Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (62)

Глава 62

В понеделник сутрин, когато Кетрин отиде на работа, Джо вече бе там, но дори не вдигна глава.

Значи така, помисли си тъжно тя. Отново сгреших.

След миг се отпусна изморено на стола си. На бюрото й лежеше пакет, опакован в златиста хартия.

— Какво е това? — попита тя Шърмейн.

— Не знам. Беше тук, когато дойдох.

Кетрин го вдигна и опипа. Вътре имаше нещо меко и еластично.

— Отвори го — каза Шърмейн.

— Добре — кимна тя, като се чудеше дали трябва да се развълнува.

Кой освен Джо можеше да й изпрати нещо?

Опита се да свали лепенките, без да скъса красивата хартия.

— Скъсай го! — извика Шърмейн. — Хайде, момиче! Ще полудея от нетърпение.

Кетрин я послуша, разкъса хартията и от пакета се показа нещо от мека бяла пластмаса.

— Какво… — заекна Шърмейн.

Кетрин погледна подаръка и по лицето й се изписа широка усмивка.

— Какво е това? — любопитно попита Шърмейн.

— Постелка за баня — ухили се Кетрин. — За да не се подхлъзнеш, когато се къпеш.

Погледна Джо с крайчеца на окото си, но той бе съсредоточен върху монитора си. Силно съсредоточен. Кетрин забеляза, че мускулите на врата му потрепваха от усилие да не погледне към нея.

— От кого е? — подозрително запита Шърмейн.

— Нямам представа.

— Няма ли бележка?

— Не.

— Откачалки!

Кетрин пусна компютъра и видя, че имаше съобщение. Беше съвсем кратко. „За да не се подхлъзнем следващия път.“

Тя се усмихна и бързо зачатка по клавишите. „Кога искаш да не се подхлъзнем?“ Зачуди се дали не проявяваше прекалена смелост. Хайде, отговори ми, замоли се тя.

След около три минути видя, че Джо кликва с мишката и отваря съобщението й. Изражението му си остана непроницаемо, докато пишеше отговора.

Кетрин нетърпеливо забарабани по бюрото си. След миг иконката с пощенския плик проблясна. „Искам да не се подхлъзна, колкото се може по-скоро. Кажи кога ти е удобно.“

Тя се замисли за миг и отговори: „Сряда вечер?“

След секунди Джо изпрати поредното съобщение. „Подхлъзванията ме тревожат. Сряда вечер е прекалено далеч.“

„Разбирам тревогата ти. Утре вечер?“

„Вторник вечер също е прекалено далеч.“

Кетрин се усмихна щастливо и напечата с разтреперани пръсти: „Съгласна съм. Тази вечер е най-добре.“

Нито веднъж не се погледнаха в очите. Цял ден бяха изключително любезни един към друг. По едно време им се наложи да се разминат в тесния коридор.

Джо отстъпи назад и й направи път.

— Извинявай — промърмори Кетрин.

— Няма проблеми.

— Благодаря.

— Няма защо.

В някои моменти й се струваше, че ще се пръсне от вълнение. Налагаше й се да се щипе под бюрото, за да не се разхили като луда. Поглеждаше Джо, висок и елегантен в деловия си костюм, и изпитваше неудържимо желание да скочи и да закрещи: „Видях Джо Рот гол. Мога да ви опиша всеки сантиметър от него. И е невероятно красив!“

Телефонът й звънна. Обаждаше се Тара.

— Трябва да те помоля за услуга — започна тя.

— Давай! — весело я подкани Кетрин.

— Мога ли да се нанеса при теб?

— Ох! О, Господи!

— Ужасно съжалявам — тъжно се извини Тара. — Знам, че избирам най-неподходящия момент. Имаш ново гадже и искате да правите секс из цялата къща. Живя като монахиня цели две години, през които можех да напусна Томас по всяко време, а чаках досега и…

— Напусна ли Томас?

— Не още. Но ще го направя след работа. Довечера ще изнеса най-необходимите неща, а Рави ще ми уреди бус за останалия багаж.

— Не мога да повярвам. Много се радвам — заекна Кетрин.

Разбира се, радваше се, но пък точно сега…

След около час Джо й изпрати поредното съобщение: „Какво друго искаш да правим довечера освен да внимаваме да не се подхлъзнем? Ресторант, бар, кино, театър, видео, нощен клуб, боулинг, джакузи или моя апартамент? Отбележи желаното.“

Тя отговори бързо: „Страхувам се, че има лека промяна в плана. Приятелката ми, Тара, преживява драма…“

 

Кетрин държеше никой в службата да не разбере за тях, затова Джо пристигна в апартамента й цял час след нея. Когато отвори вратата, широката му усмивка нямаше нищо общо с пресилената любезност, която бяха проявявали един към друг цял ден. Той я привлече към себе си и я целуна страстно.

— Надявам се, че не са те проследили — каза строго тя.

— Опитаха се, но се мушнах в една китайска пералня и излязох през задния вход.

— В тясна уличка, пълна със стари кашони?

— И кокошки. После се покатерих по противопожарна стълба и се вмъкнах през един прозорец.

— В стая с огромно легло, където лежаха мъж и жена?

— Всъщност бяха двама мъже. Затова свалих шапка и се извиних учтиво.

— Тогава единият каза „Видя ли това?“, а другият му отговори „Какво да видя?“.

— Но аз вече бях изчезнал.

Засмяха се щастливо.

— Благодаря ти за постелката — свенливо каза Кетрин.

