Джон Стайнбек
На изток от Рая (3)

2

Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за пръв път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им невинаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важно: боговете не падат постепенно, а с трясък, стават на парчета или потъват дълбоко в зеления жабуняк. Непосилна работа е да ги издигаш наново, те вече никога не изпускат същия блясък. И светът на детето никога повече не възвръща предишната си цялост. Мъчително е такова израстване.

Адам разбра баща си. Не че нещо у баща му се беше променило, просто нови неща се случиха с Адам. Открай време бе ненавиждал дисциплината като всяко нормално животно, но тя беше истинска и неизбежна като шарка, не можеш да я отречеш или наругаеш, можеш само да я мразиш. Сетне много бързо, почти с едно прещракване в мозъка, Адам разбра, най-малкото за себе си, че методите на баща му нямат никаква връзка с каквото и да било на света, освен със самия него, баща му. Подготовката и упражненията изобщо не бяха предназначени за момчетата, а имаха за цел да направят Сайръс велик човек. Същото прещракване в мозъка му откри, че баща му съвсем не е велик, че е наистина човек с много силна воля, праволинеен малък човек с грамадна хусарска фуражка. Никой не знае кое причинява това — някой особен израз в очите, една разобличена лъжа или миг на колебание. След това божеството в детското съзнание рухва.

Младият Адам винаги е бил послушно дете. Душата му се съпротивляваше срещу насилието, срещу раздорите, срещу безмълвното, изпълнено с ругатни напрежение, което събужда старите свади в една къща. В желанието си да живее в спокойствие той се пазеше от всякакво вироглавие и от кавги, а това биваше възможно само ако стои настрана, тъй като неприятности имаше във всичко. Прикриваше съществуването си зад булото на смътна неопределеност, а пред погледа му течеше животът — бурен и богат. Това не го предпазваше от огорченията, но поне му осигуряваше недосегаемост.

Брат му Чарлз, по-малък само с година и нещо, растеше агресивен като баща си. Роден атлет, с вродено чувство за време и съгласуваност, у него бликаше волята на състезателя да побеждава другите, което осигурява успеха в този свят.

Малкият Чарлз печелеше всички надпревари с Адам било то в умение, в сила или в бърз ум, печелеше ги тъй лесно, че скоро му станаха безинтересни и трябваше да си търси противници сред другите деца. Стана тъй, че между двете момчета се породи особена привързаност, само че тя приличаше по-скоро на съюз между брат и сестра, отколкото между двама братя. Чарлз се биеше с всички момчета, които дразнеха или обиждаха Адам, и обикновено ги надвиваше. Пазеше Адам от строгостта на баща си посредством лъжи, а някога дори взимаше вината върху себе си. Към брат си той се отнасяше с онази привързаност, която изпитваме към безпомощните, към слепите кученца и новородените.

Адам наблюдаваше хората от своя свят от скритите подстъпи на съзнанието си, през дългите тунели на своето зрение. От една страна, баща му: в началото една еднокрака природна стихия, съществуваща, за да могат покрай нея малките момчета да се чувстват още по-малки, а глупавите — да съзнават своята глупост; сетне, подир сгромолясването на божеството, той виждаше баща си като полицай по рождение, онзи служител, когото можеш да заобиколиш или измамиш, но не и да предизвикаш. През дългите тунели на своето зрение Адам виждаше природения си брат Чарлз като светло същество от друга раса, надарено с физическо здраве, бързина и готовност, нещо, което се намира в съвсем друг план, от което можеш да се възхищаваш, както човек се възхищава на ленивата опасност, скрита в черния леопард, и което по никакъв начин не можеш да сравняваш със себе си. Но на Адам нито веднъж не мина през ума да се довери на брат си — да му разкаже за жаждата, за мрачните сънища, за мечтите и тихите радости, притулени в дъното на неговия зрителен тунел; по-скоро би поделил мислите си с някое гиздаво дърво или с полетелия фазан. Адам се радваше на Чарлз, както жените се радват на някой тлъст диамант, зависеше от брат си така, както жената зависи от блясъка на своя брилянт и чувството за сигурност, вложено в неговата стойност. Но за любов, привързаност и единомислие не можеше да става и дума.

