Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (61)

Глава 61

— Рави, откъде да намеря бус? — попита Тара.

— Бус? От онези за мебели ли имаш предвид?

— По-малък, но това е целта.

— Не знам. Можем да попитаме възрастните — кимна той към Вини, Теди и Евелин.

Внезапно Рави осъзна значението на въпроса и скочи шокирано.

— Защо? Какво е станало?

— Първо имам нужда от цигара.

— Бързо към пушалнята!

Тара седна в малкото стайче с жълти стени и засмука жадно цигарата си, докато Рави, който пламенно се противеше на вредния навик, освен когато тя пушеше, притеснено я наблюдаваше.

— Ще оставиш Томас? — извика изненадано той.

— Мисля да го направя.

— Защо?

Тара успя да се усмихне накриво.

— О, Рави, дори ти си ми казвал, че връзката ми с Томас е скапана, а още си момче!

— Да, но ти винаги оправдаваше скапаната връзка по някакъв начин.

Тара се намръщи.

— Знам. Такава патка бях…

— Напускаш го, защото Финтан те моли да го направиш?

— Не. Финтан вече не ме моли. Промени си решението и не му пука. Мислех, че това ще ме зарадва, но не е така. Почувствах се депресирана и хваната в капан.

Рави въздъхна безмълвно. Жените бяха толкова сложно нещо.

— Всичко започна в събота следобед.

Тара дръпна от цигарата и си припомни сцената.

Веднага щом влезе у дома, Томас изкрещя:

— Това, че онзи проклет педал е пипнал венерическа болест, не е оправдание да си разваляш диетата, Тара.

Томас размахваше опаковка от локум, която бе намерил в сака й за фитнес. Черна ярост заля Тара. Какво правеше с този кретен?

— Моля? — изсъска тя.

— Казах, че заради този проклет педал…

— Не смей да говориш така за приятеля ми! — прекъсна го Тара с нисък заплашителен тон.

— Но аз…

— Недей!

— Имам право на мнение — настоя той упорито. — Нали?

— Не! Жестоко е, а и не е венерическа болест. Финтан не е виновен.

— Имам ли право на мнение или не?

— Но…

— Имам ли право или не? — изкрещя Томас. — Да или не?

— Не става дума за мнение — повиши и тя глас.

— Чуй ме. Финтан е проклет педал. Говоря само истината.

— Ти си гнусен тъпак — каза Тара с подвеждащо кротък глас. — Първобитен простак, който се смята за мъжкар.

Томас я изненада, като се засмя от сърце.

— Да, такъв съм. Истински мъжкар.

Тара замълча шокирана. Кой се нуждаеше от врагове, когато си имаше такова гадже?

— Продължавай — подтикна я Томас. — Повтори онова за мъжкарството.

— Това не е комплимент.

— Така ли? Звучи като комплимент. Аз съм примитивен мъжкар — ухили се доволно той. — И ме обичаш точно заради това.

Виждаш ли с какво си се захванала?!

Винаги, когато си даваше сметка, че отношенията й с Томас не са в ред, правеше всичко възможно да прогони тази мисъл. Но сега съпротивителните й сили бяха пометени от гнева и не можеше повече да си затваря очите. А това, което видя, я накара да презира не само Томас, но и себе си. Винаги се бе отвращавала от хомофобите, а живееше с такъв. Къде отидоха принципите й? Заряза ги само защото желанието й да има гадже бе по-силно?

Превръзката от очите й падна и внезапно Тара видя ясно колко непростим бе отказът му да се запознае със семейство О’Грейди. А също така и упорството му да не посети Финтан, гадните му забележки за болестта на приятеля й, презрителното му отношение към бъдещето с нея, вечният тормоз за килограмите й, вбесяващите критики относно външния й вид, мачкането на самочувствието й, безкрайните заеми и факта, че предпочиташе Берил пред нея. А най-ужасното бе, че го оправдаваше.

