Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- East of Eden, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Кръстан Дянков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 347 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- elli (2008)
- Допълнителна корекция
- BHorse (2008)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2013 г.)
Издание:
Джон Стайнбек. На изток от Рая
Роман. Първо издание
Народна култура, София, 1986
679 с.
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
- — Корекции от Диан Жон
Статия
По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
На изток от рая | |
East of Eden | |
Автор | Джон Стайнбек |
---|---|
Първо издание | 1952 г. САЩ |
Издателство | The Viking Press |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
ISBN | ISBN 9547331434 |
На изток от рая в Общомедия |
„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.
Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.
Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесет и шест годишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.
„На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.
Външни препратки
- „На изток от рая“ на сайта „Моята библиотека“ – Пълен текст на български език.
- Стайнбек, Джон. На изток от рая. ИК „Прозорец“, 2000. ISBN 9547331434.
Глава 47
1
В своя дом до пекарната на Рейно Ли и Адам Траск окачиха на стената карта на западния фронт, чиито змиевидни линии от разноцветни карфици ги изпълваха с чувството, че пряко участват в бойните действия. Тогава мистър Кели се помина и Адам Траск бе назначен на мястото му в наборната комисия. Бе логично да му дадат именно тази работа. Фабриката за лед и без това не му отнемаше много време, беше с чисто военно досие и бе преминал в запаса с чест.
Адам Траск бе виждал война — една малка война от маневри и кланета, но поне бе изпитал на гърба си как правилата се преобръщат и на човека се позволява да избива други хора до насита. Смътно помнеше Адам тази своя война. В паметта му се бяха запазили отделни ярки картини — някое човешко лице, натрупани и горящи тела, звънтенето на ножници при ускорен тръс, неравният и оглушителен трясък на гърмящи карабини, вледеняващият тънък глас на тръбата нощно време. Но тези картини бяха като замръзнали. В тях нямаше нито движение, нито чувство — бяха като илюстрации по страниците на книга, при това зле нарисувани.
Адам заработи честно, упорито, но с мъка. Не можеше да преодолее чувството си, че младите хора, които праща във войската, са осъдени на смърт. И тъй като съзнаваше, че е слаб, ставаше все по-строг и взискателен, все по-рядко приемаше извинения или незначителни телесни недостатъци. Взимаше списъците у дома си, посещаваше родителите, с една дума, вършеше много повече работа, отколкото се искаше от него. А на себе си гледаше като на съдия, който ненавижда бесилката, но осъжда на смърт чрез обесване.
Хенри Стантън, човек, който обичаше да се шегува, просто имаше нужда от това, забеляза, че Адам слабее и става все по-затворен. От всяка среща с кисели физиономии му прилошаваше.
— По-спокойно! — каза му Хенри веднъж. — Мъчиш се да поемеш цялата тежест на войната. Виж какво, има си хора за тая работа. Тук са те сложили само с определени задачи. Изпълнявай си задачите и си гледай спокойствието. Войната не зависи от тебе.
Адам измести летвите на щората, защото късното следобедно слънце му блестеше в очите, и се загледа в ярките успоредни ивици, които слънцето хвърли на писалището му.
— Знам — уморено рече той. — О, как го знам! Но я ми кажи, Хенри, нали аз избирам, нали аз трябва да преценявам личните им качества! Тогава ми иде да се побъркам. Пуснах сина на съдията Кендъл и го убиха още на ученията.
— Не е твоя работа, Адам. Я почни вечер да изпиваш по няколко чаши! Или иди на кино, да си поспиш! — Хенри бръкна с палци в ръкавите на жилетката си и се облегна назад.
— Говорим си за тия неща, Адам, а от това, както ми се струва, не печели никой кандидат. Какво се тревожиш? Пускаш момчета, за които могат да ме убедят, че не бива да се пращат.
— Именно! — каза Адам. — И се питам докога ще продължава.