Към Алис Траск Адам изпитваше спотаено чувство, подобно на сгряващ свян. Тя не му беше майка — знаеше го, защото му го бяха казвали безброй пъти. Ала не от казаното, по-скоро от тона, с който се изричаха нещата, той бе разбрал, че истинската му майка навремето е извършила нещо срамно, например забравила да нахрани кокошките или не улучила мишената на тяхното горско стрелбище. И това, че сега я няма, се дължи именно на този пропуск. Адам понякога си мислеше, че само да узнае какъв е бил нейният грях, какво пък — би сгрешил и той, стига по този начин също да се махне от тук.

Алис се отнасяше към момчетата еднакво — къпеше ги, хранеше ги, а всичко друго оставяше на баща им, който бе дал ясно и веднъж завинаги да се разбере, че физическото и умственото развитие на синовете му е изключително негова грижа. Никому не отстъпваше дори правото на похвала или на упрек. Алис никога не се оплакваше, не гълчеше, не се смееше, нито плачеше. Устата й бе навикнала да стои стисната в черта, която нищо не скрива, но и нищо не подсказва. Но веднъж — Адам тогава беше съвсем малък — той тихомълком се промъкна в кухнята. Алис не го забеляза. Кърпеше чорапи и се усмихваше. Адам тайно се измъкна, излезе от къщата и отиде на едно скришно място в гората, зад един дънер, който му беше добре познат. Там се напъха между коренаците като в сигурно убежище. Беше сащисан, като да я бе сварил гола. Дишаше възбудено, стягаше го гърлото. Защото Алис наистина се бе разголила — тя се усмихваше. Не можеше да схване как си бе позволила подобно разпътство. И го заболя за нея със страстен и пламенен копнеж. Не му стана ясно какво е всичко това, но продължителната липса на прегръдка, на люлка и ласка, гладът за една кърмеща гръд, за нежността на един скут, за глас, който гали и носи състрадание, за сладостното чувство на вълнение — всички тези неща изведнъж изпълниха неговия копнеж, но той не ги усети, защото не знаеше, че на света има такива неща, отде да разбере, че му липсват?

Естествено, хрумваше му, че може би не е прав и че някаква несретна сянка е забулила лицето му и е замъглила погледа. Тогава възстановяваше в спомена си ясната картина и се досещаше, че и очите й се усмихваха. Особената светлина можеше да е причина за едното или за другото, но не и за двете.

И взе да я дебне, както се дебне дивеч, както дни наред бе наблюдавал белките по рида, притихнал бездиханен като камъче, за да гледа как старите белки извеждат малките си на слънце. Спотаен, и от най-неподозирани ъгълчета той шпионираше Алис и установи, че е истина. Останеше ли сама, сигурна, че наистина е сама, тя понякога позволяваше на мисълта си да заиграе на воля и тогава се усмихваше. И колко интересно: тя можеше да закопае усмивката си в земята също тъй светкавично, както и белките прибираха малките си в дупката.

Адам скътваше това съкровище дълбоко, но задоволството трябваше да се заплаща с нещо. И Алис почна да намира подаръци: ту в кошницата с конците, ту в излющената си чанта, ту под възглавницата — по два червеникавокафяви карамфила, перо от синигерова опашка, половин пръчица зелен восък за писма, по някоя задигната носна кърпичка. Отначало Алис се сепваше, но свикна и щом намереше неочаквания подарък, озаряваше я волната усмивка, за да изчезне веднага като пъстърва, прекосила острието на слънчевия лъч във вира. Не зададе нито един въпрос, никому нищо не спомена.

Нощем кашлицата й се усилваше, пронизителна и тревожна, и накрая Сайръс се видя принуден да я премести в друга стая — иначе не го оставяше да мигне. Но продължи често да я посещава, подскачайки на босия си крак, подпрян с ръка на стената. И момчетата дочуваха и усещаха трясъка на неговото тяло из цялата къща на отиване и на връщане от леглото на Алис.

Колкото повече порастваше, толкова повече Адам почна да се страхува от едно нещо. Изтръпваше, че ще дойде ден, когато ще го повикат и ще го вземат войник. Баща му постоянно припомняше, че такъв ден непременно ще настъпи, и често говореше за това. Тъкмо Адам имал нужда от войската, за да го направи мъж. Чарлз вече е почти мъж. И какъв опасен мъж беше Чарлз, още на петнайсет години! Тогава Адам беше на шестнайсет.