Винаги се бе опитвала да защити Финтан, когато Томас го оплюваше, но никога не бе защитавала себе си. Залъгваше се, че е за нейно добро. Но сега осъзна грешката си и се изпълни с гняв и омраза към себе си.

Заплака силно от ярост, срам и мъка.

— Защо ревеш? — грубо я попита Томас. — Женски проблеми ли?

— Какво?

— Да не си в мензис?

— Не — изхлипа тя, сякаш сърцето й се късаше.

— О, Тара, престани! Искаш ли чаша чай?

— Не. Остави ме на мира!

Той се вторачи мрачно в нея. Как смееше? Не знаеше ли колко е чувствителен?

— Добре тогава — отвърна Томас презрително. — Ще те оставя.

Излезе от апартамента, като затръшва вратата, а Тара остана сама и продължи да плаче. За пропиляните години, за изгубената надежда, за жестокостта към Финтан, за срамната си самозаблуда, за щастливия живот, който й липсваше.

По едно време й се обади Кетрин, но Тара едва успя да каже няколко думи.

Запали цигара и се вторачи в нищото, като се чудеше защо винаги се проваляше.

Защо все на мен? Защо не мога да имам хубава връзка? Защо вечно се оказвам сама?

Досега се бе опитвала да пропъжда подобни мисли, но вече не успяваше.

Томас ли винаги е бил такъв кретен, или просто положението се влошаваше? Или тя не го бе разбрала? Или пък бе отказала да го разбере?

Беше в шок. Не можеше да понесе всичко това. Опита се да се залъже, че няма за какво да се тревожи. Все пак Томас й бе предложил чаша чай. Може би не беше чак толкова лош. Но този път не успя. Осъзна, че трябваше да направи нещо, за да реши проблемите си, дори това да означаваше, че животът й ще свърши.

Томас се върна след няколко часа. Държеше се непринудено, сякаш всичко бе наред и дори искаше да излязат някъде.

— Не — твърдо каза Тара. — Излез сам.

Остана в апартамента в събота вечер и се подготви да напусне Томас.

Прекара неделята с Финтан, но не спомена и дума за душевните си терзания. Не че не искаше да го направи, просто не можеше. Седеше и наблюдаваше Майло и Лив, слушаше разказа на Кетрин и си мислеше: „Ето как трябва да бъде.“

— И така, Рави — насили се да се усмихне тя, — сега знаеш защо те попитах за буса.

— Веднага ще проверя в указателя — обеща той.

— И ти смяташ, че трябва да го напусна, нали?

— Ами ти току-що каза…

— Надявах се да ми обясниш, че реагирам прекалено остро.

— Не е така — тъжно отвърна Рави.

— Ужасно съм уплашена — призна тя, като лапна поредната цигара. — От това, че ще остана сама. От старостта. Страх ме е, че никога вече няма да си намеря мъж.

— Разбира се, че ще…

— Откъде знаеш? Дебела крава като мен. О, Рави, трябваше да видиш Кетрин в събота. Развълнувана и изпълнена с трепетно очакване. Прекрасно! Все едно отново бе тийнейджърка. Дори аз го усетих.

— Да, но подобно лудо вълнение не продължава дълго — възрази той. — Дори Даниел и аз…

— Все пак — прекъсна го Тара, — ако двама души са гаджета, би трябвало поне да се харесват, нали?

— Ти не харесваш ли Томас?

— Не. И той не ме харесва. Ако ме харесваше, нямаше непрестанно да ми повтаря, че съм дебела крава. Според мен не е редно вечно да се мъчи да ме променя.

— Точно така. Опитвах се да ти го кажа.

Тара се замисли.

— Знаех го, но и не го знаех. Разбираш ме, нали?

— Да. Знаеше, но не искаше да знаеш.

Шокът внезапно отшумя и единственото, което й остана, бе гневът.

Силен, опустошителен гняв.