, такива ще отидат навсякъде, а най-вече у дома. А в тази глутница от полуобезумели, полудиви мъже майка ми е била единствената жена. Мъжете, колкото повече работят и лапат, толкова по-неукротими стават. За шефовете те са били не хора, а животни, които могат да станат опасни, ако не ги държат под око. Нали разбирате защо майка ми не е могла да поиска помощ? Направо биха я изхвърлили от лагера и, кой знае, току-виж, я разстреляли и заровили като болна крава. Затуй, че малко се били разшавали, петнайсет души били застреляни. Ето защо спазвали реда по едничкия начин, по който нашият нещастен род се е научил да спазва реда. Мислим си, че сигурно съществуват и по-добри начини, но никога не сме успявали да ги открием. Вечно е било едно и също: бичът, въжето и пушката. Защо ли се заех да ви разказвам?…

— А защо да не ми разкажеш? — попита Адам.

— Защото помня с какво лице ми го е разправял баща ми. Отварят се старите рани, още живи и болезнени. Почнеше ли да говори, баща ми спираше да се овладее, а сетне продължаваше строго, с твърди и остри слова, сякаш му се щеше да се прободе с тях… И така, двамата успели да останат в постоянна близост, твърдейки, че тя е племенник на баща ми. Месеците минавали и за тяхно щастие коремът й се надувал съвсем незабележимо, а тя все така се блъскала, дано заглуши болките. Баща ми гледал малко от малко да й помага, като се оправдавал: „Млад ми е племенникът, трошливи са му костите.“ Но нямали още никакъв план, не знаели какво ще правят. Тогава баща ми намислил да избягат нагоре в планината, до някоя още по-висока поляна, и там, до някое езеро, да изровят леговище за раждането, а когато майка ми роди и е вън от всякаква опасност, баща ми да се върне и да си понесе наказанието. Трябвало да подпише договор за нови пет години, за да изплаща обезщетението за своя непрокопсал племенник. Жалко щяло да бъде това бягство, но друго не им оставало и затуй им се сторило като блестящ изход. Имало две задължителни условия — да налучкат точния момент и да съберат необходимите провизии. Моите родители… — Ли замълча, усмихвайки се, че е употребил тази дума; тя му се стори толкова хубава, че реши да я стопли: — Моите мили родители се захванали с подготовката. Отделяли част от оризовата дажба и я криели под дюшеците си. Баща ми намерил парче дълга връв, а от жица извил кука, да лови пъстърва из планинските езера. Отказал се от тютюна, за да пести кибрита, който им раздавали. А майка ми засъбирала всяко раздърпано късче плат, нищела го по краищата и вадела конци да съшива с тресчица парцалите и да ми приготовлява пелени. Ах, как бих искал да я помня!

— И аз — рече Адам. — Разказвал ли си някога тази история на Сам Хамилтън?

— Не съм, но е трябвало. Той обичаше тържествата на човешката душа. За него тия неща бяха като лични победи.

— Вярвам, успели са да се доберат дотам — подхвърли Адам.

— Зная. Когато баща ми разказваше за това, аз все го прекъсвах: „И значи стигнали сте онова езеро, завел си майка ми там… този път не казвай какво се е случило! Веднъж поне да бъде другояче: стигнали сте езерото, а ти си построил колиба от борови клони…“ Тогава баща ми ставаше истински китаец и казваше: „В истината има повече красота, дори когато красотата е отвратителна. Разказвачите на приказки пред градските порти изопачават живота така, че на мързеливите, глупавите и слабите да им се вижда прекрасен, а това само задълбочава техните недъзи, без да ги учи на нищо, без нищо да лекува, без да извисява душите им.“

— Продължавай — притеснено каза Адам — докрай.

Ли се изправи, пристъпи към прозореца и разказа останалото, вгледан в звездите, мигащи и разклащани от мартенския вятър.