3

С годините привързаността между двамата братя порасна. Може да се каже, че от страна на Чарлз това чувство бе отчасти и пренебрежение, но все пак пренебрежение, което закриля. Случи се така, че една вечер момчетата заиграха в двора на джелик, игра, нова и за двамата. На земята се поставя малка подострена в краищата клечка, която сетне се удря в единия край с тояга. Подскочила във въздуха, клечката се запраща с тоягата колкото може по-далеч.

Адам не беше много по игрите. Но, кой знае как — по някаква грешка на окото или по-добър рефлекс, той победи брат си — четири пъти изпрати джелика по-далече от Чарлз. За него преживяването бе нещо ново, обзе го някакво диво опиянение и той забрави да следи и да се съобразява, както обикновено, с настроението на брат си. На петия път джеликът избръмча като пчела и отиде далече в полето. Обърна се сияещ към Чарлз и моментално нещо в гърдите му замръзна. Омразата в лицето на Чарлз го сепна. „Мен ако питаш, чиста случайност — неубедително се оправда той. — На бас, че втори път няма да мога.“

Чарлз нагласи своя джелик, удари и когато той се надигна във въздуха, замахна, но не улучи. След това бавно, с ледени и безстрастни очи, пристъпи към Адам. Адам се отдръпна ужасен. Не посмя да се обърне и да побегне, защото брат му щеше да го настигне. Със стреснат поглед и глътнал език, той почна бавно да отстъпва. Чарлз приближи и го цапардоса с тоягата през лицето. Адам вдигна ръце да закрие разкървавения си нос, но Чарлз завъртя тоягата, хласна го в ребрата, та чак дъхът му спря, сетне го удари по главата и го простря. Паднал в безсъзнание на земята, Чарлз го срита тежко в стомаха и се отдалечи.

След малко Адам дойде на себе си. Гърдите го боляха, дишаше плитко. Помъчи се да седне, но гърчът на скъсани мускули в стомаха отново го повали. Забеляза, че Алис наднича от прозореца — лицето й говореше за нещо, което по-рано никога не бе виждал. Не разбра какво е; не беше мекушавина, не и слабост, навярно беше омраза. Тя долови, че той я гледа, спусна пердето и се скри. Когато Адам най-после се надигна от земята и превит надве, се довлече в кухнята, намери там леген с гореща вода, явно приготвен за него, и чиста кърпа. Мащехата му кашляше в стаята си.

Чарлз притежаваше едно голямо качество — никога и за нищо не съжаляваше. Нито веднъж не спомена за побоя, очевидно така го и бе забравил. Но Адам се постара повече никога да не печели на каквото и да било. Всякога бе усещал заплахата, идеща от брат му, но сега осъзна, че никога не бива да печели от него, освен ако не е готов да убие Чарлз. Чарлз не се извини. Чисто и просто не бе изневерил на себе си.

Чарлз не призна на баща си за боя, Адам не се оплака, не ги обади и Алис и все пак той, изглежда, подразбра. Месеци наред към Адам се обръщаше особено ласкаво, говореше му по-внимателно и повече за нищо не го наказа. Почти всяка вечер му четеше наставления, но никога грубо. Адам се боеше повече от нежността, отколкото от грубостите, тъй като му се стори, че го готвят за жертвоприношение, сякаш са го подложили на предсмъртни милувки — така приласкават и прикоткват обещаните на боговете жертви, за да отидат на заколение честити и да не ги разгневят със своето страдание.

Сайръс търпеливо обясняваше на Адам каква е природата на войника. И при все че познанията му се кореняха не толкова в личния опит, колкото в прочетеното, те бяха сериозни и точни. Разказваше на сина си за печалното войнишко достойнство, за това колко нужен е той, като се имат предвид пораженията на човечеството, наказание за нашите слабости. Може би Сайръс ги откриваше у себе си и затова нещата, които разправяше, бяха твърде различни от парадната, креслива войнственост в по-младите му години. Върху войника, казваше Сайръс, се сипят унижения, за да може, когато му дойде времето, да посрещне с по-малко негодувание последното унижение — нелепата и безсмислена смърт. Сайръс говореше това само на Адам, на Чарлз не даваше да слуша.

