Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (8)

Глава 8

Кетрин излезе от старата тухлена сграда, на чийто първи етаж се помещаваше апартаментът й. Мотористът, който минаваше по улицата, едва не се преби, докато я зяпаше. Изглеждаше чиста и свежа в сивия си костюм. Всяко косъмче от косата й си бе на мястото. Видът й бе безукорен както винаги. На тротоара спря и се загледа с гордост в любимата си светлосиня „Карман Джиа“. Обичаше много колата си и дори би я целунала, ако не се страхуваше, че някой съсед може да я види.

Околните често се учудваха, че Кетрин притежава толкова стилна кола. Не осъзнаваха, че тя бе от хората, които се целят нависоко. Е, когато въобще решаха да се целят.

Освен това се изненадваха, че е собственица на толкова ненадеждна кола. Тя бе единственото несигурно нещо в целия й грижливо подреден живот. Но Кетрин бе влюбена в синята красавица, макар че банковата й сметка бе пострадала сериозно покрай нея. Налагаше й се да посещава сервиза твърде често и се шегуваше с автомонтьора Лайънъл, че ще кръсти първото си дете на него. Той се почувства много поласкан и Кетрин реши да не споделя, че въобще не възнамерява да ражда.

Обикновено не шофираше до офиса, но беше събота и движението не бе претоварено. Изненада се приятно, когато успя да паркира точно пред „Брийн Хелмсфорд“ — рекламната агенция, където работеше като счетоводител.

— Благодаря ти, Боже! — прошепна тя. — Това е истинско чудо.

Хората се изненадваха и когато научаваха, че Кетрин работи в рекламна агенция. Не я считаха за достатъчно динамична и напориста. Беше прекалено сериозна и резервирана. За щастие работата й като счетоводител не изискваше див ентусиазъм или остроумни фрази от рода на „Хайде да проснем това на въжето и да видим дали котката ще го хареса“. Точно обратното. Задачата й бе да ограничава излишните разходи, да настоява за разписки от таксита, да пита защо някой иска да му осребри сметката за уикенд за двама в луксозен хотел, където са поръчани девет бутилки шампанско, и да обяснява, че не е редно да държиш да ти изплатят и сметката от ресторанта, и разписката от кредитната карта на една и съща вечеря. И макар подобни дреболии да не влизаха в задълженията й на главен счетоводител, тя не вярваше, че помощниците й ще могат да се справят с мошениците.

— Добро утро, Кетрин! — поздрави я портиерът Дезмънд. — Тормозят те да идваш и през уикенда, а?

Но вместо мрачното кимване или гневната тирада, с които му бяха отговорили останалите служители, Дезмънд бе изненадан от безразлична усмивка.

— Е, все някой трябва да свърши работата — каза Кетрин спокойно.

Дезмънд се стъписа.

— Странна риба — промърмори той. — Явно не я чака млад мъж. Защо иначе ще идва с удоволствие на работа в събота? Е, това не е живот за младо момиче.

„Брийн Хелмсфорд“ бе малка агенция според стандартите в рекламния бизнес. Имаше седемдесет служители, натъпкани в два гигантски офиса, в които само шефовете бяха отделени със стъклени прегради.

Кетрин не беше първа. Освен помощниците й Бренда, Кармайн и Хенри, се виждаше и групичка „творци“, които се смятаха за истинския персонал и страняха от бандата бюрократи, стиснали здраво юздите на разходите. Творците, издокарани по последна мода, в момента довършваха презентацията, която щяха да изнесат в понеделник пред компания за производство на тампони. Виждаха се безброй образи на усмихнати момичета, кацнали на Луната или на фона на жълт пейзаж, който представляваше планетата Венера. Музикалното оформление бе „Свобода“ на Джордж Майкъл. Мотото на рекламата бе „Най-добрият женски продукт във Вселената“.

За рекламите на тампони съществуваха две установени правила: за продукта се говори само с евфемизми и никъде не се появява червено.

Всички автоматично вдигнаха глави, когато Кетрин влезе в офиса, но щом видяха, че е тя, отново се наведоха. Не беше особено популярна сред колегите си. Не ходеше да се напива с тях няколко пъти седмично, нито пък спеше с някого от мъжете, затова те просто забравяха за съществуването й.

Сексът стоеше на едно от първите места в списъка с дейности на „Брийн Хелмсфорд“. И тъй като често се оказваше, че някой е спал с всичките си колеги от противоположния пол, пристигането на нов служител внасяше повече оживление, отколкото получаването на нова поръчка. За щастие творците бяха уволнявани и заменяни с такава скорост, че в компанията винаги имаше свежа кръв и нови тела, с които да си легнеш.

Наричаха Кетрин „Снежната кралица“. Тя го знаеше и единственото й възражение бе, че творците в една рекламна агенция би трябвало да проявят повече въображение.

