Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (29)

Глава 29

През седмицата бе изпитала известно удоволствие от усещането за лекота и празнина, като се наслаждаваше на силния си самоконтрол и морално превъзходство. Но всичко това започваше да й писва. В неделя Тара вече бе готова да избухне. Знаеше, че метаболизмът й е спаднал застрашително поради липсата на храна. Бе изтърпяла пет тежки дни само на плодове и лишения. Заслужаваше награда. Беше наясно, че всеки път се проваля така, но нямаше сили да се удържи. Из главата й се въртеше идеята за богат обяд с много алкохол.

Извади късмет — Томас отиваше да играе футбол и щеше да се прибере късно. Грабна телефона, но за съжаление Кетрин трябваше да работи по новата счетоводна година.

— Нали току-що приключи старата! — разочаровано извика Тара.

— Да, но с всеки край идва и ново начало.

— Много мъдро — изсумтя Тара. — Трябва да го запомня на всяка цена.

След това, отново безуспешно, звънна на Финтая. Може би със Сандро бяха заминали някъде за уикенда. Но двамата винаги предупреждаваха, ако ще пътуват. Независимо дали отиваха в Маракеш или Маргейт, обаждаха се да се похвалят. Къде ли бяха, по дяволите?

Запали цигара и звънна на Лив, която сигурно бе готова за веселба след заминаването на Ларс. Проблемът бе, че Лив се чувстваше ужасно нещастна.

Тъй като се страхуваше, че Томас може да чуе разговора им, Тара й предложи да отидат по магазините. Разбира се, възнамеряваше да претупа обиколката набързо и да се отправят към някоя хубава кръчма. Беше взела твърдо решение и не й пукаше, че петте дни глад ще отидат на кино.

— Тръгвам — обещай Лив.

Лив се опита да закъснее, за да избегне Томас, но за неин ужас той още си беше у дома. Кимна й небрежно и се оттегли. Одобряваше дългата й руса коса и златистата гладка кожа, но се дразнеше, че е по-висока от него.

Лив мразеше апартамента на Томас, потискащо тъмен и вмирисан на котка. Копнееше да съдере кафявите му тапети и да го боядиса в охра, да отлепи грозния балатум и да изцикли дюшемето, да откърти кошмарните щори и да окачи красиви завеси в бледолилаво. А кухнята беше направо ужасяваща. Искаше й се да изгори цялата тази грозота.

Тара трябваше да вземе нещата в свои ръце. Не знаеше ли, че обзавеждането е последният писък на модата?

— Замина ли си Ларс? — попита Тара, като затвори кухненската врата.

— Да — кимна нещастно Лив. — Този път се чувствам адски зле.

— Винаги си така — опита се да я утеши Тара. — Дори ако Ларс остави жена си и се ожени за теб, пак ще се чувстваш зле.

— Права си, но мисля, че не съм в настроение за пазаруване — извини се Лив. — Ами ако не си харесам нищо? Няма да мога да го понеса в моето състояние.

— Помисли си колко ще се зарадваш, ако откриеш красиви обувки — окуражи я Тара. Не искаше да бъде изоставена, защото тогава щеше да й се наложи да отиде да гледа как Томас играе футбол.

— А какво ще стане, ако нямат моя номер? — контрира Лив. — Рискована работа. Юнг твърди…

— Юнг не разбира от обувки — твърдо отсече Тара. — Е, добре де — склони тя, — щом Юнг не ти разрешава да пазаруваш, какво ще правим?

Лив се вторачи в нея с яркосините си очи.

— Искам да се напия.

— Защо не каза? — ухили се доволно Тара. — Аз пък се уплаших, че искаш да се прибереш и да ме оставиш сама. Хайде! Ще отидем в някоя кръчма, ще се напием и… — тя понижи глас, за да не я чуе Томас, — ще си поръчаме печено.

— С пържени картофи — прошепна развълнувано Лив.

— И много сос…

— А после ябълков пай…

— С цяла кофа карамел…

— Трябва само да изчакаме Томас да се разкара — каза Тара.

След десет минути приятелите на Томас дойдоха да го вземат. Тара и Лив постояха още няколко минути, за да са сигурни, че наистина им се е махнал от главите, после се сбутаха пред вратата.

— Да вземем ли такси? — попита Лив, когато излязоха на улицата.

— Имам идея — драматично произнесе Тара. — Може и да не свърши работа, но поне да опитаме. Предлагам да отидем пеша.

— Пеша? Докъде?

— Около петдесет метра.

— Добре. Да вземем ли такси? — ухили се Лив и извика — Пошегувах се! Чу ли, Тара?

— Браво на теб!