Един късен следобед Сайръс изведе Адам на разходка и неговите мрачни заключения от всичките изследвания и теории ненадейно бликнаха и заляха сина му с плътния си ужас:

— Трябва да знаеш, че войникът е най-святото от всички човешки същества, понеже го подлагат на най-много изпитания, най-много от всички. Ще се постарая да ти обясня. Ето виж — откакто свят светува, човека го учат, че да убива хора, е най-недопустимото зло. Който убие, трябва да бъде убит, защото е допуснал огромен грях, може би най-грозния грях, който познаваме. А после взимаме войника, тикваме му смъртта в ръцете и му заповядваме: „Използвай я добре и умната!“ И не му слагаме никакви спирачки. Върви да изтрепеш толкова много от тия или ония свои братя, колкото можеш! А ние за това ще те възнаградим, тъй като са те учили на друго, а ние го провалихме.

Адам облиза засъхналите си устни, понечи нещо да попита, не успя, после пак се помъчи:

— А защо трябва да го правят? Защо е така?

Сайръс бе дълбоко развълнуван и заговори тъй, както нито един път не бе говорил:

— Не зная — рече той. — Изучавах и, да кажем, научих как стоят нещата, но така и не успях да се докосна до причината. Хич и не се надявай да установиш, че хората разбират онова, което вършат. Толкова много неща се правят по инстинкт… както пчелата сбира мед или както лисицата си мокри лапите в ручея, за да заблуди кучетата. Може ли да ти обясни лисицата защо постъпва така? Коя пчела помни какво е зима, та да я очаква отново? Когато разбрах, че трябва да вървиш в казармата, рекох си да не ти казвам нищо за бъдещето, та да можеш самичък да изровиш своите истини, но сетне ми се стори по-добре, ако аз те предпазя с малкото, което знам. Скоро ще те вземат, наближаваш възрастта.

— Не искам — начаса отвърна Адам.

— Скоро ще те вземат — продължи баща му, недочул. — Искам да ти го кажа, да не ти дойде изневиделица. Първо ще ти смъкнат дрехите, но няма да свършат с това. Ще ти изсмучат и малкото достойнство, което имаш, и ще изгубиш и онова, което смяташ за свое рождено право, правото да живееш и никой да не ти се набърква в живота. Ще те накарат да живееш, да се храниш, да спиш и да ходиш по нужда лакът до лакът с други хора. И щом те облекат наново, ще бъде невъзможно да се разпознаеш от другите. Нямаш дори право да си вържеш едно парцалче или да си боднеш на гърдите бележка „Това съм аз, различавайте ме от останалите“.

— Не искам — повтори Адам.

— Няма да мине много — поде пак Сайръс — и в главата ти не би минала нито една мисъл, която да не е като мислите на другите. Ще забравиш всяка дума, по-различна от думите на другите. Ще вършиш неща, защото и другите ги вършат. А опасността ще усещаш другояче — като опасност за цялата тая стан от еднакво мислещи и еднакво действащи мъже.

— Ами ако откажа? — попита Адам.

— Да — рече Сайръс, — понякога и това става. Току-виж намерил се някой, който не желае да върши онова, което се изисква от него. И знаеш ли какво става? Цялата машина хладнокръвно се посвещава в смазването на неговото своеволие. Ще налагат духа ти и твоето търпение, твоето тяло и ума ти, с железни тояги ще ги налагат, само и само да изкарат от тебе това опасно желание да бъдеш по-различен. И ако накрая не им се поддадеш, ще те изповърнат и както си вонлив, ще те изхвърлят навън — нито част от тях, но още не и свободен. Затуй е по-добре да се приспособиш. Правят го само за да се предпазват. Нещо тъй тържествуващо нелогично и тъй красиво безсмислено, каквото е една армия, не би допуснало да бъде отслабено от нечие несъгласие. Ако не я сравняваш непрекъснато с други неща, за да я взимаш на присмех, постепенно и сигурно ще откриеш, че армията съдържа някаква своя вътрешна логика, някакъв смисъл и красота, ужасяваща красота. И невинаги онзи, който може да приеме това, е непременно лош човек, понякога дори е много по-добър. Хубаво ме слушай какво ти думам, доста дълго съм размишлявал. Има хора, които се плъзват към унилата помийна яма на службата, предават се и стават безлични. Но такива поначало не са били кой знае колко лични. Може би ти си от тях. Но има други, пропадат надолу, потъват в общото блато и след това се издигат още по-самоуверени, отколкото са били, защото са изгубили мъничко от своята суетност, но пък са спечелили всичко най-скъпоценно на ротата и на полка. Можеш ли да слезеш толкова ниско, ще можеш и да се издигнеш, още по-високо, отколкото си се надявал. Тогава ще изпиташ една свещена радост, ще се радваш на другарство, равно почти на дружбата с ангелите небесни. Тогава ще установиш какво струват хората дори когато са примитивни. Но първо не паднеш ли, никога няма да се домогнеш до това.