— Кога можем да я изпробваме?

Тя поклати глава.

— Тази вечер ще трябва да се държим прилично, защото Тара ще пристигне всеки момент с част от багажа си. Съжалявам! Знам, че не очакваше подобно нещо.

— Можем да отидем до видеотеката и да си поръчаме храна за вкъщи — закачливо отвърна Джо. — Не всичко е загубено.

— Да, но…

Беше прекалено рано за вечери у дома пред видеото. Трябваше да сте били гаджета поне три седмици, преди идеята да стане приемлива.

— Мога да се опитам да сготвя нещо — предложи тя колебливо.

— Предпочитам да не го правиш.

— О!

— Доста отдавна сама ми каза, че не можеш да готвиш.

— А би ли рискувал да изпиеш чаша чай?

— Имаме и по-добра възможност — ухили се Джо и извади бутилка вино от джоба на палтото си. — Та-таа!

— Добре ли прекара вчера? — извика тя от кухнята, докато търсеше тирбушона.

— Денят започна добре — замислено отговори Джо. — Но около единадесет всичко тръгна надолу. Единственото хубаво нещо след това бе отиването ми до „Хоумбейз“, откъдето купих постелката.

— Трябваше да останеш при мен — закачи го Кетрин.

— Така ли? — изненада се той. — Много ми се искаше, но се страхувах, че не обичаш досадни гости.

Кетрин се върна в стаята с надеждата, че облекчението не е изписано върху лицето й. Отидоха до близкото ресторантче. Навън валеше.

— От „Айви“ дотук само за два дни — отбеляза учудено Кетрин.

— Какво ще си поръчаш? — попита Джо, като се зачете в менюто. — Наденица? Пилешки крилца? Хамбургер?

— Зависи ти какво ще ядеш.

— Две наденици и чипс. Може да си поделим и порция лучени кръгчета, ако искаш.

— Ако ти дам малко от пушената ми треска, ще ми дадеш ли парче наденица?

— Ще получиш колкото искаш от наденицата ми — тихо отвърна Джо.

Внезапно ресторантчето изчезна и останаха само те двамата. Застинали, вперили очи един в друг, занемели от любов. Ерно, собственикът на ресторантчето, спря работа и едва не заплака. Нямаше нищо по-прекрасно от любовта.

Купиха си и две кутии бира, а Ерно им сложи в торбата четири пликчета кетчуп и мариновано яйце. Това бе неговият начин да им пожелае щастие и вечна любов.

После влязоха във видеотеката, където Джо веднага избра „Римска ваканция“.

— Помниш ли онзи ден, когато обядвахме? Денят, в който те изнудих да обядваш с мен?

— Не си ме изнудил.

— Както и да е. Тогава си говорихме за дъждовна вечер у дома, с хубав черно-бял филм и двамата се сетихме за „Римска ваканция“. Помниш ли?

Помнеше, разбира се, но каза само:

— Така ли? Е, добре.

В девет и половина филмът свърши, но Тара все още не бе пристигнала. Ставаше им все по-трудно да не се нахвърлят един върху друг.

— Не трябва — промърмори Кетрин неохотно, прекъсвайки страстна целувка. — Тара ще пристигне в най-неподходящия момент.

— Добре — кимна Джо и се опита да успокои разтуптяното си сърце. — Защо напуска приятеля си?

Кетрин му разказа историята с Томас, като обясни подробно какъв кретен е. После Джо й разправи за Линдзи, момичето, с което ходил три години.

— Кой приключи връзката? — попита Кетрин, като се опита да говори спокойно.

— „Сачи енд Сачи“ — засмя се Джо. — Линдзи получи великолепна работа в Ню Йорк. Но вече бяхме започнали да се отдалечаваме.

— Беше ли… — поколеба се Кетрин. — Беше ли наранен?

— Да, но знаеш какво казват.

— Какво?

— Времето лекува всички рани.

После Кетрин му разказа за рака на Финтан.

— Един ден те видях да плачеш в работата — каза Джо. — Тогава се занимаваше с разходите ми. Довери ми, че имаш лоши новини. За Финтан ли ставаше дума?

— Сигурно.

Не искаше да показва на Джо, че помнеше идеално всеки път, когато бяха говорили.

След малко се усети, че му говори за Майло, Джейн Ан и Тимъти и приключенията им в Лондон. За Майло и Лив, които бяха лудо влюбени, нищо че Лив бе богиня на модата и стила, а Майло доскоро бе носил само овехтял гащеризон.

— Гащеризон! — възкликна Джо, зарадван, че онзи тип, когото видя с Кетрин, е бил вероятно братът на Финтан.

— Да, гащеризон — изненадано потвърди Кетрин. — Не мислех, че само ирландците ги носят. Представлява…

— Знам — ухили се Джо. — И какво работи Майло?

— Фермер е.

Ама че странен въпрос!

— Не е рокзвезда или нещо такова?

— Майло? Сигурно се шегуваш.

В единадесет часа телефонът звънна. За огромно учудване на Кетрин беше Тара.

— Къде си?

— Все още у дома. Не ми стигна смелостта — тъжно призна Тара. — Съжалявам, че ти провалих вечерта.

— Не си. Прекарах чудесно. Не се тревожи.

— Може да събера кураж да го направя утре вечер.

— Когато решиш.

Кетрин затръшва телефона, сякаш се страхуваше от него.

— Тара няма да дойде. Можем да потегляме към новата постелка!