Докато вървяха към „Лисицата и перото“, Лив каза:

— Не го правя често.

— Кое? Напиването в неделя ли?

— Не. Ходенето пеша.

Три врати по-надолу от кръчмата имаше козметичен салон. На витрината все още висеше огромна реклама: „Маси за отслабване и стягане! Първия път — безплатно!“ Тара си помисли обнадеждено, че има и други начини да отслабнеш освен глада и спорта. Щеше да отиде в салона следващата събота и да разбере колко струват процедурите.

Кръчмата беше претъпкана с весели хора, които ядяха, пиеха и забиваха стрелички. Всички бяха в прекрасно настроение.

— Какво ще пием? — попита Тара. — Вино? Джин с тоник?

— Не — твърдо отговори Лив. — Искам халба бира.

— Ооо, страхотна си! — плясна я по рамото Тара. — Надявах се да го кажеш.

— Сега ли ще ядем или по-късно?

Тара се разкъсваше от противоречиви чувства. Копнееше за храна, но алкохолът имаше по-силен ефект на празен стомах, а наистина й се искаше да се натряска…

— Точно така! — подкрепи я Лив. — Ще ядем, след като се напием.

Тара се пребори с тълпата пред бара и се върна с две огромни халби бира. После изтича обратно и донесе още две.

— Да не губим време! Имаме мисия — каза тя, като остави бирите и започна да вади пликчета с чипс от джобовете си. — Не можеш да пиеш бира без солено мезе.

Чукнаха се въодушевено.

— От това ще ти пораснат косми по гърдите — ухили се Тара, после, забелязала ужасеното лице на Лив, добави: — Не в буквалния смисъл.

Английският на Лив беше перфектен, но някои от идиомите й куцаха.

Докато си разказваха как е минала седмицата, разговорът им автоматично се превърна в състезание „Моят живот е по-ужасен от твоя“.

— Аз съм по-дебела от теб — изхленчи Тара.

— Не, аз съм по-дебела от теб.

— Добре, ама аз съм по-бедна — настоя Тара.

— Не, аз съм по-бедна — възрази Лив.

— Дължа повече пари от теб.

— Не е вярно. Аз дължа повече.

— Пуша повече от теб.

— Не, аз пуша повече.

— Лив, ти въобще не пушиш.

— Да, но ако пушех, щях да пуша повече от теб. Склонна съм към самоунищожение — гордо обясни Лив.

— Загрях. Добре, докъде бяхме стигнали? А, да. Моят апартамент е по-разхвърлян от твоя.

— Не, моят е по-разхвърлян.

— Добре де, моето гадже е по-гадно копеле от твоето.

— Не, моето… чакай малко, права си. Гаджето ти е по-гадно копеле от моето — съгласи се Лив. — Печелиш този рунд.

— Аха — разстрои се Тара, която се бе надявала, че Лив ще й възрази.

— Нещо лошо ли казах? — притесни се Лив.

— А, не — въздъхна Тара, като отпи голяма глътка бира и запали цигара. — Нещо не е наред между мен и Томас.

Лив едва се сдържа да не отвърне: „Кажи ми нещо, което не знам.“

Тара се страхуваше да заговори за проблемите си, защото й се струваше, че така ще станат по-реални, но накрая промърмори:

— Имахме… имахме разговор миналата събота…

Замълча, а Лив зачака със съчувствен поглед.

— Томас каза, че ако забременея, няма да ме подкрепи. Не че планирам подобно нещо, но все пак ужасно се уплаших. Правя всичко възможно да не мисля за това, а и знам, че той ме обича, но цяла седмица очаквах да се случи нещо лошо. Е, седмицата всъщност не беше ужасна, дори на няколко пъти Томас се държа изключително мило, но просто ме тормозят мрачни предчувствия. И съм ужасно нервна. В понеделник вечер избухнах и го наругах. Много ми се искаше да го направя и вчера след фризьора. Не мога да разбера какво ми става.

Лив обаче я разбираше много добре. Томас можеше да вбеси всекиго по милион начини.

— Какво да правя? — отчаяно попита Тара. — Посъветвай ме, но, моля те, не влагай лични чувства.

Лив пое дълбоко дъх и реши да рискува.

— Мисля, че трябва да напуснеш Томас.

— Ха-ха-ха! — изсмя се Тара и запали нова цигара.

— Говоря сериозно. Какво бъдеще имаш с него? Щом ти е казал, че няма да те подкрепи, ако забременееш, значи не ти предлага дълготрайна връзка.

— Просто ще внимавам да не забременея — мрачно отсече Тара.

— Не искаш ли да имаш деца някой ден?

— Ще преживея и без тях.