Шефът на тампонената поръчка Джо Рот стоеше сред петима творци, които говореха разпалено, без да се изслушват един друг.

— Всеки знае, че можеш да скачаш с бънджи, ако носиш тампон.

— Да, но бънджи скоковете вече не са на мода.

— В момента е модерно кацането на някоя планета в Космоса.

Джо проследи с поглед как Кетрин отиде до бюрото си и включи компютъра.

— Добра работа, момчета! — похвали ги той. — Дори аз бих си купил от тези тампони. Направо ми се иска да имах мензис. А сега ни моля да ме извините. Време е за ежедневното ми разочарование.

Джо Рот бе изключително заинтригуван от Кетрин. Работеше в „Брийн Хелмсфорд“ едва от три седмици, което в рекламните агенции бе цяла вечност. Обикновено периодът бе предостатъчен да получиш страхотна поръчка, да те повишат два пъти, да те хванат в леглото с жената на шефа, да загубиш сериозна поръчка и да те уволнят. Естествено Джо смяташе, че зл три седмици би трябвало да постигне известен напредък с Кетрин, но вече не бе толкова сигурен.

През първия му работен ден Фред Франклин, дебел четиридесетгодишен пияница от Ланкастър, който му се падаше шеф, го отведе настрани. Първо се поинтересува кой е любимият отбор на Джо — беше „Арсенал“. После му каза няколко мъдри думи за новата работа: къде се намира машината за кафе, как да раздува разходите си и най-важното — кои жени си заслужава да сваля.

— Ето например Мартини — каза Фред, като посочи висока червенокоса зъбла. — Всеки може да се уреди.

— Мислех, че името й е Саманта — учуди се Джо.

— Технически погледнато е така — призна Фред. — Но я наричаме Мартини, защото е готова по всяко време и на всяко място. Страхотна е — ухили се той. — Би направила всичко. Абсолютно всичко! И никога не иска разните тъпотии, за които настояват повечето жени.

— Имаш предвид цветя и бонбони?

— Имам предвид телефонни обаждания или пък да помниш името й. Просто си пада по секса. Би те оставила дори да гледаш телевизия, докато го правиш. Страхотна е! — повтори Фред, после изрече най-голямата похвала, която би могъл да даде за жена. — Тя е като мъж с цици. А Флора — посочи той дребна жена с руси къдрици — прави чудеса с масло за масаж и хавлиена кърпа, но е малко смахната. Звънна на жена ми и й каза…

— Мислех, че името й е Кони — прекъсна го Джо.

— Така е — потвърди Фред. — Но я наричаме Флора, защото…

— … лесно се разтваря — сухо довърши Джо.

Фред му се усмихна доволно.

— Бързо загряваш! Смятам, че тук ще ти хареса, синко.

Джо не беше толкова сигурен.

— А какво ще кажеш за счетоводителката Кетрин? — попита небрежно той.

— Коя?

— Нали знаеш, онази слабичката сладурана, дето вечно носи костюми.

— Сладурана? — обърка се Фред. — Слабичка? Да не говориш за Лоло? — посочи той тъмнокосо, изключително мършаво момиче. — Не си падам по нея. Е, накарай я да направи онова нещо с пастата за зъби, докато ти смуче пишката. Но те предупреждавам, че не гълта. Страхува се да не надебелее.

— Мислех, че името й е Диърдри.

— Така е — потвърди Фред. — Прякорът й е Лоло, защото вечно е депресирана. Ревлива крава. Но поне не може да хленчи, докато ти прави свирка.

— Разбирам — кимна Джо, — но нямах предвид нея, а малкото ирландско момиченце.

Фред бе толкова шокиран, че едва проговори:

— Тази ли бе! — каза той накрая. — Тази суха стара чанта!

— Великолепна е — изненадано отвърна Джо.

— Великолепна, ако го прави великолепно — възрази Фред. — А тя не прави абсолютно нищо! Не бих си губил времето с нея, синко. Има толкова готини мацки, от които да избираш. Аз лично смятам, че Кетрин е лесбийка.

— Защото не иска да се чука с теб ли?

— Не само с мен — изръмжа Фред. — Не излиза с никого. Тя си е чиста загуба на време. Погледни й дрехите! Прилича на монахиня, по дяволите!

Кетрин винаги идваше на работа в елегантни делови костюми и бели блузи. Някои от другите жени в „Брийн Хелмсфорд“ също носеха костюми, но техните бяха секси, модерни, в ярки цветове и с къси поли. Кетрин обаче не искаше да рискува и полата й винаги бе съвсем малко над коляното.

Но Джо бе забелязал истинската жена под строгите костюми. Леката издутина под полата издаваше, че носи колан и жартиери, а не скучни чорапогащници, А и понякога, когато седеше срещу нея и тя му се караше, че не е запазил сметката от ресторанта, мярваше и дантела под спретнатата бяла блуза. Тогава твърдо решаваше да загуби още някоя сметка. Сега, за единадесети пореден път, той отиде при нея и седна на крайчеца на бюрото й.