Като се прибираха вкъщи, Сайръс сви вляво и навлезе в горичката. Свечеряваше се. Ненадейно Адам се обади:

— Татко, виждаш ли там онзи дънер? Обичах да се крия между корените му от другата страна. След всяко твое наказание се скривах там, а понякога отивах и когато просто ми е мъчно.

— Да отидем да го видим — предложи баща му. Адам го заведе и Сайръс се вгледа в подобната на гнездо трапчинка между коренаците. — Отдавна го знам — рече той. — Веднъж беше изчезнал за дълго време и аз си помислих, че сигурно си имаш такова местенце. Намерих го, защото предчувствах от какво кътче имаш нужда. Виждаш ли как е утъпкана пръстта, оскубана е и малкото трева. И докато си се гушил тука, разнищвал си кората на лико. Щом го видях, веднага познах, че тук ти е скривалището.

Адам гледаше смаян баща си.

— Но ти никога не си идвал да ме търсиш.

— Естествено — отвърна Сайръс. — Не бих направил това. Най-лесно е да притесниш човека. Аз не бих го направил. Необходимо е винаги да оставяш на човека един изход преди смъртта. Запомни го! Аз съм знаел, досещах се колко много те притеснявам. Но не исках да те блъсна от високото. — Продължиха припряно между дърветата. — Толкова неща искам да ти кажа. Но повечето ще забравя. Да ти кажа например, че войникът се отрича от много, за да получи нещо в замяна. От деня на раждането му всяко обстоятелство, всеки закон и правило и всяко право учат човека да съхранява собствения си живот. И той започва с този велик инстинкт, а сетне всичко го потвърждава. После отива войник и го принуждават да научи как да го нарушава — учат го, че е длъжен хладнокръвно да жертва живота си, без да полудее. Ако успееш да постигнеш това — а обърни внимание, че не всички успяват — значи си се сдобил с един от най-висшите дарове. Виж какво, сине — гласът на Сайръс беше сериозен, — почти няма човек, който да не се страхува, и хората дори не знаят от какво се поражда този страх: сенки, обърканост, безчислени и безименни опасности, страх от безликата смърт. Но ако се приучиш да виждаш не сенките, а истинската смърт, познаваема и определена от куршум или сабя, от стрела или копие, тогава вече няма да има защо да се боиш, най-малкото не така, както преди. Ще бъдеш човек, по-различен от другите, уверен там, където останалите крещят от ужас. Там е именно голямата награда. И може би едничката награда. Може би това е бленуваната чистота, заградена отвсякъде с мръсотия. Хайде, че притъмня. Ще ми се пак да си поприказваме утре вечер, когато и двамата сме помислили по това, което ти казах.

— Защо не поприказваш и с брат ми? — прекъсна го Адам. — Чарлз сигурно ще отиде, него много повече го бива от мене.

— Чарлз няма да отиде — отсече Сайръс. — Няма да има никакъв смисъл.

— Но от него ще излезе по-добър войник.

— Само външно — рече Сайръс. — Не и отвътре. Чарлз не се страхува от нищо и затова никога нищо няма да научи за храбростта. Освен себе си той друго не знае, тъй че никога не ще постигне онези неща, които се постарах да ти обясня. Да го пратиш във войската, би означавало да развържеш у Чарлз онова, което трябва да се държи в окови, а не да го пускаш свободно. Не бих посмял да го пратя.

— Но ти никога не го наказваш — възрази Адам, — оставяш го да я кара както си знае, хвалиш го, не му се присмиваш, а сега не искаш да го пратиш в казармата. — Изведнъж млъкна, уплашен от думите си, от гнева, презрението или грубостта, които могат да му довлекат.

Баща му не отговори. Излезе от горичката с ниско сведена глава, опрял брада в гърдите си; бедрото му странно се привдигаше и падаше при всеки монотонен удар на дървения крак в земята. Когато трябваше да го премести напред, дървеният му крак описваше полукръг встрани.

Беше се стъмнило, през отворената кухненска врата блестеше златистата светлина на лампите. На прага се появи Алис, вгледа се да види идват ли и когато чу приближаващите неравни стъпки, се прибра обратно в кухнята.