— Проблемът не е в това. Ти искаш по-сериозна връзка, отколкото той е готов да ти предложи. Забрави за него.

— Как мога да го напусна? — ужасено попита Тара.

— Лесно. Събираш си багажа и идваш да живееш при мен или отиваш при Кетрин или Фин…

— На тридесет и една съм — прекъсна я истерично Тара. — Не мога да го напусна. Никога вече няма да срещна друг мъж. Нямам време…

— Глупости!

— Хубостта ми изчезва, плътта ми се отпуска, биологичният ми часовник тиктака неуморно…

— Преди малко каза, че не държиш да имаш деца.

— А и няма къде да се запознаеш с мъже — не й обърна внимание Тара. — Онзи тъп купон снощи беше кошмарен. А и някак си отвикнах да скитам по клубове. Истинско бедствие, Лив! Вече съм в бар „Последен шанс“, а искам да намалят музиката!

Лив се стресна. Не беше лесно да помогнеш на Тара.

— Значи ще останеш при този гадняр само защото мислиш, че няма да намериш друг?

— Той не е виновен, че е такъв — защити го Тара. — Предпочитам да мисля, че е наранен и прекалено чувствителен.

Лив се уплаши, че няма да изтърпи поредния разказ за тежкото детство на Томас, затова побърза да каже:

— Значи ще останеш при наранен и чувствителен мъж, който се държи гнусно с теб и е пълен егоист?

— По-добре е, отколкото въобще да остана без мъж.

— Ние сме модерни жени…

— Дори не го казвай — изсъска Тара и извади поредната цигара.

— Кое?

— Че нямаме нужда от мъже. Това няма нищо общо с нуждата.

— Ами самоуважението? — попита Лив.

— Самоуважението не те топли нощем.

— И не изхвърля боклука.

— И Томас не го прави.

— Всъщност и Ларс не го прави.

Настъпи мълчание.

— И аз съм в бар „Последен шанс“ — натъжи се Лив.

— Не си. Ларс ти обеща, че ще зареже жена си заради теб.

— Лъже — призна Лив.

— Да, ама поне е достатъчно почтен да го обещае. А и може да го направи някой ден.

— Вълкът не си мени нрава — мрачно отбеляза Лив.

— Защо връзките са толкова трудни?

Въпросът бе риторичен, но според Лив за всичко съществуваше обяснение.

— Трябва да се вгледаме в детството си — каза мъдро тя. — Например Кетрин няма мъж, защото е израсла без баща.

— Ако Кетрин беше тук, щеше да те накара да се разплачеш заради тези думи.

Лив не й обърна внимание.

— Ние, хората, сме склонни да се придържаме към познатото, дори когато то не е приятно. Седиш при мъж с гаден характер като Томас, защото баща ти е бил… каква беше думата? Гнусен?

— Гнусна свиня — услужливо й подсказа Тара. — Макар и да знам, че си права, нищо не мога да направя — сухо заяви тя. — Ако искаш моето мнение, психоанализата е тъпо нещо.

Преди Лив да започне обичайната си проповед, че осъзнаването не значи нищо, ако не действаш, Тара я изпревари.

— Ами ти? Обясни ми защо имаш връзка с женен мъж.

— Майка ми имаше дълга връзка с женен мъж.

— Наистина ли? — възхити се Тара. — Вие, шведите, сте страхотни. Велики купонджии. Не мога да си представя майка ми да направи подобно нещо. Всъщност все още имам чувството, че никога не е правила секс — добави тя, после внезапно замълча и извика: — Чакай малко! Винаги си казвала, че родителите ти са най-щастливата женена двойка в Швеция. Как е възможно тогава майка ти да е имала извънбрачна връзка?

— Възможно е — настоя Лив.

— Щастливо женените нямат извънбрачни връзки. Или ако имат, вече не се водят за щастливо женени.

— Не е вярно — възрази Лив.

— Е, добре, може и да е имала краткотраен флирт в началото на брака си — съгласи се на компромис Тара. — И колко дълго е продължил?

— Нека да помисля — отвърна Лив и започна да брои на пръсти. — Ако са се оженили през шейсет и първа, а сега е деветдесет и девета, това прави тридесет и осем години заедно.

Внезапно Тара загря.

— Лив, това не е връзка с женен. Не и когато мъжът е собственият ти съпруг.

— Аха — мрачно кимна Лив. — Обичам да си изяснявам нещата.

— Още пиене — нареди Тара.

След третата халба Тара усети, че черните мисли я бяха напуснали.