— От склона се търколил камък и счупил крака на баща ми. Наместили го и му дали работа като за сакат, да изправя на един камък с чук изкривените гвоздеи. И дали от тревоги или от преумора, майка ми взела да се превива преждевременно. Тогава полуобезумелите мъже разбрали истината и полудели напълно. Единият глад изостря другия, новото престъпление заличава предишното и дребните престъпления, които били извършени спрямо тези гладуващи мъже, припламнали в едно гигантско налудничаво злодеяние. Баща ми чул как изкрещели „Жена!“ и разбрал. Опитал да се затича, ала кракът му повторно се счупил от натиска и той пропълзял нагоре по изровения насип до пътя, където се разигравало всичко. Като се озовал там, небето се забулило с особена горест, а кантонците вече се измъквали да се изпокрият, та дано завинаги забравят, че мъжете могат да бъдат такива… Баща ми я сварил върху една глинеста купчина. Дори очи нямала да гледа, но устата й още шавала и го напътила какво да прави. Той ме измъкнал с нокти от разкъсаната плът на майка ми, а тя умряла на глината същия следобед. — Адам дишаше тежко. Ли продължи с напевен ритъм: — Преди да ненавиждате тези хора, запомнете това. Баща ми винаги го изричаше накрая: никое друго дете не се е радвало на такава грижа като мен. Целият лагер ми станал майка. И това е много красиво, чудовищно красиво. А сега, лека нощ. Повече не мога дума да кажа.

3

Адам припряно отваряше чекмеджетата, търсеше по лавиците, отваряше сандъците в къщата и накрая се видя принуден да повика Ли.

— Къде са мастилото и перото?

— Вие нямате — отговори му Ли. — От години не сте написал нито една дума. Ако искате, ще ви дам моите. — И донесе от стаята си едно тумбесто шише мастило, скъсено перо, сноп листа и плик и ги остави на масата.

— Как разбра, че искам да пиша писмо? — попита Адам.

— Ще се помъчите да пишете на брат си, нали?

— Точно така.

— Няма да ви е лесно след толкова време.

И наистина не беше лесно. Адам загриза и задъвка перото, устата му се кривеше в напрегнати гримаси. Още след първото изречение захвърляше листа и почваше отново. Почеса глава с перодръжката.

— Ли, ако реша да замина на Изток, ще останеш ли при децата, докато се върна?

— По-лесно ви е да пътувате, отколкото да пишете — каза Ли. — Естествено, ще остана.

— Не, ще пиша!

— Защо не поканите брат си да ни гостува?

— Брей, Ли! Та това е чудесна идея, как не се сетих!

— Освен това ви дава основание да пишете, а това вече е добър повод.

След това писмото бе написано сравнително по-лесно, поправено и преписано на чисто. Преди да го пъхне в плика, Адам бавно си го прочете наум:

„Мили братко Чарлз — почваше то, — ще се изненадаш, че ти пиша след толкоз време. Много пъти съм решавал да седна, но нали знаеш, човек все отлага. Питам се как ще те свари това писмо. Да се надяваме, в добро здраве. Доколкото разбирам от тия работи, сигурно вече имаш пет или дори десет деца! Ха-ха! Аз имам двама сина, близнаци. Майка им не е при нас. Селският живот не й понася. Живее в близкия град и от време на време се виждаме. Притежавам първокласно имение, но ме е срам да си призная, че не го поддържам както трябва. Надявам се отсега нататък да потръгне. Винаги съм взимал добри решения, но от няколко години нещо не ми вървеше. Сега съм добре. Ти как си, преуспяваш ли? Много бих искал да се видим. Защо не ни дойдеш на гости? Обширна е земята тук и ако искаш да се заселиш, може да се намери и място. Тукашните зими не са студени. А за «стари хора» като нас това е много важно. Ха-ха! И така, Чарлз, надявам се, ще помислиш и ще ми съобщиш. Пътуването ще ти се отрази добре. Искам да се видим. Имам много да ти разправям, но не мога да го напиша. Ето какво, Чарлз: прати ми писмо с всички новини от родния дом. Предполагам, станали са много неща. Човек, като остарее, чува предимно за хора, негови близки, които вече са починали. Изглежда, така е било писано на света. Пиши бързо и ми кажи дали ще дойдеш.

Твой брат, Адам“

Седеше с писмото в ръка и виждаше над него смуглото лице на брат си и белега на челото му. Долавяше дори нажежената горещина в кафявите му очи и както го гледаше, устните му се извиха, оголиха зъбите и на негово място застана сляп и безмилостен звяр. Поклати глава, да отърси от паметта си това видение, и се помъчи да възстанови брат си, като се усмихва. Постара се да си припомни челото му преди белега, но и двата образа се оказаха замъглени. Грабна перодръжката и под подписа си написа:

„П. С. Чарлз, никога и за нищо не съм те мразил. Винаги съм те обичал, защото си ми брат.“

Сгъна листа, оглаждайки ръбовете с нокът, и залепи плика с юмрук.

— Ли — извика Адам, — хей, Ли! — Китаецът се показа на вратата. — Ли, колко време му трябва на едно писмо да стигне до Изтока, до най-крайните щати?

— Знам ли? — каза Ли. — Може би петнайсетина дни.