Сайръс наближи стълбищната площадка пред кухнята и преди да спре, вдигна глава и попита:

— Къде си?

— Тук съм, зад гърба ти.

— Попита ме нещо. И май ще трябва да ти отговоря. Не знам дали ще е хубаво, или не. Ти не си умен. Не знаеш какво искаш. Нямаш нужната бруталност. Оставяш се другите да те мачкат. Понякога ми се струва, че си слабак, който и на кучешко лайно не може да заприлича. Доволен ли си от този отговор? Тебе обичам повече. Винаги съм те обичал повече. Навярно не е добре да ти го казвам, но е така. Повече те обичам. Инак защо бих си давал труд да те нагрубявам? Сега си затваряй устата и върви да вечеряш. Утре вечер пак ще поговорим. Боли ме кракът.

4

На масата никой не се обади. Тишината се накъсваше единствено от сърбането на супата и скърцането на дъвчещи зъби. Баща му махваше с ръка да отпъди нощните пеперуди от шишето на газената лампа. Адам мислеше, че брат му скритом го наблюдава. При едно внезапно вдигане на главата долови бързия поглед на Алис. А като се навечеря, бутна стола си назад.

— Мисля да се поразходя.

Чарлз се изправи.

— И аз ще дойда.

Алис и Сайръс ги изпратиха с поглед до вратата и тогава тя зададе един от редките си въпроси:

— Какво си направил? — Гласът й беше неспокоен.

— Нищо.

— Ще го пратиш ли?

— Да.

— А той знае ли?

Сайръс се загледа мрачно в тъмнината зад отворената врата.

— Знае.

— Няма да му допадне. Не е честно.

— Няма значение — каза Сайръс и високо повтори: — Няма значение! — Тонът му сякаш казваше: „Затваряй си устата. Не е твоя работа!“ За миг помълчаха, след което й рече: — Нали не е твое дете.

Алис не се обади.

Момчетата поеха по тъмния изровен път. Някъде напред, там, където се виждаха накъсаните светлини на селището, Чарлз попита:

— Искаш ли да отидем и да видим какво става в кръчмата?

— Не беше ми хрумвало — рече Адам.

— Тогава за какви дяволи си тръгнал нощя на разходка?

— Ти можеше и да не идваш — каза Адам. Чарлз се приближи.

— Какво ти приказваше днес следобед? Видях ви, като вървяхте заедно. Какво ти каза?

— Все едно и също. За войската.

— Мен другояче ми се стори — с подозрение рече Чарлз. — Видях как се навежда наблизо, така разговаря с мъжете, именно разговаря, а не приказва.

— Приказваше — търпеливо отвърна Адам, но притаи дъх, защото усети, че стомахът му се присвива от страх. Сетне пое дълбока глътка въздух и го задържа, дано прогони опасенията си.

— И какво по-точно ти каза? — Чарлз беше настойчив.

— За войската… и какво е да си войник.

— Не ти вярвам — каза Чарлз. — Знам те какъв си: мръсноуст и долен лъжец. Искаш нещо да скриеш.

— Нищо — рече Адам.

— Твоята шантава майка се е удавила — дрезгаво изсъска Чарлз. — Сигурно е забелязала на какво приличаш. То й е стигнало. — Адам тихо изпусна дъха си, потискайки коварния страх. Но замълча. — Гледаш да ми го отнемеш! — извика Чарлз. — Но не знам как ще успееш. Какво си намислил да правиш?

— Нищо — каза Адам.

С един скок Чарлз се намери пред него и Адам трябваше да спре с гърди, почти допрени до гърдите на брат си. Отстъпи назад, предпазливо, както се отстъпва от змия.

— Спомни си рождения му ден! — изкрещя Чарлз. — Взех шест долара и му купих германски нож с бисерна дръжка, три острия и тирбушон. Къде е този нож? Да си видял дали го използва? На теб ли ти го даде? Тъй и не видях да го отваря. Да не ти е в джоба, а? Какво може да е направил с него? Едно „благодаря“, и толкоз! И повече нищо не се чу за бисерния германски нож за шест долара.