— Няма идеални връзки — утеши се тя. — Важни са компромисите. Ние с Томас сме страхотна двойка и аз съм напълно нормална. Знаеш ли какво е да целунеш жаба и да хленчиш, че не се е превърнала в принц? Това е незряло! Ако си разумен зрял човек, целуваш жабата и постепенно започваш да я харесваш.

— Пияна ли си вече?

— Мазвъжно е след още една халба.

— Моля?

— Казах, че е възможно да се напия след още една. Глуха ли си?

В три часа, когато решиха, че вече са достатъчно пияни, в кръчмата не бе останало нищо за ядене.

— О, не! — изкикоти се Тара. — Какво ще правим?

— Ужасно съм гладна — оплака се Лив.

— Добре. Можем да си вземем нещо за вкъщи.

— Пържени картофи — заяви Лив. — На всяка цена трябва да ядем пържени картофи.

Тя фрасна халбата си на масата и извика силно:

— Картофи! Картофи! Картофи!

На около десетина метра от тях стоеше един мъж и се канеше да спечели състезанието по дартс. Той метна последната си стреличка точно когато Лив се развика и едва не закова за стената ухото на съперника си.

Тара и Лив изскочиха на улицата да търсят пържени картофи и се учудиха, че още е светло. Нахлуха в първото заведение за бързо хранене, пълно с разведени бащи, взели децата си за уикенда. Шумът беше оглушителен.

— Тук ли ще ядем, или ще си вземем за вкъщи? — Лив огледа пълчищата деца с картонени шапки.

— За вкъщи. Да бягаме колкото се може по-далеч оттук.

Въоръжени с две огромни хартиени кесии, двете излязоха навън.

— Толкова съм гладна, че мога да изям кон — изхленчи Тара. — Да отиваме по-бързо у нас.

После, забелязала ужасеното лице на Лив, добави:

— Спокойно, Томас няма да се прибере поне още няколко часа.

Понесоха се по улицата с бърза крачка, но когато стигнаха до козметичния салон и видяха, че е отворен, Тара внезапно реши, че ще е прекрасно да изпробват масите за отслабване. Сподели идеята си с Лив, която извика въодушевено:

— Жестоко! Винаги съм искала да се метна на една от тези маси.

Нахлуха ентусиазирано в салона. Диди, дежурната козметичка, забелязала зачервените им лица и блеснали очи, изпита желание да се скрие под масата и да се престори, че не е на работа.

— Затворено е — опита тя.

— Не е — ухили се злобно Тара и едва не я задуши с алкохолните изпарения от устата си. — Искаме да изпробваме масите за отслабване.

— Не мисля, че моментът е подходящ.

— Да не би да са заети?

— Не, но…

— Да не искаш да кажеш, че сме пияни? — заплашително попита Лив.

— Ами… не…

— Ние сме редовни клиентки — настоя Тара. — Идвам тук на мола каска.

— Моля?

— Идвам тук на кола маска. Колко пъти искаш да го повторя?

Горката Диди нямаше избор. Въведе ги неохотно в малко стайче, където шест големи пластмасови легла бяха подредени плътно едно до друго. Тара и Лив ахнаха въодушевено и се проснаха върху две от тях, стиснали хартиените кесии. След като им вързаха глезените, Лив каза:

— Умирам от глад! Колко дълго ще продължи това?

Тара се ухили весело.

— Ами започвай да ядеш. Нали това беше планът? Аз лично така ще постъпя.

— Страхотно! — извика Лив и зарови из кесията. — Адски съм гладна.

— Не мисля, че… — опита се да протестира Диди.

— Хапни си едно картофче — щедро й предложи Лив.

— Включвам масите — процеди през зъби Диди.

— Почваме! — извика Тара, когато долният край на масата се наклони. — Иииихаааа! Страхотно!

Краката им се вдигаха и спускаха, а двете приятелки лежаха по гръб и нагъваха пържени картофи и хамбургери.

— Прекрасно е — въздъхна Лив. — Чувствам се толкова здрава.

— Важно е да се грижим за фигурите си — каза Тара, като натъпка шепа картофи в устата си.

— Моля?

— Казах, че трябва да се грижим за себе си. Оооо, спираме.

Диди мрачно ги поведе към следващите маси и ги качи там.

— Хей, сега ръцете ми се повдигат! — извика Тара. — Виж, махам ти.

— А аз сядам. Не, лягам. Не, пак сядам…

Накрая слязоха от масите, изтръскаха трохите от блузите си, огледаха се и заявиха, че фигурите им изглеждат много по-добре.

Излязоха от салона усмихнати, като увериха Диди, че ще се върнат, за да изпълнят пълния цикъл от процедури. После се запрепъваха към апартамента на Тара, където изпиха цялата бира на Томас.