Хенри го изгледа проницателно, извади молив от натъпкания си джоб и потри с гумичката в задния му край големите си предни бели зъби.
— Разбирам те — тихо рече той.
— Какво ме разбираш? — сепна се Адам.
— Хайде, не се засягай. И аз по-рано, като сменях жените, не съм мислил, че съм много щастлив.
Адам проследи с показалец една от сенчестите ивици на масата.
— Да — рече той и гласът му прозвуча като въздишка.
— Има още много време, докато дойде редът на синовете ти, Адам.
— Да. — Пръстът на Адам бе навлязъл в осветена ивица и бавно се дръпна назад.
— Не бих искал… — почна Хенри.
— Какво не би искал?
— Само се чудя какво ли щеше да ми бъде, ако трябва сам да пратя синовете си.
— Аз бих си дал оставката — каза Адам.
— Да, разбирам. Човек би се изкусил да ги отхвърли… своите де.
— Не — рече Адам. — Ще си дам оставката, защото не бих ги отхвърлил. Един баща не може да освобождава своите.
Хенри сплете пръсти и от двете му ръце се образува един огромен пестник, който постави пред себе си на писалището. Лицето му изразяваше съжаление.
— Не може — съгласи се той, — прав си. Един баща не може.
Хенри обичаше шегите и ако е възможно, избягваше всеки по-тържествен или по-сериозен проблем, защото не можеше да ги различи от мъката.
— Как върви Арон в Станфорд?
— Чудесно. Пише, че му е трудно, но смята да се справи. За Благодарността се връща.
— Дано да го видя. Снощи срещнах Кейл. Умно момче.
— Но Кейл не се яви на приемни изпити една година по-рано — каза Адам.
— Е, може пък да е годен за нещо друго. Аз не съм бил в колеж. А ти?
— И аз — рече Адам. — Бях във войската.
— Голям опит се събира там. Обзалагам се, че за нищо не би го сменил, а?
Адам бавно се изправи, откачи си шапката от еленовите рога на стената и каза:
— Лека нощ, Хенри.
2
По пътя за вкъщи Адам се размисли за своята отговорност. От пекарната на Рейно излезе Ли с една златиста франзела в ръката.
— Дояде ми се хляб с чесън — рече той.
— Аз го обичам с пържола — каза Адам.
— Имаме и пържоли. Имаше ли писма?
— Забравих да погледна в кутията.
Като влязоха, Ли се отправи към кухнята. След миг Адам го последва и седна до кухненската маса.
— Ли — поде той, — да речем, пратим едно момче във войската и го убият. Ние ли сме отговорни?
— Продължавай — насърчи го Ли. — Предпочитам да чуя всичко наведнъж.
— Да кажем, има известни съмнения дали трябва да служи, но го пратим и там го убият.
— Ясно. Кое повече те тревожи — отговорността или вината?
— Не искам да нося вина.
— Понякога отговорността е по-страшна. Няма и капка приятно самолюбие.
— Сетих се за онова време, когато ние тримата със Сам Хамилтън надълго спорихме за една дума. Каква беше думата?
— Сега разбирам. Думата беше „тимшел“. „Ти можеш“.
— Тимшел. И ти каза, че…
— Казах, че в тази дума се съдържа величието на човека, стига да иска да се възползва от него.
— Помня, че Сам Хамилтън остана много доволен.
— Това го освободи — каза Ли. — Даде му правото да бъде човек, независим от всички останали.
— Но това е самота.
— Самотни са всички велики и драгоценни неща.
— Я пак ми повтори думата!
— Тимшел. Ти можеш!
3
Адам с нетърпение очакваше Деня на благодарността, когато Арон щеше да си дойде от колежа. Въпреки краткото му отсъствие Адам го беше забравил и съответно променил така, както всеки човек променя хората, които обича. Щом го няма, значи тези мълчания се дължат на липсата му, значи всяка дребна, но неприятна случка е по някакъв начин свързана с неговото отсъствие. Адам се улавяше, че говори и се хвали със сина си и разправя на хора, които не се интересуват особено, колко е умен Арон, как е прескочил цяла година в училище. Бе намислил — добре щеше да бъде — да си направят едно истинско тържество в Деня на благодарността, за да усети момчето, че усилията му са били оценени.