В гласа му бушуваше гняв и Адам отново усети пълзящия страх. Но знаеше, че на разположение има още един миг. Толкова често бе виждал как тази унищожителна машина смита всичко по пътя си. Първо идваше гневът, после студенината и самообладанието, погледът, който нищо не казва, и доволната усмивка; гласът стихваше и минаваше в шепот. Станеше ли тъй, чакай убийство — хладнокръвно и майсторско убийство с ръце, които пипат точно и без грубост. Адам преглътна слюнката си да навлажни пресъхналото гърло. Каквото и да кажеше, то нямаше да бъде чуто, защото разгневеше ли се, брат му не слушаше и дори не чуваше. Сега тъмнееше пред Адам, по-нисък, но по-широкоплещест, по-як, но още неприклекнал за удар. Устните му блестяха влажни на звездната светлина, но усмивката още я нямаше, в гласа още звучеше яростта.

— Ти какво направи за рождения му ден? Мислиш, че не съм видял! Да си давал шест долара? Или поне четири? Донесе му едно помиярче, което си намерил в гората. Хилеше се като идиот и повтаряше какъв чудесен птичар щяло да стане. Това кученце сега спи в неговата стая. И когато чете, все с него си играе. Обучава го! А къде е ножът? „Благодаря“ ще ми вика, едно голо „благодаря“! — Чарлз вече шептеше, раменете му увиснаха.

Адам отскочи отчаяно назад и вдигна ръце да си предпази лицето. Брат му се придвижваше пресметливо, с уверена стъпка. Единият му юмрук отхвръкна внимателно, да установи разстоянието, последван от пронизващ удар в стомаха, и Адам отпусна ръце. Тогава връхлетяха четири удара в главата. Адам усети, че костта и хрущялът на носа му са премазани. Вдигна отново ръце и Чарлз стовари пестник в сърцето му. През цялото време Адам не сваляше очи от брат си — така безнадеждно и объркано осъденият гледа своя палач.

Внезапно, за най-голяма своя изненада, Адам диво замахна — един висок и безопасен удар без сила и без посока. Чарлз се сниши и безпомощната ръка мина зад врата му. Адам обхвана брат си с две ръце и като хълцаше, притисна се о него. Усети как точните му юмруци се впиват в стомаха му и от това му се повръщаше, но не се откъсваше от него. Времето течеше бавно. С тялото си почувства, че брат му се измества встрани, за да го принуди да разтвори крака. После усети как коляното му се вдига, разминава се с неговите колене, плъзва се по бедрата му и накрая се забива в слабините му — раздра го мълниеносна бяла болка, която отекна в цялото му тяло. Ръцете му паднаха. Прегъна се на две и заповръща, а хладнокръвното убийство продължаваше. Адам различаваше ударите по слепоочията си, по страните, в очите. Устната му се разцепи и се размаза о зъбите, но иначе кожата му сякаш надебеля и се изопна, все едно че е покрит с плътен каучуков пласт. Смътно се питаше защо нозете му не се прегъват, защо още не е паднал, защо е още в съзнание. Побоят се проточи безкрайно. Дочуваше как се е запъхтял брат му, как си поема дъх на бързи тласъци като ковач, виждаше го в размътената звездна тъмнина през кървавите сълзи, стичащи се от очите му. Забеляза невинния, нищо неказващ поглед и едва доловимата усмивка на мокрите устни. В този миг проблесна светлина и настъпи мрак.

Чарлз се изправи над него, гълтайки въздух като изтощено куче, после се обърна и бързо пое към къщата, потривайки ожулените кокалчета на пръстите си.

Съзнанието на Адам се върна бързо и заплашително. Мозъкът му се въргаляше в някаква болезнена мъгла. Натежало и подпухнало, тялото го болеше. Но той забрави раните си начаса. По пътя се зачуха бързи стъпки. Обзе го несъзнателният ужас и свирепостта на плъх. Вдигна се с усилие на колене и изпълзя от пътя в пресъхващия ров отстрани. Прикрита с високи треви, канавката бе пълна с една педя вода. Адам се довлече тихо до водата, като гледаше да не я разплиска шумно.

Стъпките се приближиха, намалиха ход, повъртяха се, върнаха се. От скривалището си Адам виждаше в тъмнината единствено тъмнина. Сетне просветна кибрит: дребното синкаво пламъче горя колкото да се прихване клечката и чудновато освети отдолу лицето на брат му. Чарлз вдигна клечката и се огледа и сега Адам забеляза брадвата в дясната му ръка.