Джо беше около метър и осемдесет и пет, със слабо и стегнато тяло. Дрехите му стояха великолепно и винаги изглеждаше елегантен и стилен. Днес носеше черни джинси и фланелка с дълги ръкави. За да го вижда добре, Кетрин трябваше да се наклони силно назад.

— Добро утро, Кети! — поздрави я той с широка усмивка. — Какво те води тук в събота?

Кетрин се втрещи от фамилиарното Кети. В службата винаги поддържаше дистанция. Никой не си позволяваше да я нарече Кети, Кет или Кити. Винаги си беше просто Кетрин. Всъщност би предпочела да я наричат госпожице Кейси, но знаеше, че това е невъзможно. В „Брийн Хелмсфорд“ отношенията бяха неофициални и към никого не се обръщаха с фамилията му. Дори изпълнителният директор настояваше да го наричат Джони.

Обръщаха се на фамилия само към чистачката — сурова на вид пушачка със зловеща кашлица, която вечно се оплакваше от хаоса. Всички се страхуваха от нея и не смееха да фамилиарничат. Тя беше родена да бъде госпожа Тайфорд.

Кетрин възнагради Джо със заплашителен поглед четвърта степен. Ужасяващ поглед, който изпълваше мъжете с неочакван ужас. Беше само на няколко степени от погледа „Медуза“ и понякога дори тя самата се плашеше, докато се упражняваше пред огледалото. Но преди да успее да му обясни с леден тон, че никой няма право да съкращава името й, Джо попита дружелюбно:

— Зъб ли те мъчи? Лоша работа! Или пък имаш нещо в окото?

— Нито едното, нито другото — промърмори Кетрин, като отпусна лицевите си мускули.

— И защо си тук днес?

— Обикновено не работя през уикендите — учтиво обясни тя, — но е краят на счетоводната година и съм много заета.

— Страшно ми харесва акцентът ти — усмихна се лъчезарно Джо. — Бих могъл да го слушам цял ден.

— Страхувам се, че никога няма да имаш тази възможност — хладно отвърна Кетрин.

Джо я погледна шокирано, но продължи смело:

— Значи няма смисъл да те каня на обяд?

— Никакъв — лаконично отговори тя. — Защо не ме оставиш на мира?

— Да те оставя на мира? Ще ти обясня нещо. Веднъж един мъдър човек казал следното… чакай да се сетя как точно беше… а, да! „Влязла си ми под кожата!“

— Така ли? Е, аз пък ще ти отговоря с думите на един от любимите ми герои, великия хуманист Рет Бътлър: „Честно казано, скъпа, и пет пари не давам.“

— Ах, толкова си жестока! — ахна Джо и се залюля пред бюрото й, сякаш бе намушкан в гърдите.

Кетрин го погледна презрително.

— Извини ме, но имам доста работа — каза тя и се завъртя към компютъра си.

— Добре, какво ще кажеш за едно питие след работа?

— Коя част от „не“ не разбираш? „Н“-то или „е“-то?

— Разбиваш ми сърцето.

— Добре.

Той я погледна възхитено.

— Ти си най-интересната жена, която някога съм срещал.

— Значи би трябвало да се срещаш с повече хора.

Джо бе достатъчно интелигентен, за да разбере, че само си губи времето.

— Нямам повече въпроси — каза той делово като млад амбициозен адвокат.

Надяваше се, че Кетрин ще се засмее, но тя не го направи. Джо реши, че трябва да се оттегли.

— Ще отида да се погрижа за тампоните си — ухили се той. — Но както казва великият философ Арнолд Шварценегер: „Ще се върна!“

С весела усмивка Джо се отправи обратно към колегите си. Да, Кетрин определено се отпускаше. Бе станала по-разговорлива. С тази скорост след десетина години можеше и да му се усмихне.

Кетрин видя как се отдалечава. Знаеше, че се е държала незаслужено жестоко. Виновно си помисли, че все пак би могла да пийне с него. Не! В никакъв случай! Какво стана последния път, когато излезе с мъж? А предпоследния?

— Давай, момиче! — чу Кетрин гласа на Кармайн. — Той е страхотно гадже!

Кетрин се завъртя, за да й се скара, но Кармайн я изпревари:

— Знам, знам. Трябва да си затворя голямата уста и да се залавям за работа.

По-късно през деня Джо видя как Кетрин се приближава към светлосинята „Карман Джиа“, отваря вратата, настанява малкото си дупе вътре и потегля. Втренчи се в нея като омагьосан и възхищението му нарасна десетократно. Жена с хубаво тяло бе нещо чудесно, но жена с хубава кола…