В Пало Алто Арон живееше в мебелирана стая под наем и всеки ден изминаваше по две мили до колежа и обратно. Не беше особено щастлив. В университета той бе очаквал да намери нещо неясно, но красиво. Въображението му бе рисувало — картина, никога невиждана в действителност — млади мъже с бистри погледи и безупречни девойки, всички в академични тоги, които отвред се стичат към един бял храм, увенчаващ горист хълм в залеза. Лицата им светят от преданост, гласовете им се извисяват в хор. И всякога е вечер. Нямаше представа откъде е почерпил това схващане за академичния живот — навярно от илюстрациите на Доре към Дантевия „Ад“ с техните многочислени сияйни ангели. Университетът „Леланд Станфорд“ не предлагаше нищо подобно. Насред ливадите сгради от кафяв варовик образуваха официалния площад, църквата беше с фасада от италианска мозайка, класните стаи бяха с ламперия от чамов фурнир; в зигзагите на студентските дружества, братствата, се разиграваха борбите и конфликтите на големия свят. А сияйните ангели бяха обикновени младежи с мръсни кадифени панталони — едни съсипани от четене, а други изучаващи малките пороци на бащите си.
Арон, който не бе съзнавал, че има дом, страдаше от главозамайваща носталгия. Не се опита нито да изучи живота наоколо си, нито да се включи в него. След първоначалния си блян той намираше естествената шумотевица, възбуда и бяс на студентите за ужасяващи. Напусна студентското общежитие и нае мрачна мебелирана стая, за да доразвие и доукраси друга една мечта, породила се в последно време. В своето ново, неутрално скривалище той се откъсваше изцяло от университета, посещаваше учебните часове и при първа възможност се прибираше, за да живее с новооткритите си спомени. Къщата до пекарната на Рейно се бе превърнала в скъпо и топло убежище, Ли — във върховния пример на приятел и съветник, баща му бе невъзмутимата надеждна фигура, олицетворение на божественото начало, брат му — умен и приветлив, а пък Абра… тъкмо с Абра свързваше той непорочната си мечта и създал я веднъж, влюби се в нея. Вечер, когато приключваше четенето, отдаваше се на поредното си нощно писмо до нея, както човек се потапя в благоуханна вана. И колкото Абра ставаше по-лъчезарна, по-чиста и по-красива, толкова повече растеше радостта на Арон, че е разкрил своята порочност. Трескаво изливаше на хартията своята радостна низвергнатост, за да й я прати, след което си лягаше пречистен като мъж след съвкупление. Пишеше й за всяка минала му лоша мисъл и веднага след това я порицаваше. Така се получаваха любовни писма, напоени с копнеж; техният висок стил бе почнал силно да тревожи Абра. Откъде можеше да схване, че плътските желания на Арон са потекли по най-нормалното си русло. Бе допуснал грешка. Можеше да си я признае, но нямаше как да се върне назад. Бе подписал договор със себе си. В Деня на благодарността щеше да се прибере у дома и тогава щеше да вземе решението си. Възможно е повече никога да не се върне в колежа. Бе си спомнил, че веднъж Абра предложи да заживеят в ранчото — сега то му бе станало мечта. Не бе забравил големите дъбове и чистия животворен въздух, свежия пелинов вятър от ридовете и понесените от него кафяви дъбови листа. Виждаше как Абра го чака под някое дърво да се върне от работа. Вечер е. Там, след като се е потрудил, естествено, той ще може да живее чист и в разбирателство със света, откъснат само посредством късото отклонение на пътя. А вечер ще се скрива от грозотата.