Нощта след угасването на кибрита стана още по-непрогледна. Чарлз продължи бавно и запали още една клечка, след нея още една. Оглеждаше пътя за някакви следи, но най-после се отказа. Дясната му ръка се издигна и запрати брадвата далече в полето. Сетне отривисто се отправи към мъждукащите светлини на селището.

Адам лежа в студената вода дълго, недоумяващ как ли се чувства брат му. Питаше се дали сега, когато яростта му е поохладняла, той ще изпита тревога, съжаление, ще му стане ли съвестно или просто нищо. Адам бе почувствал тези неща вместо него. Съвестта му го свързваше с Чарлз и той изживя болката на угризението вместо него така, както бе писал някога домашните му. Изпълзя от водата и се изправи. Раните прегаряха, кръвта по лицето му засъхваше. Реши да не се прибира и да остане в мрака, докато баща му и Алис си легнат. Разбираше, че не е в състояние да посрещне никакви въпроси, тъй като не знаеше никакви отговори; колкото и да се стараеше да ги намери, толкова по-тежко ставаше за изтерзания му разсъдък. Около челото му се носеше замая, поръбена със сини светлини, и той съзнаваше, че скоро ще припадне. Затътра се бавно по пътя с разкрачени нозе.

На площадката спря и погледна вътре. Увиснала на веригата си от тавана, лампата хвърляше жълт кръг и осветяваше Алис и кошницата за кърпеж, сложена на масата пред нея. От другата страна баща му хапеше дървената си перодръжка, топваше я в шишето с мастило и вписваше нещо в черния си дневник.

Алис вдигна очи и видя окървавеното лице на Адам. Ръката й подскочи към устата и тя прехапа пръсти.

Адам провлече единия си крак на горното стъпало, сетне другия и се подпря на рамката на вратата.

Сега и Сайръс вдигна глава. Изгледа го с далечно недоумение. Изкривена, самоличността му се проясняваше постепенно. Изправи се объркан и смутен, заби перодръжката в мастилницата и обърса пръсти в панталоните си.

— Защо го е направил? — попита тихо.

Адам се помъчи да отговори, но устата му бе скована и суха. Облиза устни и кръвта наново бликна.

— Не зная — рече той.

Сайръс се приближи и така свирепо го хвана за ръката, че той се олюля и дръпна ръка.

— Не ме лъжи! Защо го е направил? Скарахте ли се?

— Не.

— Казвай! — Сайръс отново го сграбчи. — Искам да зная всичко. Кажи! Трябва да ми кажеш! Ще те принудя. По дяволите, все го защитаваш. Мислиш, че не знам ли? Какво ме баламосваш? Казвай или, ей Богу, ще те оставя на вратата цяла нощ!

Адам едва скалъпи някакъв отговор:

— Мисли, че не го обичаш.

Сайръс пусна ръката му, подскочи назад до стола си и седна. Зачука с перодръжката в мастилницата и с невиждащи очи се взря в дневника.

— Алис — подвикна той, — помогни на Адам да си легне. Сигурно ще се наложи да му разпориш ризата. Виж там, оправи го. — Надигна се пак, отиде в ъгъла, където на гвоздеи висяха горните им дрехи и като бръкна под тях, откачи си пушката. Отвори я да провери дали е заредена и изтрополя навън.

Алис посегна с ръка, сякаш би го задържала с невидимо въже, но то се скъса и мислите й се скриха зад лицето.

— Иди си в стаята. Сега ще ти донеса един леген вода.

Адам се просна на леглото гол до кръста. Алис се зае да промива раните му с ленена кърпа, напоена с топла вода. Дълго мълча, а след това продължи изречението на Адам, като че изобщо не е имало промеждутък:

— Той си мисли, че баща му не го обича. Но ти го обичаш, винаги си го обичал. — Адам не отвърна. — Чудно момче — тихо рече тя, — човек трябва да го опознае. Гледаш го, костелив орех, все сърдит, но това е, докато го опознаеш. — Млъкна да се изкашля, кашлицата я преви надве, а след пристъпа страните й поруменяха от изтощение. — Трябва да го опознаеш — повтори тя. — От сума време ми прави дребни подаръци, разни хубави неща, дето и през ум няма да ти мине, че ги е забелязал. Ама не ми ги дава направо, а ги крие, където знае, че ще ги намеря. Гледаш го с часове и с нищо не издава, че го е направил. Трябва да го опознаеш.

Алис му се усмихна и Адам затвори очи.